Петко Тотев

Познаваме строгия религиозно-каноничен характер на средновековната литература и затова старобългарските писатели от Търновската книжовна школа ни изумяват преди всичко със смелостта си да утвърждават и прославят нови герои, нови идеали и тенденции.

След като изобразява постническите подвизи на Иван Рилски, Патриарх Евтимий Търновски се обръща към българския светец със следните думи:

„…като имаш голяма и непостижима смелост, моли се на всемилостивия си владика да спаси сънародниците ти, единородния ти български народ! Помогни на нашия държавен цар Иван Шишман, подчини под нозете му всички врагове! Запази вярата непорочна, затвърди нашите градове, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба и ни запази от нападението на иноплеменниците!”. (1)

Тази къса молитва, неизвестна дотогава от нито един молитвеник, днес ни спестява всички описания и обяснения за ХІV в., за последните дни - горди в своята трагичност - на Втората българска държава, за започналите вече османски набези на Балканите.

Бледите неземни очертания на св. Иван Рилски започват да добиват необикновена плът, когато изведнъж остро почувстваме как на старобългарския писател до болка е бил необходим образ на български светец, който да се застъпи за своите сънародници в тези съдбоносни времена!

Образът на Петка от Епиват в житието на Петка (Параскева) сияе в ореола на абстрактна аскетична идеализация, но изведнъж, изненадващо, зад нейната безплътна сянка - пак по волята на Евтимий Търновски - застава могъща фигура:

„В това време благочестивият български цар Иван-Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните (на кръстоносците - б. м., П. Т.) лаяния. Нещо повече - като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите латинци и покори цялата Македонска област, още и Серес - заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече, Света планина. Освен това той завладя и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори чак до Драч”. (2)

По-нататък старобългарският писател разказва как Иван Асен ІІ стигнал до Цариград, как разгромил франките и тържествено пренесъл мощите на светицата в Търново.

Прославяйки делата на българските владетели Иван Асен ІІ, Калоян и Иван Шишман и българските светци Иван Рилски и Иларион Мъгленски, Евтимий Търновски поставя основите на най-важната, най-интересната и най-плодотворната литературна традиция, която дава основния облик на Търновската книжовна школа.

По-нататък Григорий Цамблак пише Похвално слово за Евтимий и Похвално слово за Киприан, Йоасаф Бдински обезсмъртява в Похвално слово за Филотея видинския владетел Иван Срацимир и неговия син Константин.

Благодарение на тази свято поддържана приемственост ние имаме разказа на Исай Серски за Чирменската битка, за героичната гибел на деспот Углеш и неравното сражение срещу турските нашественици; описанието на боя при Косово поле от Константин Костенечки в житието на Стефан Лазаревич.

Резултат пак на тази светска тенденция на Търновската книжовна школа е и необикновеното и удивително проникновение в „бъдещото величие на Москва”, което срещаме в житието на Петър, митрополит Киевски и на цяла Русия, написано от Киприан, митрополит Московски и на цяла Русия - българин от търновския род Цамблаковци, ученик и връстник на Евтимий и продължител на неговото дело в Русия.

И така, писателите от Търново смело и последователно налагат в църковно-каноническата литература имена на български владетели и светци.

Докъде достига тяхната дързост и рвението им в тази насока може да се види от някои характерни литературни паралели - съпоставки на новите герои с „класическите” библейски образи. Ето например как Евтимий Търновски изобразява уединението на Иван Рилски в планината:

„И намерил прочее твърде висока скала, веднага се възкачва, както някога боговидецът на Синайската (планина), възхожда в невъзходимия мрак на боговидението, приема и той богонаписаните скрижали, при това не на скрижали каменни, но на скрижали сърдечни…”. (3)

В постигнатия великолепен философско-поетичен образ („не върху скрижали каменни, но на скрижали сърдечни”) Иван Рилски несъмнено е поставен по-високо от Мойсей!

Ясно виждаме как самата същност на Евтимиевото тълкуване на исихазма - волево углъбен, съкровен, очистен от външни изяви стремеж към духовно съвършенство - е дълбоко и из корен пропито от пламенно патриотично чувство!

* * *
Както и да говорим за новия герой в произведенията на Търновската книжовна школа, не ще можем да отминем един централен проблем - влиянието на исихасткия идеал в образостроенето.

Исихазмът (от гръцката дума „исихиа” - мълчание, безмълвие, покой) е християнска философия, която идеализира откъсването от света, отиването в пустинята и сочи строгия пост, отшелничеството и волевото самоусъвършенстване (всичко това събрано в термина „деяние”) като път до истинското съзерцание (теориа), религиозния екстаз, вътрешното сливане с божеството.

Веднага се натъкваме на голямото противоречие между повелята на епохата, която изисква повече от всеки друг път единство и гражданска активност, и философията на исихазма, тласкаща към личностно постигане на Бога.

Най-добрите умове на Балканите през ХІV в. са усещали и предчувствали с пълна сила трагичната ситуация: християнските народи, феодално раздробени и все повече раздробяващи се, с подкопано верско единство (неизброими секти и ереси) са изправени пред завоевател монолитен и страшен с мюсюлманския си фанатизъм, с варварското опиянение от непрекъснатите победи…

И чувството и мисълта, и съзнанието и подсъзнанието са подсказвали: нужна е мобилизация, всестранна, пълна мобилизация на силите, необходима е борба за единството на християнските народи!

Всичко това, транспонирано в християнския мироглед, за който не бива да забравяме, ако искаме да разсъждаваме конкретноисторически, неизбежно и неминуемо ражда тенденция към аскетизъм.

Най-далновидната част от балканската интелигенция през ХІV в. е съзнавала неравната борба, виждала е неминуемата трагедия.

При това положение идеолозите на Търновската книжовна школа, които поемат тогава идейната инициатива на Балканите, все по-определено очертават платформата си: обединение на християните чрез исихазма - една от най-фанатичните, най-крайните и самоотвержени версии на християнството; засилване на патротичните чувства у всички балкански народи; превъзмогване на предразсъдъците да се противопоставя патриотизмът на един християнски народ срещу патриотизма на друг християнски народ; събиране на всички патриотични пориви в борбата срещу мюсюлманските завоеватели; психологическа подготовка за вековна вътрешна отбрана (след вероятната бойна победа на противника); ограждане на духа с непристъпните крепостни стени на волята, на фанатичния стоицизъм и пълното себеотрицание - в името на устояването през вековете срещу надвисващата трагедия…

В своята далновидност планът на търновските исихасти е силна изява на трезвия български дух, който, без да се отказва ни най-малко от доблестната неравна борба, има реална представа за съотношението на силите, за най-важните задачи пред далечното бъдеще.

И тъкмо изкованите непробиваеми брони на подвижничеството, на пълната отдаденост на призванието, на волевото себеотрицание запазват българщината и тя преминава от поколения на поколения незнайни дамаскинари и безименни книжовници и преписвачи и достига до своето ново възкресение и битие, до хилендарския йеромонах Паисий!

…Нека си позволим на това място малко отклонение. Понякога твърде едностранчиво разбираме и съдим аскетизма. А аскетът е и конкретноисторически, и общочовешки тип, който в многобройните си разновидности и нюанси е вечен и ще си остане вечен.

Каквато и съвършена степен от прогреса към хармоничната човешка личност да си представим, винаги ще има хора, за които ще казват, че „не са от мира сего”.

Нека тук напуснем за малко ХІV в. и заедно с Айзък Азимов, световноизвестен автор на научнофантастични романи, да се пренесем 200, 500… 2000 века напред в бъдещето.

Ето какво пише Азимов за „Вечните” (научния елит на далечното бъдеще):

,,Независимо от дребните отстъпки пред човешката природа, които Вечните допускаха, бидейки практични хора, идеал за Вечното, както и преди, си оставаше човекът, отрекъл се от всички радости на живота и поставил пред себе си само една цел - подобрение на Реалността, увеличаване сумата на човешкото щастие”. (4)

Към аскетизма, както и към всяка човешка проява, не бива да се пристъпва неисторично, едностранчиво и с догматични предубеждения…

Но как да обясним исихасткия апел да се отива в пустинята? Тъкмо тук могат да се направят най-интересни наблюдения върху развитието на идеите в Търновската книжовна школа.

Възприели исихазма като основна философска концепция, старобългарските писатели се отнасят към него творчески и под натиска на конкретната историческа действителност го дострояват в най-съществената и нужна за времето насока - в областта на взаимоотношението личност - общество.

Тук пред нашата наука стоят недокоснати и самобитни съкровища с общоевропейско значение.

Дори най-беглият поглед върху развитието на основния герой в Търновската книжовна школа ни изправя недвусмислено пред тази първостепенна по важност проблематика.

Образът на Иван Рилски, създаден от Патриарх Евтимий, е най-чистият, класически от гледището на исихазма типаж на отшелник аскет в старобългарската литература. Но още тук се появяват „пукнатини”, нови моменти, отклонения от канона.

Да не говорим за края на житието, за пламенната молитва за здравето и щастието на цар Иван Шишман, която вече беше цитирана…. Спомнете си писмото на отшелника до цар Петър:

,,При все че е писано: „Богатството е сила за царя”, но то трябва да се изразходва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска, а най-вече за убогите и сиромасите, за голите и бездомните”. (5)

Постникът, откъснат от света във Великата Рилска пустиня, явно и страстно се намесва в държавните работи, съветва монарха и в назиданието му прозира остра критика, протест - къде е тръгнал цар Петър да търси из пущинаците Иван Рилски, когато войската му се нуждае от оръжие!

А какво да кажем за образа на Патриарх Евтимий, създаден от Григорий Цамблак? Цялата художествена композиция на разказа, разположението на всички основни акценти и повторения, градациите - всичко е целенасочено да възвеличи общественика, пастира Евтимий!

Нещо повече: в кулминационния момент - прощаването на търновци с патриарха - Цамблак изрично съпоставя предишните постнически подвизи на Евтимий с неговото героично държание в трагичните дни на варварското нашествие:

„И така вторите подвизи и победи на този мъж над лукавия бяха много по-големи отколкото първите, когато в мир прекарваше живота”. (6)

След като извайва монументалния лик на търновския патриарх с нови и напълно модерни за старобългарската литература средства, след като блестящо осъществява своята художествено-философска концепция за основния герой на времето, Цамблак достига и до тази изумителна съпоставка!

„Вторите подвизи и победи” (т.е. проявите на Евтимий като общественик, наставник и утешител на народа в дните на бедствието) открито се поставят по-високо от неговите „първи” подвизи и победи (свързаните с идеала на исихазма - пост, съвършен душевен живот и пр.)! Какво стремително и целенасочено идейно-художествено развитие!

От образа на Иван Рилски до образа на Евтимий Търновски основната насока на Търновската книжовна школа кристализира все по-ясно и достига при Цамблак чак до терминологична формулировка за новата тенденция: „вторите подвизи и победи”, които се ценят много по-високо от „първите”.

И това не само че е ясно казано, но е и блестящо въплътено в най-вълнуващия художествен образ символ в похвалното слово за Евтимий.

Подвизите и победите на волята в пустинята затова са били нужни, за да се вкамени ръката на палача, за да замръзне във въздуха ятаганът на поробителя, за да не може да се спусне той над главата на кротко коленичилия Евтимий, вече неделим от своя народ, монолитна част от гранитната Лобна скала край старопрестолния град.

* * *
Развитието на идеала за съвършената личност в Търновската книжовна школа има несъмнена връзка с Ренесанса. Толкова ранният ренесансов усет на старобългарските писатели има обаче своеобразни и дори парадоксални прояви.

Докато на Запад засилващият се възрожденски интерес към личността се съсредоточава главно около разкрепостяването на плътта и правото на всеки човек да има лично „земно” щастие, то на Балканите тази тенденция има други прояви, защото се отразява и пречупва в блесналите остриета на османските ятагани, в страшна опасност, надвиснала над християнската вяра.

При условията на мюсюлманската агресия засиленият интерес към личността се съсредоточава главно около нейните волеви качества, около вътрешната й монолитност и несъкрушимост.

Крайно интересно е, че по това време опонентите на исихазма нямат значителни успехи… Калабрийският грък Бернард Варлаам (когото Петрарка нарича свой учител, от чиито „огромни знания” се възхищава Бокачо) и българинът Акиндин от Прилеп са най-известните тогавашни еретици, проводници на „по-западно” светоусещане.

Тяхното учение не намира по-широк отзвук не само защото е жестоко преследвано, но преди всичко затова, че историческите условия не създават почва за него.

Всеобщото осъждане на адамитите Лазар и Кирил Босота, на безпътната монахиня Ирина от Солун, на монаха Теодосий, организатор на необуздани оргии, също така трябва да се вижда през призмата на основната историческа повеля на времето - пълна мобилизация на силите, сплотяване, обединяване, централизация.

По такъв начин повишеният ренесансов интерес към личността, който отчетливо и ясно се чувства в развитието на старобългарската литература през ХІV в., се възприема чрез исихазма - най-крайната аскетична версия на християнството…

От творческото съчетание на противоположностите се създава нещо необикновено оригинално, самобитно, неповторимо.

Търновската книжовна школа създава и закрепва в трайни образи свой идеал за високоиздигната личност - личност с кристални нравствени висоти, предана докрай на народа, свободна в пустинята на изковаващата се воля и още по-свободна, когато щедро раздава придобитата сила на хиляди жаждущи, за да бъде спасена българската народност през всички най-жестоки изпитни.

* * *
Със смелостта да изтъкват и утвърждават нови български герои в литературата; с дълбоко творческото патриотично-гражданско интерпретиране, доизграждане и развиване на исихастката философия; с патриотично-волевото възприемане, пречупване, претворяване на първите ренесансови импулси на засилващ се интерес към личността на човека; с разцвета на крупни литературни таланти като Евтимий Търновски и Григорий Цамблак; с установената традиция писателят да се свързва все по-тясно с народа и с основните държавни проблеми на времето - с всичко това Търновската книжовна школа е цялостна, стремително развиваща се литературно-философска система, самобитна изява на българския творчески гений.

Житийният жанр - актуален отново пред засилващия се интерес към личността - търпи коренно обновление: в него навлизат интроспективният анализ на характера, исторически и летописни сведения, исторически очерци, пейзажи и т.н.

Чувства се общ стремеж към монументализъм в композицията - нещо закономерно, когато за основен герой се избира крупна личност, когато се търси силно патриотично внушение върху слушателите.

Писателите от Търновската книжовна школа правят няколко езиково-правописни реформи и това също е част от общото бурно движение.

Патриарх Евтимий осъществява езиково-правописна реформа, която е в основата на съответни реформи в Сърбия (така наречената „ресавска редакция”, дело на Константин Костенечки) и в Русия - Киприановата редакция на руския книжовен език.

Необходимо е специално да се изтъкне, че патриотичната насоченост на писателите от Търновската книжовна школа е съчетана с мисълта за нуждата от единство на балканските народи.

Известно е, че монасите исихасти от общежитието на Григорий Синаит в местността Парория (в планината Странджа) и от Килифаревския манастир край Търново, основан от Теодосий Търновски (учител на Патриарх Евтимий), са се чувствали членове на една общност, обединяваща най-различни народности.

Византийският патриарх Калист написва житието на Теодосий Търновски. Константин Костенечки отива да работи в Сърбия и има големи заслуги за развитието на сръбската литература.

Литературното дело на Григорий Цамблак оставя трайни следи в Сърбия, Румъния и Русия. Книжовната дейност на Киприан е развита изцяло на руска почва.

Установените от търновските книжовници литературни и културни взаимоотношения са резултат на техни съзнателни усилия да се създаде обща идеологическа бариера срещу мюсюлманската агресия.

За съжаление, тъкмо тази страна от изучаването на Търновската книжовна школа е най-малко разработена.

Трудове от рода на великолепното изследване „Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России” от Дмитрий Сергеевич Лихачов (Москва, 1958) са все още голяма рядкост, а школата в Търновград заслужава вниманието на всеки медиевист.

—————–

сп. „Наша родина”, май 1968, № 5 (173), с. 12-14

———————————–

1. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 257).
2. Цит. съч., с. 258-259.
3. Стара българска литература в седем тома. Том четвърти. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Климентина Иванова. С., 1986, с. 142.
4. Азимов, Айзек. Конец вечности. Москва, 1966, с. 56.
5. Старобългарски страници…, с. 252.
6. Старобългарски страници…, с. 280.