Елка Няголова

ПО РЪБА НА СВЕТА

По ръба на света, приятелю, там, където просветва!
Но къде ли е точният ръб - кой сега ще ни каже?
Все по-стръмен е Пътят напред и облак крие небето.
А звънарната глъхне над нас, в тази вис стоетажна…

По ръба на света, ми казваш… И какво ще се случи?
Там отдолу бучи реката на човешката врява библейска.
Все едно е кога и какво, щом въртопът ще ни засмуче.
Ала стискаме здраво въжето. И усмивката не е лесна.

Не поглеждай надолу, ми шепнеш, там са крушенци.
А защо ги изхвърли реката, някой път ще ти кажа…
Скришом гледам все пак и стискам душата си и въжето.
Не забравяй усмивката - викаш, сега тя е важна!

По ръба, по тънкия ръб! От Любов ще се пръсна!…
А отдолу клокочи реката! Не помага усмивката сляпа.
Уморих се да бъда силна и безверници да прекръствам.
О, как искам да пусна въжето и веднъж да съм слаба!

Да скимтя, да рева, да викам, да бълбукам като реката.
Или в стоетажната вис да намеря скрит ъгъл във здрача.
Да достигна ръба и отново да ме меси Господ от кал…
А когато очи ми направи, да мога да се разплача!

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Навярно зад усмивката на баба предълго е трептяла
оная, неизречена пред никого, но горестна печал…
Не я показвала наяве, завивала я само с одеалото,
когато нощем Месечко в прозореца й тягостно мълчал.

Набъбвали великденските хлябове, омесени от ангели.
И пълнела се къщата й с гласове на птици и деца…
Но имала близначката дълбока като кладенеца рана -
отсъствието на сестра й. И пишела й само по яйцата.

Най-странните писма и символи от най-красиви думи,
с треви до пояс, както са в далечното им детство,
с оная синя кърпичка - парче небе, което се редува
с искрящо бялото… до най-далечните предели…

Заминала сама близначката-сестра през девет века,
през сто реки и планини, мълчания и чуждо слово,
бълбукал кладенец в съня й, възкръсвал Бог в човека,
но само в Месечината сестрите срещали очи отново.

…Аз помня бабиния разказ. Великия четвъртък…
Припуквало кандилото в мълчанието, някак странно.
В ръцете й - крояческата ножица, в сърцето - твърдост.
Отрязала едната плитка, да я прати на любимата сестра.

Погледнала се после в огледалото, смалена и ранена.
И за да не заплаче - захапала си устните до кръв…
Внезапно се разпукало стъклото и звъннало край нея,
като че срязала не своите коси, а пъпната им връв!

Близнаците не бива да поемат по пътища различни -
като на себе си говореше ми баба - небето дава знаци…
Поредният Велик четвъртък душата ми днес срича.
Нагарча от отсъствия. А не от дъх на прегорели козунаци.

***

Някога дядо ми точно така
с ножче ми белеше ябълки.
Днеска Любимият с лека ръка
спомена ми пресякъл е.

Сваля обелки - дните ни летни
в краткия наш живот…
Сваля обелки от думите, дето
криха се - слепи котета…

Слънчеви думи, дълго узрявали
в паузи и във мълчания,
в дълга целувка под старата зарзала,
в късните ни признания.

Бели ми с ножче ябълка Милият.
Сок по челото й светва.
Семчица влачи мравка безсилна
някъде там, където

някой на някого ябълка бели,
сякаш настойчиво гали я.
Семките падат - думите бели,
думи за сладки тайни.

Цъка часовник. Или сърцето ми?
Сън. Или миг безкраен?!…
В албума слагам снимка безценна.
Нямало рай ли?!

ПРИКАЗКА ЗА МАМА,
КОЯТО СЪНУВА…

С отворени очи и денем
сънува, все сънува мама…
Изкачва се нагоре само -
деветдесет и три рождения.
Не се подпира на бастуна,
не се и жалва с тих гласец.
Усмихва се - латинка есенна…
И свири на едничка струна.
Сама на есента прилича -
и като нея - уморена е…
Защо ли вгледано е в мене
прощаващото се момиче?!
Тя бавничко пресича стаята,
а лъч в косите й заплита се…
Сребро и злато - тънка свила,
и мама позлатена става.
Косите - сребърни са, ето -
със гребен ги разресва слънцето.
Сама - като смалено зрънце,
което под тавана свети!
Протяга длан, дланта ми взема:
- Не знаеш, татко ти сънувах.
Говореше: „Не се страхувай!
Наблизо ще съм, ще поема
ръката ти след толкоз време…”
Протегнатата длан докосвам,
от родовия малък космос
по лъч за внуците да взема.
Напред е татко, ясно виждам -
по стълбата небесна слиза,
след него мама - носи риза,
изгладена като за свиждане.
И аз съм уж сама детето им,
но не те мен, а аз ги водя…
В чакалнята сме на живота,
но всеки сам държи билета си.
В съня си мама се отмества…
А после дълго търси в тъмното
едната обица - до съмване.
Как не видяхме: взел я Месецът!
Сега блести във златен обръч…
А мама моли се: „Върни ми я!
Тя спомен ми е от Любимия…
Ала защо ли ти се моля,
какво разбираш ти от обич!”

КОНЧЕ МОЕ

„Къде си, братко, да дойдеш,
синджира да ми отвържеш.”
Народна песен

Конче мое, оставило пътя си…
Напоено. Назобено. Намечтало се.
В златна сянка си спряло - пъстра
от печал, като под наметало.

Конче мое, седлото свалено е.
Дълго гривата ти разплитах.
Слънчев дъжд заваля покрай мене.
А пък ти за Живота ме питаш…

Грешен отговор. Други не знаех.
Стар - учебникът. А и опърпан…
С плет бодлив се оказа и раят.
Бели страници днес ни препъват.

Даже брат ми го няма - да каже:
- Сестро, кончето да напоиш…
Не помага житейският стаж -
конче мое, с теб сме излишни!

Само стяга ми още китката
здраво впит и парещ синджирът.
Долу стене Река, лудо кипнала -
там пегасите диви умират…

Ние с тебе все още сме горе.
И държим се трудно на сипея.
Конче мое, победно и гордо,
без юзда, но с последни сили!

Ще прескочим световната бездна.
И в реката, знам, няма да паднем!
А когато в небето навлезем,
ще берем звезди.
Посред пладне!

ВАРЕНЕ НА ВИШНИ

И не сладко от дъхави вишни,
варя днес своите спомени.
Те са живи и млади… Издишват
сладък мирис. Прозорец отворен

ме подканва навън да погледна,
там, където децата играят…
Тази стара рецепта последна е
от това, дето някога знаех…

…Бе високо, високо дървото.
С брат ми качвахме се на смени.
Всеки клон бе дърво на живота.
(Но Смъртта бе по-бърза от мене!)

…Вишни късахме с него и беше
най-неземният празник в сърцето.
Вкъщи маминка после вареше ги.
(И за нея днес се присетих…)

И за вкусната тръпна вишновка -
цял живот все си правя от нея.
За избрани приятели - комка.
И проверка - дали вярно пеят…

И с „Обичам те!”, щом ме славят,
дали чува се нотка фалшива.
Затова се препенва сладкото -
да излезе от него горчивото!

Да, излезе. Останаха точните -
под езика си песен да носят.
Бъркам вишневите многоточия -
една тенджера, пълна с въпроси.

Но пред мен се изправя дървото.
Виждам брат си, над него - небето.
Тръпна вишна е само животът.
И в костилката е сюжетът му…

ТЕМЕЛИТЕ

„Има време за всяко нещо,
И срок за всяка работа под небето:
Време за разхвърляне на камъни,
и време за събиране на камъни…”
Еклесиаст, 3:1-5

Най-важни са основите за Храма.
А с времето небето ще порасне.
Когато вече нищо друго няма,
звезди ще видим и през раните.

И цялата ни суета неслучена
ще изтече като мъглица есенна.
Но пак ще има едно вярно куче -
да отброява падащите кестени.

Със бавна стъпка ние с теб ще минем,
в мъглата ще потънем - светли сенки.
Ще разсъбличат кестените миналото.
И в новия сезон ще се преселват.

И даже не е страшно, не потръпвай.
Погледай: кучето мъглата лочи,
а струйки мляко, капнали по тръните,
ще пишат едно ново многоточие.

И после пак - градежът на темелите,
човеци нови, храм до небесата,
ръка в ръката - но защо трепериш,
сам Бог ни сочи пътя ни нататък.

И гледаме как двамата ни внука
събират камъни по пътя стар -
темел за Любовта, която тука
преди да тръгнем, с теб оставихме.

АТЛАНТИДА

На сина ми
и неговите синове

Мое малко момче -
най-големият
майчин залог за живота,
изсветляха годините
по моите слепоочия
и по твоите…
А пред нас за надежда
сур елен всеки ден оставя следи,
ала оня ловец - Животът,
прицелва се точно…

Аз вървя след елена.
След мене с децата си ти.
Този свят е студен, по-студен е
от Атлантида.
Аз не знам ще потъне ли.
Атлантида е болният стих -
той в душата ръми,
аз притискам го мълком у мене.
- Не потъвай - му казвам, -
дори и аз да си ида!

Мое мило момче -
най-големият майчин залог,
той - ловецът-Живот
с пълна пазва с любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега -
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!

В СОЛНИКА НА ЛЯТОТО

На Йоан и Ясен

Блести днес като буца сол
сред мислите ми ден от лятото.
Самотен знак е ключът Сол,
сред нотен лист запратен.
Единствен той, без ноти даже.
А значи, и без песен птича.
Небето нощем притчи ражда -
разказва как да се обичаме.
…В прозореца се блъсна птица.
Децата викнаха в един глас -
разплакани невръстни рицари.
Без брони - те. Без броня - аз.
Нощта - вдовица на живота,
избърса бързо вън следите.
Слепи и болката им с восък.
И сладък сън им отреди…
А аз не мигнах. И се молих:
следи в душите им да няма,
и да пресъхват като в солник
сълзите им от всяка рана…
Да бъдат рицарите мои
все пратеници на Доброто!
И преди сън да се помолят,
та Бог да подкрепи Живота!
Нощта бледнееше - стар белег.
Завивах двамата си рицари.

Сънят им светеше в постелята
с душата на оная птица!