КОЛЕДЕН СЪН
Съвременна приказка
Столицата се събуди в сняг. Комините пушеха и върху снежната покривка незабелязано се лепяха сажди от недогорели каменни въглища.
Децата се гушеха в зимните си палта и отиваха на училище. Минувачите бързаха, плъзгаха се по плочниците и изчезваха във вратите на големи къщи и магазини.
В тоя ден на софийската гара слезе възрастен мъж с малък куфар в ръка и веднага се качи на трамвая.
Остана на задната платформа и, когато кондукторът му подаде билета, той го попита:
- Искам да сляза при църквата „Св. Неделя”.
Площад „Света Неделя” бе задръстен от трамвайни коли и минувачи. Снегът по улиците се беше замърсил от движението, но покривите се белееха и замрежваха очите на пътника с куфарчето.
Той пресече трамвайната линия, спря се за малко до една вестникарска будка, бръкна в джобовете си, но не намери дребни пари и забърза по плочника.
По улиците той се губи повече от час.
Нещо си мислеше и не можеше да вземе решение. По едно време се досети, че трябва да отиде на хотел и се върна назад. Тръгна по една странична улица и се спря пред вратата на голям хотел.
Прислужникът го посрещна още на стълбите и посегна за куфарчето.
- Не, аз ще си го нося.
Дадоха му самостоятелна стая и му поискаха личната карта.
- Нямам лична карта.
- Не може без лична карта.
- Защо да не може?
- Такива са наредбите.
- Добре.
- Да не си чужденец?
- Не, името ми е Павел Новаков. То ми е личната карта.
- Търговец ли сте ?
- Безработен търговец.
Прислужникът и стопанинът на хотела се спогледнаха и взеха бързо решение.
Единият подаде куфарчето на Новакова, а другият вдигна рамене и разтвори ръце:
- Съжалявам, но без лична карта не може!
Павел Новаков взе куфарчето си, усмихна се и на двамата и пак се намери на улицата.
Отново се раздвижи по плочниците. Стана му студено и влезе в едно кафене. Застана до печката да се стопли. Посетителите го гледаха подозрително, а келнерът го попита:
- Какво ще вземете?
- Един топъл чай. Но почакай, аз съм безработният търговец Павел Новаков, бих ли могъл да получа на кредит чая?
- Не може.
- И срещу куфарчето ли не може?
- Не може. Тук не е приют. Напуснете кафенето!
Новаков се усмихна на посетителите, които го гледаха отвисоко, размаха куфарчето като ученическа чанта и с въздишка напусна кафенето.
Почувствува умора в краката си и спря пред първата витрина, замисли се. Разни мисли минаха през главата му. Но една го грабна цял и усили пулса на сърцето му.
В родния му град всички го почитаха и всеки се надпреварваше да му се покаже верен и приближен.
Но тук, в столицата, той не беше нищо друго, освен една дрипа. Не са ли почитали в неговото лице само богатия търговец, този, който беше господар на златото?
Къде беше човекът Павел Новаков и каква цена той имаше? Сам се увери, че човекът не може да си намери място в хотела и да получи един топъл чай.
Погледна куфарчето си и захапа побелелите си мустаци. Защо бе дошъл той в столицата? Не носеше ли пълен куфар с пари, за да купи стока нужна за коледните празници?
- Не, няма да купя нищо! Аз не съм човек!
И веднага реши да тръгне из града, да скита до пълна умора, до замръзване, но все пак да срещне някой, който да го приближи до сърцето си като човек. В тоя час той нямаше нужда нито от парите си, нито от познатите си, а жадуваше да получи гостоприемство, без да да знаят кой е и откъде иде.
Почувствува глад и влезе с просълзени очи в първата гостилница.
- Мога ли да получа храна даром? Гладен съм. Не съм от тука и нямам близки!
- Не може!…
Намери търговската къща, с която търгуваше и влезе при директора.
- Какво обичате, моля?
- Мога ли да си почина на топло при вас?
- Кой сте вие?
- Един човек.
- Всички сме човеци.
- Тогава моля да си почина и стопля.
- Извинете, но не може.
- Защо?
- Не даваме обяснение! - и директорът посегна към телефона.
- Полицията ли ще викате?
- Тя е, която се разправя с бездомните скитници.
- Не си правете труд. Търговецът Павел Новаков не е бездомен скитник. Сбогом!…
Новаков още повече се огорчи и реши да напусне центъра на града и да потърси човешко сърце в средата на бедните. Макар че беше много огладнял, не се нахрани.
Сега той мислеше, че парите в куфарчето не са негови и че те никога не ще могат да го нахранят.
Смрачи се. Улиците, по които се движеше Павел Новаков, запустяха. Сегиз-тогиз прибягваха деца, отбиваха се в бакалниците, купуваха за лев-две разни дреболии и се връщаха.
Кривна надясно, забеляза малко прозорче и погледна през него. В една малка стаичка седяха мъж и жена и гледаха земята. Две дечица си играеха около угасналата печка.
Жената стана от мястото си, приближи иконостаса, запали кандилото, прекръсти се и след това извика децата и им даде по късче хляб. По-голямото от децата излезе на двора и като забеляза, че човек стои до техния прозорец, приближи и го попита:
- Кого търсите?
- Замръзнах, гладен съм и няма къде да спя.
Момченцето изгледа още веднъж непознатия, след това му подаде своя хляб. Павел
Новаков сложи ръка на рамото му и му се усмихна просълзен:
- Благодаря. Яж ти, че си по гладен от мене.
- Аз не съм гладен. Заповядай вкъщи да си починеш.
- Ами, какво ще кажат родителите ти?
Момчето улови Новакова за ръката и го затегли към къщи.
Мъжът и жената станаха прави и учудени погледнаха към вратата.
- Мамо, този човек е много гладен и няма къде да спи!
- Заповядайте, господине! Ние сме бедни хора, но щом Бог те е пратил при нас, добре дошъл!
Мъжът подаде ръка на гостенина и му се усмихна.
- Бъди както у дома си. Хора сме, трябва да си помагаме!
Мъжът излезе и се върна с няколко дървета. Запалиха печката и сложиха хляб и сол на гостенина си.
Павел Новаков седна до печката, постопли се и с голяма охота изяде хляба.
- Извинете, но повече хляб нямаме!
- Бог да ви възнагради! Благодаря ви от все сърце.
Двете деца седнаха до Павел Новаков и дълго го забавляваха с въпросите и приказките си. Дойде време за сън. Той помоли да не се грижат много за него и легна върху дъсченото седче.
Изгасиха лампата и всички легнаха. Павел Новаков се загледа в пламъчето на кандилото и тъй се унесе в мислите си, че неусетно заспа.
На мястото на иконостаса се появи голяма светлина и заля цялата стая. Кандилцето се превърна в детска люлчица, а пламъчето на малко дете. Детенцето размаха ръчички и въздухът веднага се раздвижи и запя. Поиска да види кой пее и жадно задири с очи из светлината.
Но в това време детенцето от люлката се изправи и само тръгна. Лицето му бе толкова светло, че почувствува болки в очите си и се уплаши да не ослепее. Направи сянка с ръка над очите си, но и ръката му се стопи в светлината. Сепна се от страх и се събуди. И до сутринта не заспа. Непрекъснато мислеше за съня, който сънува през нощта.
На сутринта той стана пръв, излезе на двора и дълго ходи из снега. Извикаха го да се постопли и да закуси залък хляб.
Павел Новаков остана прав до леглото, в което лежаха двете дечица. Помисли, че това е светлата люлчица, която той сънува, погали момченцето по косичката и въздъхна.
- Само то ме посрещна като човек! Добър мъж ще стане!
Гостенинът се обърна към мъжа и жената, които стояха прави до стената. Той взе куфарчето и го подаде на жената.
- Много съм радостен, че ме подслонихте. Сега наистина съм човек! Вземете това куфарче, подарявам го на децата ви за Коледа. Те един ден ще станат истински човеци. Бог да ги поживи. Сбогом! …
Павел Новаков целуна децата по бузичките и бърже напусна бедната стаичка.
Децата се събудиха от целувката на гостенина. Майката сложи куфарчето на леглото им и го отвори. То бе пълно с банкноти. Тя се изплаши и коленичи от слабост.
- Тате, куфарчето е пълно с пари! - извика момченцето.
- Какви пари? - и бащата се надвеси над леглото.
Майката бавно се изправи, политна към иконостаса, запали угасналото през нощта кандило, прекръсти се и продума: - Благодаря Ти, Боже! Много, много си милостив!
——————-
сп. „Духовна нива”, брой № 10, 12.1940 г.
