СВЕТИ НИКОЛА
Черноморска легенда
Люта зима. Луди ветрове връхлитат върху тенекиените покриви на крайните цариградски къщурки, пищят из тесните улици, реват по бреговете на Босфора.
Калдъръмите се пукат от студ, а небето се губи сред сиви помръзнали облаци. По улиците няма минувачи. Богатите седят в топлите кьошкове, пушат наргелета, а бедните зъзнат гладни в парцаливите си дрехи.
Минават дни, седмици. Дървата, въглищата се привършват, в складовете не остава ни тресчица, ни въгленче. В огнищата пепелта изстива, ръцете се вкочанясват, сълзите замръзват по бузите на децата.
Един ден сиромасите излазят на улицата и с кошници, с торбички се трупат пред въглищарницата на стария гемиджия Садък. Треперят, подскачат от студ, блъскат с посинели ръце затворените врати, викат и се молят:
- Само по едно въгленче ни дай!
- Децата ни умират от студ, помогни ни! Аллах щедро ще те награди за доброто!…
Садък гледа от прозореца, слуша молбите и сърцето му се свива от мъка и жалост.
Слазя в склада, отваря вратите и сочи с двете ръце празната дупка. Жените не виждат нищо, нахълтват във въглищарницата, ровят земята, дирят остатъци, събират прашинки.
- Защо се блъскате, не виждате ли, че няма нищо?
- Садък, ти си най-добрият гемиджия в света, иди в християнска земя и донеси въглища за сиромасите. Аллах ще ти позлати ръцете!…
- Стар съм вече, пък и времето не помага…
Не го оставят да приказва, дърпат дрехите му, прегръщат коленете му, мокрят със сълзи грубите му ръце и пак го молят. Той вдига ръка да млъкнат, отправя очи към небето и обещава:
- Аллах да ми е закрилник, ще ида за въглища!…
Сиромасите се смиряват, докосват се до дрехата на Садъка и си отиват, подгонени от вятъра…
*
Садък отива на пристанището. Гемиите се люшкат безпомощни върху вълните на морето, мачтите скрибуцат, синджирите протриват дебелите дъски. Не намира никого на брега.
Връща се назад, влазя в ниска, опушена кръчма. На маса до вратата седят моряци, пият ракия, коняк и приказват гръцки. Сяда до тях, поръчва си горчиво кафе и слуша разговора на гемиджиите.
Стар грък разправя за незапомнена буря, за чудо в морето. - Пътуват по море за Еняда. Баща му седи на кормилото, а той направлява платната. В открито море ги настига буря, обръща платната, счупва мачтата. Лодката се навежда настрана, започва да потъва.
Но в това време върху вълните застава белобрад старец, протяга ръка и изправя лодката. Баща му започва да се кръсти. Свети Никола се усмихва, вдига ръка, посочва им пътя и изчезва в бялата пяна на вълните…
Садък слуша с отворени уста. Радва се, че и в морето има закрилници на добрите хора. Той е мохамеданин, но Свети Никола ще подкрепи десницата му, няма да го остави да загине в Черното море. Приближава моряците, пита ги:
- Кой ще дойде с мен за въглища?
- Садък, ти си полудял! В такова време никъде не се отива. Гемията ти ще потъне още в Босфора.
Никой не иска да го придружи. Връща се вкъщи. Жена му слага трапезата за обед. Не яде, поглежда ту жена си, ту сина си. Дълго се чуди, въздиша, после продължава:
- Кязиме, ще дойдеш с мене. Отиваме с гемията за въглища.
Жена му престава да се храни, гледа го уплашена, сълзи бликват на очите й:
- Няма да ви пусна! Отивате на явна смърт.
Вятърът блъсва прозореца, разтваря го и с писък се втурва в стаята. Тя става, запушва прозореца с дрехи, после отива до печката и поставя дърва в огъня. Садък кротко й забелязва:
- Ами сиромасите?…
Не слуша жена си, приготвя се за път. Тръгва към пристанището, а след него върви син му Кязим. С мъка дигат котвата, развиват платната. Моряците напущат кръчмите, трупат се на брега, не вярват на очите си.
- Садък е полудял!
- Морето го вика.
- Горко на младия Кязим!…
*
Гемията се блъска във вълните, носи се с луд бяг в откритото море. Вятърът се засилва, премрежва очите на кормчията, плющи в белите платна.
Морето се разделя на две, от страхотни дълбочини се надигат яростни вълни, една друга се догонват, разкъсват в безумие телата си.
Садък няма сили да се бори със стихията, изгубва посоката. Кязим с мъка свива платната наполовина. Нищо не се вижда пред очите им. Морето ври, реве, отваря ненаситни уста, напада гемията.
Бащата вика на сина си добре да свърже платното на предната мачта, но гласът му се губи в лудите пръски на вълните. Небето потъмнява, морето позеленява от гняв, а сушата е потънала в мрачни дълбини.
Кязим прегръща средната мачта, обръща лице и дири да зърне земя, но вижда водни планини.
- Татко, вятърът ни отвлича! Далече сме от брега.
Садък не го чува, завързва още един възел на въжето, прегръща ръчката на кормилото, надига се от мястото си и се готви да се бори с вълните. Зелено чудовище грабва в прегръдките си гемията и бяга с нея през глава…
Смрачава се. Срещу гемията се насочват бързи планини, вдигат я в облаците и пак я спущат в морските бездни. Кязим изтръпва, затваря очи от ужас и вика:
- Татко, загинахме.
Бащата седи на кормилото, неподвижен, като скала, не отговаря. Мислите му са мрачни, вижда близкия край и дири помощ от Аллаха. Скъпа надежда, като бърза стрела, докосва сърцето му.
Спомня си за чудото на Свети Никола, отправя молитва към него. Лута помътен поглед по гребените на вълните и здраво направлява кормилото. Изведнъж надава вик, ужасява се.
Зад гемията се надига огромна вълна, изправя се мечешки, разтваря лапи. Кязим бърже отвързва голямото платно, вятърът грабва гемията и я отвлича.
Мачтата не издържа бесния напор, счупва се и удря Кязима по главата, събаря го като труп на дъските. Садък пуща кормилото, отива при сина си и с едната ръка милва челото му, а с другата здраво държи въжето на предната мачта.
Гемията се измъква от вълните, бърза като подгонен делфин… Кой седи на кормилото и така смело кара срещу вълните? Обръща се да види.
Очите му не лъжат - белобрад старец направлява кормилото. В мрака на нощта Черно море къса бели ризи, пилее ги по волята на вятъра и от тайна сила се изправя, като див звяр, и яростно напада.
Садък притиска главата на рожбата си и не сваля очи от загриженото лице на Свети Никола.
Иска да го попита, да му се помоли за своя син, но разярена вълна вдига гемията, разтърсва я, залива я с вода.
Свети Никола протяга ръка, посочва му предната мачта - той отива при платното, завързва го и остава учуден. Вълните галят гемията, носят я на могъщите си рамене…
Зазорява се. В далечината като дим се откроява брегът. Садък се радва, обръща се да заговори с белобрадия кормчия, но при кормилото няма никой, вълните си играят с черната му перка.
Вика на свестилия се Кязим и сяда, хваща ръчката. Вятърът се смирява, вълните са изморени, на ранина заспиват в зелени люлки.
Гемията навлазя в тихо море. На брега се белее чуден град. Изправя се, едва придържа кормилото и не може да се нагледа на гяурската земя.
Не зъзне от студ, забравя за изминалата опасност и с облекчение въздъхва. Загубен лъч пресича ледения въздух и пада върху покрива на висока черква.
Невидима ръка издига черен кръст и благославя града. В тоя кръст гледа Садък и не сваля очи от него.
Дясната му ръка трепери, свива китка, сама се повдига и с три пръста се допира до бръчките на челото…
Небето се разтваря, поглежда със сини очи, и чудно слънце позлатява кръста на черквата.
—————
сп. „Братско слово”, г. II, кн. 4-5, 12.1931 г.
