Ваня Колева

Юбилейната си книга с поезия - авторска и преводна, доц. д-р Добрин Паскалев, д.м., е нарекъл „На думите пред скрития олтар” (Варна: Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов”, 2024, ISBN 978-619-221-503-3).

Няколко са важните неща във формулировката „На думите пред скрития олтар”.
Ритмизирана в ямб (U\), фразата е стих, извлечен от творбата „Поетите” (с. 15), която започва с епиграф: Oratores fiunt, poetae nascuntur (Cicero, Pro Archia, 8, 18) /„Ораторите се създават, поетите се раждат.” - Цицерон (лат.); За (поета) Архий, 8, 18 (Авъл Лициний Архий, II в. пр. Хр. - старогръцки поет).

Ямбът, според Аристотел („За поетическото изкуство”), е най-пригоден за разговор, докато за Хораций („Поетическо изкуство”) е „стъпка игрива”. Очаквано, „На думите пред скрития олтар” би следвало да въведе в макротекст, който не само задава и обговаря различни въпроси, но го прави духовито, приковаващо вниманието.

Ако езикът, по Ролан Барт[1], е социална институция, то Думите, знае се още от Фердинанд дьо Сосюр, са езиков знак. Те са основна езикова структурна единица, която предава смисъл.

Същевременно са градивна съставка на изречението, т.е. те са път за формирането на текст. Думите, в цялостното им значение, могат да се мислят във вертикален план - посредством измененията им на парадигматично ниво (чрез словоформите, напр. морфеми), и в хоризонтален план - на синтагматично ниво, посредством полето от семантичните им прояви (съвкупността от смисловите им значения).

Думите функционират в основното си, но и в преносните значения, при възможностите за смисловите им надграждания.

На тази основа за Добрин Паскалев: „Те, Думите, са скитници бохеми”, но и „…кой над тях добил е власт / в трактати, стихове, поеми?” - пише той в стихотворението „Думите” (с. 13).

Понякога - непокорни, неподвластни на човека, друг път - от само себе си редящи се в строй, думите са „чудотворци вдъхновени”, които „на мисълта даряват глас” (с. 13).

Боговдъхновени са те - за културата в Древна Елада думата „от Олимп е пратена във дар” („Горгий”, с. 172). Както за древните евреи, казва Добрин Паскалев в стихотворението „Думите”: „…Бог от себе си ги сътвори” (с. 13), и в епиграфа към текста напомня Св. Евангелие от Иоан: In principio erat Verbum, et Verbum erat apud Deum… („В началото беше Словото, и Словото беше у Бога…” - Иоан, 1:1).

Затова, перифразирайки древногръцкия оратор и философ Горгий (V - IV в. пр. Хр.), съвременният поет изрича: „От Думата не зная по-могъща”, и още: „Тук Думата е господар най-главен / и няма цар от нея по-висок” („Горгий”, с. 172).

Тезата е аргументирана безукорно и неоспоримо: „тук Думата е, казвам, вездесъща, / че може да рани до кръв дори”. И още: „тъга и смях тя може да дари”, при това: „Тъгата може в радост да превърне, / във смелия да предизвика страх; / жестокия към милост да обърне, / а гордия да срине долу в прах.”

Именно затова човек трябва да помни, да мисли и внимава в общението си с другите: „Едничка Дума тук честта убива, / задълго черни светлото лице / и няма как от нея да се скриеш - / прониква чак до твоето сърце” („Горгий”, с. 172).

Енергия и сила, мощ, но и слабост, немощ; благост, кротост, милосърдие и доброта, но и завист, злост, жестокост; смиреност, но и непокорство; приятелство, но и предателство - всичко е във властта на думите.

Характерна особеност е способността им да преодоляват епохи, да прекрачват хилядолетия. Предизвестен е отговорът на въпроса: „…кое остава вечно? / На думите ли крехката им плът / или ръждясалият връх на меча”? („Цицерон”, с. 213 - 214).

Отговорът е обобщение за непобедимостта на думите: „И днес в музея словото живее, / достига то наблизо и далеч…” („Цицерон”, с. 213 - 214).

Външният свят в неговата многоликост и пълнота, но и съкровеният вътрешен мир на човека, макро- и микрокосмосът - всичко е подвластно на Думите.

Затова на тях залага поетът, на „стиха - искра - припламнал в мен”, за да разкрие „скритото във мен”, да възкреси „в душата слога”, и да бъде жив, „макар и тлен” („Думите в мен”, с. 12).

Чрез тях и „в тях” той търси „извечния живец” („In spe/„С надежда”, лат., с. 11). И когато стои „с разголена душа” пред Бог, Добрин Паскалев намира „думи святи”, с които „от сърце” да Му благодари, и изрича най-съкровените си молитви - „жив и здрав” в дома си да се прибере; да бъдат опазени „добрите хора”, и най-вече: „Пази отгоре, ти, децата, / от нас родени са с любов; / вдъхни им вяра във сърцата - / да крачат в тоя свят суров” („Молба към Бог”, с. 226).

Благодарен е, „че още моят дух е жаден / за нови мисли и неща”, „че крача още в тоя свят” („Благодарност към Небето”, с. 227).

Вид общуване (комуникация) е културата, според Умберто Еко и неговата книга „Отворена творба” (1962) [2].

За Добрин Паскалев общуването с „другите” е продължаващ във времето процес. И понеже „написаното остава” (с. 9), а поетите „…оживяват, / щом някой пак чете ги след това” („Поетите”, с. 15), творецът „все думите в сърцето си” нарежда и ги изпраща „с болка по света” („Керваните на думите”, с. 14).

И ако „Поетът е пастир на пеперудите”, по стих на Георги Ангелов, който Добрин Паскалев извежда в епиграф към свое стихотворение, а почти невъзможно е да задържиш „ефирното”, то наистина само вграденото в словата „ще диша пак във нечий бъден ден” („Вграждане”, с. 10).

Олтар е другото ключово понятие в назоваването на книгата. Олтарът символизира божественото присъствие. Знак е за жертвоприношение и възстановяване на единството с Бога. Място за молитва и отдаване на благодарност.

Най-святата част в храма, в християнството олтарът се мисли едновременно като гробница и възкресение - жертвата на Господ Иисус Христос и Възкресението Му, т.е. смъртта, превърната в живот[3]. Затова в храмовете е ситуиран така, че свещеникът, като провежда службата в олтара, да гледа към изгряващото Слънце.

В книгата на Добрин Паскалев понятието „олтар” е многоаспектно. Носи спомена за културата в Древна Елада - „…на Думата се поклонете, / като на Зевс вдигнете й олтар” („Горгий”, с. 172) (курсив - В.К.). Знае и помни функционалността му на „свято място” в християнския храм. Натоварено е и с допълнителни конотации, свързани с личности и факти от родната история: „и сам Апостола е пред олтара / за Българско молитва да реди” („2 юни”, с. 203).

Олтарът обаче е „скрит”, невидим - както безплътни, безтегловни и ефимерни са Думите. В това е магическата им сила - незрими и неуловими, думите владеят света. В техния „скрит олтар” може да свещенодейства само Избраникът, свише обдареният Поет.

„На думите пред скрития олтар” е книга, мащабна по обем (291 стр.), разнолика по характер и специфика на текстовете.

Говореща с различни езици (латински, немски, френски, руски), тя съдържа знание за историята и културата на Древния свят (Елада, Рим, Персия и пр.), но свидетелства и за нашето съвремие.

В центъра на вниманието е Европа, с акцент върху Балканите, и особено - България. Разказва за събития и личности, за противоборства и победи, страдания и възторзи, тегоби и надежди.

Срещат се по страниците на книгата и се причуват гласовете на Биант, Конфуций, Демокрит, Диоген и Александър, на Горгий, Сократ, Антистен, Анаксагор и Перикъл, на Аристотел и Алексид, Омар Хаям, Св. Бернар и много други - държавници, политици, учени и философи, поети, мъдреци от различни времена.

Широко обхваната е българската история, като отделни творби са посветени на знакови личности и събития, които се споменават и в текстове по други поводи.

Откроен е кан Тервел, превърнал се в свети Тривелий след победата над арабите и пълководеца им Маслама ибн Абдел Малик при обсадата на Цариград от 717 - 718 г. (с. 184-185).

Също и кан Крум, по повод победата над император Никифор I Геник от 811 г. (с. 187). Възпети са цар Самуил (с. 191) и ослепените Самуилови войници (с. 192-193), а към Второто българско царство - цар Калоян (с. 194-196) и цар Иван Шишман (с. 197-198).

Обхванати са личности със съдбовна значимост за културата, като княз Борис I (с. 186), св. Константин Кирил Философ (с. 188), а и двамата Солунски братя (с. 189-190).

Преминавайки през Времето, Добрин Паскалев пише за отец Паисий (с. 199), за Христо Ботев и Васил Левски (с. 201, 202, 203), но и за паметната битка при Шипка (с. 204), за храбростта българска - в „Гергьовден” (с. 200).

Намира място и новата история - със Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. (с. 205).

В своята цялост, книгата, по-точно - антологията „На думите пред скрития олтар”, се оказва огледало за мъдростта на народите, събирана през вековете, синтезирана и кристализирала в стиховете на Добрин Паскалев.

В калейдоскопа на Времето поетът полага и своето - това, в което живее. Време тревожно, противоречиво, напрегнато. В „…тоя свят сред битки нечовешки / най-трудно е Човек да си останеш…”, пише авторът в текст с посвещение: „Към моите студенти” (MAGISTER DIXIT/„Учителят каза”, лат., с. 164).

С грижа за бъдещето на младите хора, той непрестанно се съмнява: „И на какво успях да ви науча?” Вълнува се дали е намерил „посоката” към тях, постигнал ли е желаната цел: „Дано съм казал нещичко човешко, / та корен във душите да прихване”.

Макар в забързания ход на ежедневието: „Май времето за нищичко не стигна…” (с. 164). А то тече и отминава. И година след година, стават „все по-кратки часовете”, а „Все по-самотна е душата” („Въздишка. В памет на Николай, съученик и приятел”, с. 134)…

Градежът на книгата включва 14 цикъла: Scripta manent/„Написаното остава”; Vita via est/„Животът е път”; Proprio nomine/„От свое име”; Nutrimentum spiritus/„Храна за духа”; De profundis/„От дълбините”; Ab imo pectore/„От душа и сърце”; In memoriam/„В памет…”; Crede quod habes, et habes/„Вярвай, че имаш, и ще имаш”; Magister dixit/„Учителят каза”; Memento/„Помни”; Omnes viae Romam ducunt/„Всички пътища водят към Рим”; Miserere/„Помилуй”; Fabula docet/„Приказката учи”; Traduttore, Traditore/„Преводачо, предателю” (с преводи от руски и немски език).

Тази структура е вместена в своеобразна усложнена рамка. В началото са изведени Prolegomena/Предисловие - „Доверете се на поета”, от доц. Емануела Мутафова (11.06.2024 г.), както и въвеждащо стихотворение от Добрин Паскалев - Lectori benevolo salutem/„Поздрав към благосклонния читател…”, с епиграф - цитат от Микеланджело Буонароти (с. 7).

В края са обособени: Curriculum vitae/Биография на автора - доц. д-р Добрин Паскалев, д.м. (с. 280 - 281); Gratias ago/Благодарност, скрепена с цитати от Жан-Батист Масийо (1743 - 1818) и Плавт (250 - 184 г. пр. Хр.) (с. 282), за да се завърши с авторското обръщение към читателя (в стих) - „За финал” (с. 283).

Има уточнение, че посредством дадените по страниците QR кодове в You Tube може да се слуша музика, вдъхновена от стихотворения на поета, а също и класически произведения, създадени по оригиналите на преведените текстове (с. 291).

Наситена смислово и емоционално, книгата „На думите пред скрития олтар” е тъжна и усмихваща се (не - весела), повече скептична, но опазила вярата и надеждата.

Излъчваща любов, изповедно-молитвена е тя. Поезията в нея - и авторска, и преводна, е пътуване към себе си, връщане в спомени и бленуване за бъдното. С усещане за идещата късна есен и зима в човешкия живот, за наближаващия земен край. Текстовете са опит за проникване в дълбините на сърцето и в най-светлите полети на душата.

Посветена на „скъпите хора”, които вече ги няма, „и на тези”, с които все още го среща денят. Признание и благослов изрича поетът: „Липсвате ми! Почивайте в мир!” - към едните, и „Обичам ви! Бъдете с мен докрай!” - към другите.

В този смисъл книгата е помен, поклон пред свидните покойници, но и заръка към онези, които ще останат след Поета - като посветените „На Диана” две творби: „След мен” (с. 61) и „Когато” (с. 75).

Книгата е напомняне, че животът е кратък и на човек не му е нужно много, за да бъде щастлив. Посредством дистанционно ситуираната анафора „защо” поетът поставя най-важните въпроси, над които е добре да помисли човекът, за да постигне своя вътрешен мир и душевен покой („Вълкадин. На Диана”, с. 55).

Може да се каже, че „На думите пред скрития олтар” е книга Pro usu proprio („За собствено ползване”, лат., с. 131). Размисляне на Добрин Паскалев за своя житейски път. За професионалните му изяви на лекар и преподавател. За творческите вдъхновения на поет и преводач.

Авторът отчита разноликостта от деятелностите и двойствената природа на интересите си: „Е, Докторе, какво тук всъщност беше? / Дали бе лекар вещ, или поет?” (с. 131). Посредством наслагване на риторични въпроси, търси основанията и допирните точки в тази разноликост: „Нима душата си на две делеше, / как двете половини скрепна в теб?”

Мислейки посредством сакралното знание, за себе си той определя изпит и проверка: „Нима не знаеш ти от Книга свята - / докрай не можеш да си все слуга / на двама господари на земята?”

Като всякога помни Смъртта, с поглед към идващия земен край и прехода към Вечността, Добрин Паскалев засилва драматизма във възходяща градация: „Та как по пътя раздвоен ще стигнeш / до оня, на Небето, божи праг?”

Същевременно примирен, в смирение изрича: „Навярно тъй ще си отида - грешен!” (с. 131), и като изповядва вярата си в Бог, приема всяко Негово решение.

Знае, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи” (Притчи Солом. 3:12). Затова приема двойствеността на призванието си за изпитание и дар: „А Той, да ме изпита, ме обрече / със две души да бъда надарен!” (с. 131).

С чувство за дълг и с благодарност поема професията на Лекаря: „обречения исках да спася / и молех все Съдбата от Небето / да спре ръката с черната коса” (In spe /„С надежда”, с. 11).

Но и да твори, да бъде Поет: „Понеже промисъл неведом божи / ръката ми да пише отреди, / а няма как съдбата да отложиш” („Поздрав към благосклонния читател…”, с. 7).

Затова е изборът: „На думите, на думите залагам” („Керваните на думите”, с. 14). И с поглед напред, към Вечността, Добрин Паскалев още в началото прави уговорка: „…затуй реших на тоя лист да вложа / тъга и смях, надежди, страх, сълзи / и може би - съдба! - ръката божа / от смърт написаното ще спаси” („Поздрав към благосклонния читател…”, с. 7).

Началото провижда края си. Остава Любовта - към деятелност и интереси, към близки и познати, към Живота. Така човек спокойно може да върви „уверен към Безкрая” („Спомен за Любовта”, с. 108).

—–

1. БАРТ, Ролан. Елементи на семиологията. - В: Семиотика. Между нещата и думите. Акценти. Съст.: Иван Младенов. София: Наука и изкуство, 1991, с. 44.
2. МЛАДЕНОВ, Иван. Семиотика, сега! - В: Семиотика. Между нещата и думите. Акценти. Съст.: Иван Младенов. София: Наука и изкуство, 1991, с. 30.
3. КУПЪР, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. София: Изд. „Петър Берон”, 1993, с. 149; НИКОЛАЙ, Макариополски епископ д-р; СЕРАФИМ, архимандрит д-р. Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис. Православно богослужение. Варна, 2006, с. 262.