(Опит за литературен портрет)

Ваня Колева

Градът - като нотариус ме помни.
То нека бъде тъй докрай,
макар че стихосбирките ми стомни
вода ви носят от самия рай.
Людмила Богословова,
„Така е, този град ми носи слава…” (Из „Гласът на вулкана”)

Между ритуала и фриволността пулсира поезията на Людмила Богословова. Познава и помни традицията, самокоригира се съобразно с нея и в същото време взривява и руши граници, устремена към свободата и неприкосновеността на Духа. От дълбините на Вулкана до най-високите пластове на небесните селения, от първоначалата на човешката история до най-модерните технологии и постижения, между вплътнеността на тялото и ефимерната призрачност на Етера… От строгостта, дисциплинираността и отговорността на професията до полета на въображението и фантазията. Цял един Космос, пронизан с боязън, съмнения, напрегната тревожност, но и с една вътрешно присъща устойчивост, с надежда и вяра. Необятност, обгърната с нежност и обич от Любимата и Майката. Свят, закрилян от чистосърдечната молитва на Жената.

Озадачава и изненадва с житейската си мъдрост и сила поезията на Людмила Богословова. Заслужава внимание пътят й в областта на изящното слово.

Родена през 1954 г. в гр. Варна, Людмила Богословова е възпитаник на Първа езикова гимназия, с преподаване на английски език. Завършва Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, по професия - нотариус. Стихотворения е публикувала в сп. „Родна реч”, „Читалище”; в алманасите „Простори” (Варна) и „Хоризонт” (Стара Загора); във варненския вестник КИЛ („Култура, Изкуство, Литература”). Носител е на Втора награда за поезия (Варна, 1989).

Автор е на стихосбирките: „Мост над морето” (1991); „Благовец” (1997); „Гласът на Вулкана” (2002); „Въпроси вятърът остави” (2008); „Квартет за хвърчило” (2011); „Обица на Луната” (2014); „Перламутрови облаци” (2024).

Член е на СБП, на „Славянска академия”, на Творчески клуб „Московски парнас”.

1. ИМПРЕСИИ, ЛИРИЗИРАНА ПРОЗА

Книгите на Людмила Богословова понякога са съпроводени със слова на утвърдени творци - Таньо Клисуров („Мост над морето”), Юлия Пискулийска („Квартет за хвърчило”), Елка Няголова („Обица на Луната”).

По-ценни за мен са кратките текстове в лиризирана проза от самата Людмила Богословова, вградени вместо предисловия или за обособяване на отделни смислови центрове в изданията. Това са импресии, които изразяват впечатления, вълнения и заедно с емоционалното въздействие, са повод за съмнения и обобщения: за литературата и писането, за знанието, за човешкото съществуване.

Във въведението към „Мост над морето” (1991) авторката пише: „…Дали успях да убедя себе си, че освен литературата, в света има и други важни неща… [...] Понеже смисълът в живота не се вижда, а надеждата днес е празно очакване за реалистите, трудно е да кажа, че писането на стихове е смислено” (с. 5). Каквито и да са аргументите на реалистите обаче, тя носи „упорството на предците” си. Наследила е „вярата и надеждата в очите им”, „усърдието на ума и ръцете им” (с. 5). Закърмена е с порива към доброто и светлината, със силата да отстоява своята правота и истина, с волята да не се предава. И с амбицията да следва мечтите си - преодолявайки „страсти и неволи” (по П. К. Яворов). И решена да стигне „отвъдния бряг на любовта и вярата”, тя започва да гради необикновен мост (с. 5) - „Мост над морето”.

В „Благовец” (1997), на корицата гръб, Людмила Богословова отбелязва, че „с проникновението на душата си” открива това, което дълбоко в себе си таи и което генетично й е дадено като потомка на бежанци. Извежда наблюдението, че: „всичко веществено може да бъде унищожено, изгорено, разорено. Единственото, което поддържа чувството за материя, е езикът”. Затова тя неслучайно пристъпва към словото: „Духът в него е по-траен.” „Разперила ръце, вместо крила, като чайка”, с мисълта си понася тя читателя към светлината. Не само вярва - тя знае, че ще чуе „благата вест”. „Защото в живота има нещо повече” от това, което виждат очите…

Тази вяра се чете и във встъпителната импресия към „Квартет за хвърчило” (2011). Там авторката разграничава два концепта: „пространствения свят” и „света на свободното време” (с. 7). И обяснява: „в пространствения свят няма живот без тяло”. Тялото „е четворно” и в него е „въведен принципът за микрокосмос на макрокосмоса”. Докато „светът на свободното време” изразява „духът в мен”, пише тя и символично го определя като пространство от четири зони, в които гостоприемно допуска читателя - това са зоните на водата, на вятъра, на времето и на твърдото тяло. Те са магичното „хвърчило” за полет във въображаемото и мечтите.

Полет, който продължава в „Обица на Луната” (2014). Обзорните си бележки Людмила Богословова поставя в края на книгата, на корицата-гръб. Заговаря за дръзновената си младост и желанието да промени нещата около себе си, „включително хората и света”. С годините осъзнава - по-важно е да има сили да сплоти семейството и да промени членовете му - „майки, дядовци, баби, внуци…”. По-късно преоценява и това - разбира, че то е „твърде много” и е „трудно осъществимо”. Решава да промени „поне себе си”. Тогава заговаря вътрешният й глас: „Нямаш време. Трябваше отначало да започнеш да променяш първо себе си - вече е много късно…” За да дойде равносметката, изречена със смирение и кротост: „Не успях да променя себе си, нито хората край мен, най-малко - света…” Важно е желанието. И знанието, че от „всяко лъкатушене по пътя” остават бразди - и опит.

Светлеят браздите от изминатия път. Сиянието им се прокрадва през появяващите се при залез „Перламутрови облаци” (2024). Лирично-философското встъпление започва с четиристишие:

Не чух думите…
Осем вятъра духнаха…
Гласът на чувствата
заседна в гърлото ми…

За да продължи в проза. Защото прозаичен е светът, в който живеем. Сложен, объркан, безпокоен е той. Людмила Богословова напомня за климатичните промени в последните години. Обръща внимание на посланията, с които Вселената сякаш ни предупреждава. Но дали ги разбираме? Съумяваме ли да разчетем знаците, които получаваме?

Людмила Богословова напомня: „Нашият народ е от малкото народи в света, които имахме и имаме собствен древен език и собствена азбука. Нашите предци се бореха, за да го имаме. Пазим ли го?” (с. 2). Болезнен въпрос, на който всеки е длъжен да потърси отговор - в себе си, в своята деятелност, в делата, които върши. Особено при разбирането, че: „Техниката и техническите познания все повече налагат чуждия нам език, който дави граматиката ни” (с. 2). Дали е възможно, въпреки техниката, да опазим и съхраним езика си? Възможно е, но са нужни стратегия и целенасочени усилия в тази посока. Нужно е усещане за ценността на езика. Разбиране, че той е част от националната ни идентичност и самобитност. Част е от националната ни стратегия за независимост.

Въпросът за родния език минава през проблеми за вярата и духовността; за нравствените устои на личността; за възпитанието по етика и естетика. Ценности универсални, но и индивидуално-субективни. Те са и съдбовни, жизненонеобходими. Трябва да ги отстояваме, за да оцелеем, да ни има. Авторката настоява: „МОЛЯ се за чист въздух и мир. Уповавам се!” (с. 2). И вярва, че човечеството няма да се плъзне „в мътните води на ГНЕВА” (с. 2). Че ще внимава то с „Перламутровите облаци”…

Динамично и противоречиво е нашето време. Наситено с драматизъм, напрегнато, смутно. Много и тревожни са въпросите пред човечеството. Като че ли за нашия век е написаното от Първан Стефанов през 1980 г.: „Но болката все е нова. И нова. / [...] / Моят век се опитва / с преспи да я бинтова - / под шева й забравил хирургически нож” („Сняг в Берлин”) [1]…

2. РИТУАЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА

Понякога по-ясно, друг път приглушено, Людмила Богословова символично въвежда в поезията темата за ритуала. Тя заговаря за съхранени и пренесени през времето правила, осветени от традицията, които предопределят и нашето поведение днес, общението ни с ближни и по-далечни. Важно за нея е, че в рамките на ритуала, като вид предписания и основания, се строи и организира човешкото общество. Че чрез традицията, по силата на календарно-празничния комплекс и семейно-обредната система, се поддържа порядъкът. Помни се и предава знанието за свързаността на човека с природата, за организираността на социума, за нравствено-етични норми и естетически идеал. Строгостта на ритуала, спазван и повтарян всеки път посредством система от символи, кодирани в народните песни и ритуални текстове (наричания, благословии), се изразява в общоприетия модел на поведение, но и в личностното изживяване на човека. Доколкото Людмила Богословова съблюдава ключовите моменти в календарно-семейната обредност, то би могло да се каже, че поезията ? в някакъв смисъл е ритуална. В немалка част стихотворенията й са свързани или напомнят конкретни празници, носят духа и усещането за празничния цикъл.

В книгата „Мост над морето” (1991), освен „Януари” и „Пролет”, се четат стихотворения, като: „Великден е”, „Гергьовден” (6 май), „По Еремия” (на 1 май Православната църква чества св. прор. Йеремия, а народният празник е свързан с прогонването на змиите и предпазването от тях), „Спасовден”, „Еньовден” (24 юни), „По Илинден” (20 юли), „Преображение” (6 август), „Бъдни вечер” (24 декември). В сгъстен вид стихотворенията премислят годишния календарен цикъл, с най-важните моменти в него. Това са празници, почитани от Православната църква. Но те са значими и в народната обредност, която оценява явленията от природен и социален аспект, от гледище на затворената образно-ритуална културна памет на древните българи и вербалната памет на славяните. Поетизирани от Людмила Богословова и мислени от позиция на книгата „Мост над морето”, празниците са граница. Мистиката, която те носят, тайнството, с което се свързват, укрепват устоите на душата и вдъхват сили: и „решена твърдо, / че ще устоя” (с. 31), е лирическата говорителка. Проникната е с очакване за щастие: „Ако осъмна някъде снаха - / мъжът до мен да вкуси и от рая” („Играе във очите ми април”, с. 13). Блян, надежда, молитва за любов са изразени тук. Но любов, узаконена в брака. Любов - в семейство, където родовите отношения са установени и осветени от традицията. „Ако осъмна някъде снаха…” - бленуването за „мъжът до мен” по подразбиране се свързва с мисълта за неговите родители и роднини. За да я има естествената приемственост. Да е в пълнота и в хармонично единство социалната структура. Оттук произтича надеждата на лирическата говорителка, че децата й са защитени. Че сърдечната й молитва е нейният майчин покров и закрила: „да не ги настига / утре хорско зло” („Запалете огън!”, с. 31).

Години по-късно, в книгата „Обица на Луната” (2014), връщайки се назад, към спомените, тя спокойно и с увереност изповядва: „Избрах си път… / и ти по него мина, / за да прескочим / лудата река” (с. 8). Защото реката е изпитание и преход; тя е организиращ за Космоса и социума символ, и преминаването през нея е задължително при сватба и погребение.

Втората книга на Людмила Богословова е „Благовец” (1997). Заглавието изрича народното наименование на празника Благовещение (25 март), когато Църквата бележи възвестяването от Архангел Гавриил на Дева Мария за това, че тя ще роди по плът очаквания Спасител на човечеството, Сина Божий - Господ Иисус Христос. Времето на получаване на добрата вест - Благовещение, както и самата „блага, добра новина” - за това, че се е родил Божият Син, Месията, поетизира Людмила Богословова, пречупвайки ги през емоционалността и мисленето на модерната, субективно мислеща поетеса. Идеята за църковния празник, отразен в заглавието, пряко рефлектира в третото стихотворение от книгата: „Аз вярвам, че духът е вечен. / Вярвам в Бога” (с. 7). С коленопреклонно смирение и боязън, в трепет е Душата. Проникната от Божието дихание и с усещане за Неговото присъствие. Убедена, че: „Само истинската вяра в доброто смекчава / гнева ни / и отхвърля грижите надалеч” (с. 7).

Преди да заговори за вярата, Людмила Богословова напомня за изпитанията, които човек неизбежно претърпява в живота си. В лутания и падане, в слабост и обърканост, в съмнения. Като в лабиринт, всред който би се изгубил човекът, ако ги няма опората и основанието да продължи. Вярата е такава предпоставка и сила, която повежда Душата и я обнадеждава, дори когато привидно няма „никакво основание за надежда” (Рим., 4:18). Людмила Богословова казва: „Когато надживееш / болката, / глада, мрака, / вдъхновението само те спохожда” (с. 5). Надмогването на бедите освобождава и пренасочва погледа към важното, което осмисля и обагря съществуването на личността. Поетесата изрича: „Зная, че имам свое място / и предназначение”; и повече от това: „…и не ми е все едно / дали ще изпълня ролята си / добре или зле…” (с. 5). Желанието за достойно самоутвърждаване я приучава на смирение и кротост, търпение и устойчивост. На мъдрост: „А времето - велик керван - / ще смаже / изстраданите / болки, / унижения / и няма никой никога / да каже, / че и от тях / аз черпя вдъхновение” (с. 6). Изреченото с думи се препотвърждава в звукопис, посредством двете последователни алитерации (В: „времето - велик - вдъхновение”, и Н: „няма никой никога”). Времето преодолява и изглажда всичко, и никой няма власт над него. На човек не му остава друго, освен да се моли. Авторката от „Благовец” отправя своята „Молитва” към Божията Майка - за съпруга „с душа лудетина” и за всички останали - „душите, които се каят” (с. 8). За грешниците, търсещи смирение и покаяние е молитвата, но и за онези - преуспяващи, родени „в лапите на завистта”. За тези, които „от шум” живеят и „с шум” събират си праха, но и за другите - които в преуспяването и престараването си, все време нямат - и за грях дори (с. 9)… За всички се моли поетесата, защото хората имат нужда от закрила.

Случва се, човек неочаквано бива застигнат от диханието на Смъртта. Тогава се променя целият свят. И въпросът: „Кому да се помоля” (с. 10), се оказва неотложен. Гърчи се душата и в своя гърч вижда греховете, недомислията си. Оценява важното, което е било пропуснато: „Не сварих даже да се причестя…” (с. 10). Но ако с вяра се помоли и уповава на Господ, Милостта Божия не закъснява: „Но Бог успя смъртта да изпревари” (с. 10). Защото Той не по заслуги, а по милостта Си помага: „Сам Бог късмета ми е дал / и жива съм по Неговата воля” (с. 10). Лирическата говорителка се връща към живота: „Аз прескочих пропастта” („Ще намеря”, с. 24). И отново усеща „мирис, вятър и вода…” („Жива си ти”, с. 11). Дистанционно организирана анафора подчертава новото начало за говорителката: „Сега съм мъдра…” - „Сега съм друга”, и знае тя, че трябва да е „силна”: „сама да мина моста над смъртта” („За да продължа”, с. 12).

В „Благовец” (1997) лирическата говорителка се приучава да живее с нови правила: „Искам да свикна да живея сама. / Да не мисля за мъжа, / за децата, / за все още недошлата снаха, / за мъмренето на мама” (с. 13). Не спира да вярва: „Зная, ще чуя / благата вест” (с. 14), която непременно ще дойде - с пролетта, с разбуждането на природата за новия живот. И чудото се случва: „Втурнах се като вълна…” („Продължение”, с. 16). Отново се впуща в шеметното бързане на динамичния живот. Разбунено от страсти, ежедневието я повлича като вихър. Тя едновременно е и Принцеса, и Пепеляшка (с. 11). „Жената - продължителка” всъщност е „божията ходатайница”, на която е съдено „да съхрани / мъдростта на вселената”, по стихотворението „Животът има смисъл” (с. 33).

Людмила Богословова вярва: космотворяща и социалноорганизираща е мисията на жената и безусловно минава през дома. Там: „Моите силни големи мъже / чакат мама във къщи, / някой кревата да им прибере, / домашното да довърши” (с. 29). Да проправи пътя им тя - и магично, мистично, ритуално да обезпечи за тях бъдещи успехи, сполука и благополучие. Да ги осигури с щастие и добри дни. За своя син тя врича жертва: „Петел заклах, та кръв да се пролее…” (с. 30). Петелът в българските народни представи е тясно свързан със слънцето - възвестява настъпването на новия ден. Като слънчев символ, той има предпазващи функции и често се споменава в заклинателни формули от народните баяния. Олицетворява мъжкото начало и оплодителната способност, но и женското възпроизвеждащо начало. Стародавният български обичай на Петловден (Петеларовден, Ефтим, Ихтима - 20 януари, когато Православната църква чества паметта на преп. Евтимий Велики, на св. Евтимий, Патриарх Търновски) да се принася в жертва петел, се свързва както с предохранителните функции на птицата, така и с цел продуциране на плодородие, и специално на мъжка плодовитост [2]. Да бъде здрав и силен синът, да е чист и светъл пътят му. Смел да бъде - да се бори „с триглавата ламя”, и най-вече да съумее „умно” да живее, „дори когато този свят е луд” (с. 30). Людмила Богословова се докосва до познати от традицията благословии, понякога - и до формулни единици от народните баяния, и преосмисляйки ги, ги трансформира в свои и неочаквани пожелания.

Авторката на „Благовец” (1997) все по-често размисля за близките, които са си отишли: „Мъртвите дали и те се връщат / със обратен поглед, в запустяла къща?” (с. 22). Не спира да търси духа им, техните думи и мисли. До болка се взира в пространството и времето, в сумрака на тайните и неизвестното - докато „животът в мен натежа”, казва тя в стихотворение, посветено „На бабушка” (с. 27). С примирение и мъдрост се опитва да надмогне тъгата. Своята равновесност постига със знанието, че: „Няма страх от покоя, който ще настъпи” (с. 28).

После, в „Гласът на Вулкана” (2002), се появява стихотворението „По Еньовден” (с. 21). То е ново и различно от „Еньовден” (с. 19) в „Мост над морето”. А щом поетесата в различно време се връща към този празник, то очевидно се вълнува от него. На 24 юни Православната църква бележи Рождението на св. Йоан Кръстител и Предтеча Господен, а в народната обредност денят е свързан с времето на лятното слънцестоене. Наситен е с магически тайнства и практики за осигуряване на добро здраве, благополучен брак и плодородие - в природен и социален план. Момински припевки на Еньовден наричат: която мома е „честита, / на стол да седи, /…/ свекру да съди” (т.е. тя да е заповедник вкъщи) [3].

Доколкото в народната обредност за празника е водеща ролята на жената, то и в „По Еньовден” от „Гласът на Вулкана” лирическата говорителка е „чуждоземка, самодива, / нимфа, вещица, вулкан”. Тя е цвете „сред цветята”, но и „нестинарка в знойна страст”. Изтънчена „гладиола тънковила” и бодлива „жълта роза, чешкодрян”. Своенравна и смела, разбираща и провокираща: „и ще искаш да съм с тебе - / вятър, скършил житен клас” (с. 21). А в последното от книгата стихотворение - „Небе за обреди” (с. 51), изведена като образ и видимост е най-невидимата субстанция - Душата: „Ето я душата ми желана. / Чака изгрева при теб, море” (с. 51). Олицетворена и визуализирана е тя: „Пърха над вълните цяла в пяна, / пак сама стихията да спре”. Очовечена: „Тайничко на чайките завижда…” И в своята вплътнена безплътност Душата-на-Жената е преди всичко душа на Майка - тя пулсира с трепетите и мечтите, но и с грижите по децата си. Събира се в символа на най-кратковременното и нетрайно детско творение, изразяващо копнеж по далечното и непознатото - хартиените лодки: „лодките на мойте синове” (с. 51). В този смисъл Изповед и очистване, Молитва и Причастие, приобщаване е „Небе за обреди” (с. 51) на Людмила Богословова. Но и търсене на път е то - стръмен път „по ръба на хребета”, защото е път към светлината; защото: „Всичко е светлина” (с. 10).

Все „по ръба”, през изпитания минава пътят, разкрива и „Гласът на Вулкана” (2002). Людмила Богословова съзерцава Бромо в националния парк „Бромо - Тангер - Семеру” на остров Ява в Индонезия. Напрегнато изживява „Силата - морска, небесна”. Стои в покорство и изумление пред тайните „в горещите / уста на Вулкана”. В копнеж да разгадае Тайните (изразен чрез повторението на глагола „чуя”): „може би ще чуя / тайното разковниче на силата им”; „Трябва да чуя гласа”. И обещава да сподели, да приобщи Другите към постигнатото след изпитанията Знание: „Ако устоя на удара, / ще ви разказвам…” (с. 5). Обещание, което отзвучава в стихотворението „Теракотените войници” (с. 41) - „Войниците на Ханг успяха”; „До тайната им бях. Сега разказвам, / но пламъка за себе си запазвам” (с. 41). Авторката е убедена: ценността на знанието е в огласяването и разпространяването му. Обратно, то се обезсмисля и става ненужно, ако не бъде достояние на общността. „Нахрани се, за да нахраниш другите” (с. 13), образно-символно изрича авторката. И допълва: „Влез, светлина, и оплоди семената. Нищо, че облаците закриват слънцето” (с. 19).

Природата и градският пейзаж, градската битност са най-често източник и основание за появата на асоциации, от които се задействат метафоричното мислене на Людмила Богословова, духовните и творческите й енергии. Основното за нея противоречие е между Делата и Думите: „Делата са най-клетият обет” дихотомично се противопоставя на „Думите остават!” (с. 35). Несъответствието и конфронтацията в обектно-субектните отношения се изразяват в отношението: „…този град ми носи слава / като нотариус, а не като поет” (с. 35). Обективното - Делата, т.е. професионалната ориентация и служебната ангажираност, се съпоставят и срещуполагат със субективно-личностното - Думите, с творческия порив и художеството. Казано чрез стиха на поетесата: „Градът - като нотариус ме помни”; „макар че стихосбирките ми стомни / вода ви носят от самия рай” (с. 35). Живата вода, до извора на която стига авторката, пречистващата сила на нейните истини и нравствено-етичен кодекс, влечението й към красотата - това е, което Людмила Богословова носи в сърцето си и раздава, дарява безрезервно - чрез Словата. С вяра, че: „Онова, което давам, се връща / при мен - обогатено…” („Още не познавам себе си”, с. 11).

Чувството за принадлежност и привързаност към родния град се проявява и в книгата „Въпроси вятърът остави” (2008). Построено в ритъма на ямб (U\), заглавието звучи лайтмотивно, като периодично пронизва тъканта на книгата, появява се в различни стихотворения или разделители на цикли. И ако в началото „Вятъра реши да става художник”, нищо, че след всичките му трудове, „От картината му нямаше следа” (с. 10), то при текста „Послепис първи” вече е налице настойчивост и упорство: „Въпроси вятърът остави / без отговор до стария портал” (с. 16). Дори и „без отговор”, въпросите са факт - неоспорим, безпрекословен. Не могат да бъдат подминати. Задълбочават се, изострят ситуацията, приболяват… „Какви въпроси като вятър / завихриха се в моето небе”, казва по-нататък авторката, при това: „Въпроси вятърът остави, / но вятър от въпроси ги покри” (с. 34). В сходството и разноликостта на тези фрази се проявява склонността на авторката, като жонглира с думите, да експериментира с образи и символи. От една страна, в своята динамика и напрегнатост, въпросите са „като вятър”, като вихър или завихряне, свързващо земята и „моето небе” и пронизващо „душата ми - отворен кратер” от грижи и страхове. От друга, сравнението „въпроси като вятър” се трансформира - персонифицира се и очовечава във „въпроси вятърът остави”. И накрая, тази вплътнена субстанция се оказва метафорично преобразена във „вятър от въпроси”. Троичността на изказа/образ в неговото развитие задава посоките на проблематизиране - за изкуството, за творчеството, но и за житейските изпитания, които всеки човек по своему преодолява. За да отсече във финалната поанта на книгата: „Въпроси вятърът остави, / но отговорите забави…” (с. 51). Отговорите всеки трябва да търси сам - отново и отново, и ако има сполуката да ги открие, ще му се наложи да ги подложи на проверка.

Учи се човек. Разбира с времето, че: „Глухарче и да искаш / във саксия…?”, не можеш да го задържиш - „Поляната е негова / стихия” (с. 7). Свободно, сред широтата и волността на полето, оцелява то. Съвсем различни са обгрижваните от добра стопанка „петунии холандски” (с. 11) - за тях, както и „за сърцето си през всичките сезони / ще бъда винаги нащрек” (с. 11). Няма избор понякога човекът и за да продължи, му се налага да приеме за спътник страданието: „от болките венец да изплета” (с. 11). Болеейки, да има упованието, че: „Този свят ни прощава… / Той всичко / до днес е простил” (с. 12). И колкото да са големи загубите по житейския път, да знае, че е вървял с изправена глава, благонравно, че е постъпвал честно, по съвест. „Можете да ме откраднете цялата. / Можете да ми вземете всичко” - заявява лирическата говорителка; това няма значение; важно е, че е била „права / за онова, което обичах” (с. 15).

Чрез любовта и кръвта е свързана със своите, с родната земя и родния град. Поетесата с гордост изрича: „Този град е мой, не ви го давам - / гости, гурбетчии на ята” (с. 13). От великолепието на „дърветата зелени” и дружелюбните гълъби до покривите, които „закачливо поздравяват” местни и новопридошли, дори „дупките по уличните ни платна” - всеки детайл въплъщава магичната атмосфера на крайморския космополитен град. „Този град е мой…”, анафорично акцентира Людмила Богословова, за да продължи: „…и всяка плочка / част е от деня ми осветен” (с. 13). Застанала „на попрището жизнено в средата” (по „Ад” на Данте Алигиери), тя обглежда пътя си и изтеклото назад време, но се взира и в бъдното. Знае откъде е тръгнал родът ? - преселници тракийци: „Керваните с биволите на дядо. / Баба - стръкове бегонвилии (бугенвилея - б.а., В.К.). / За присадка ги стяга”, и дългия път, поради който „е тежко на тати” (с. 40; вж. и с. 42). Живо си спомня детството и слабия, немощен вече и плах „дядо Яни, участник в три войни” (с. 45). И уверено гледа напред: „Аз съм майка на мъже миротворни” (с. 45). На тях предава тя своя завет: „Силата, сине - скрита, открита, / днес със ума приеми” (с. 44). Поетесата преутвърждава - Варна е нейна съдба: „Някой ден аз тук ще сложа точка. / Бързо ще забравите за мен” (с. 13)… Маркира артериите, символ на градската гълчава - булевардите „Благоев” (днес „Мария-Луиза”), „Пирин”, „Димитров” (днес „Сливница”); чрез тях подтекстово изразява забързаността, но и добронамереността, гостоприемството на хората от този град.

„Въпроси вятърът остави” (2008) е книга, чийто финал е отворена към Времето и Пространството врата. Понякога е плашеща тази „врата” - като отворена паст; друг път е омайно-примамлива. Противоречието между двете й лица е заложено с наслова на първия цикъл: „Душата ми искаше да избяга… / Върнаха я цветята от двора” (с. 5). И завършва с финалната поанта: „Въпроси вятърът остави, / но отговорите забави…” (с. 51).

Следващата книга - „Квартет за хвърчило” (2011), осмисля движението по пътя като закалка на характера. Като самоизвайване и себеутвърждаване, които Людмила Богословова изрича в първото стихотворение от сбирката:

Аз не искам да ме виждате тъжна…
Аз не искам да отлагам
задачи…
Аз не искам просено
зърно,
нито хляба на морни орачи.
Нека зърното в моята нива
обработя сама, без фанфари.
Пожелавам усмивка да има -
като латинка
в коси на зидари! (с. 11)

Творбата е организирана в два симетрични дяла, противопоставени по смисъл и емоция - отрицание, негация в първата част; утвърждаване и пожелателност - във втората. Разчита на тройно насложена анафора („Аз не искам”) и консонас (Н - 15 пъти; З - 8 пъти) - в първата част, и дистанционно разположени синоними („Нека”… „Пожелавам”) - във втората. Така стихотворението внушава упорство и воля, устойчивост и душевна сила, трудолюбие и скромност, чувство за справедливост и гражданска отговорност, за достойнство и чест, но не гордост и тщеславие. Израз е на внимание, милост и загриженост за другите, уважение към труда им, но не човекоугодничество (по св. Йоан Лествичник[4]). Преклонението към „морни орачи”, увенчаването с цвете - латинка (с. 11), редом с благородството на природосъобразния човешки труд, с красотата и чистотата на първосъздаването и добротворството, осмисля още и крехкостта, преходността на човешкия живот, нетрайността и кратковремието ни. Тъкмо това задължава човека - да мисли и върши добро.

Лирическата говорителка иска и се опитва да бъде така: „Живея, любя, пърхам… / Мечтая си за валс / и много, много бързам / деца да гледам аз…” (с. 12). За жалост копнежите понякога се разминават с реалността: „Живея на Балканите… / Това не е Европа” (с. 12). „Тъгата, от години трупана” („Триптих I”, 1991 г., с. 13), се наслоява и рои. Вещи и шкафове, „претоварените рафтове / припомнят мигове печал” („2008 г.”, с. 14). Все по-тежка е „лодката на спомена”, по-трудно става пътуването, дори когато човек не се отказва от мечтите си („2011 г.”, с. 15). Когато осъзнава греховете си, или именно тогава: „А греховете няма да получат прошка - / до края ще ги нося като брошка” („Триптих II”, „2008 г.”, с. 17).

Брошката е образ-символ в поезията на Людмила Богословова - забодена „на десния ревер”, тя е символ на брака, на съпружеската любов и общия път, по който двама души заедно вървят („2011 г.”, с. 18). Брошката е видимост - своеобразен аналог на мистичната „сребърна пантофка във прахта”, допълнение към сребърната рокля, с която Пепеляшка отива на бал[5]. Синонимните в контекста образи: брошката - „от нивата ни тиква” (по Братя Грим) - „и венчило”, в своята троичност, се съизмерват с други три символа, изразяващи любов и страст: „вълните, морето, безкрая”[6] („2011 г.”, с. 24). Двете триади се съотнасят като традиционната опозиция „природа - култура”, но премислени в обратен порядък. За модерно мислещата поетеса пътят минава през „културата” първо, през знаците на венчилото/брака, за да възлезе към „природата” - в лоното на страсти и стихии. Разкъсвана и разпиляваща се, според „Мост над морето”, „между дъжд и огън, / слагам аз софра” („Запалете огън!”, с. 31), казва лирическата говорителка, а в разнобоя между съпруга и синовете - „Аз чувам гласовете. / Дърпам баница за вас” („Двуезичие”, с. 33). И да продължи в „Квартет за хвърчило”: „Свърши лятото. Рибена супа / и през ноември на масата слагам” (с. 26).

В народната традиция на българите трапезата е знак за интегративност, а храненето и пиенето са ритуално изпитание за зрелост и социално израстване, за организираност на колектива. В поезията на Людмила Богословова лирическата говорителка свещенодейства около трапезата - с хляба и баницата, чиито варианти са неизменна част от обредната празничност; с рибената супа, но и с чашите, свещите, които привнасят интимност и споделеност, романтика. С присъствието и проявите си героинята заявява своето право да изпитва, но и да обдарява близките - с обич и с молитва за добро.

И с цветя, които безрезервно обича, засажда и над които „ритуално” коленичи (с. 5), чете се в книгата „Обица на Луната” (2014). Отглеждането на цветята, както и на децата, е ритуал; то е обич и вяра. Затова „щастливата жена”, пише авторката, „става рано” и „с грижа на орлица / огрява стаята с усмивка и коси” (с. 6).

Но и много нещастна е жената, когато вижда саморазрушаването на света. Опустошаването на природата и погубването на невинния живот. В „Перламутрови облаци” (2024) Людмила Богословова заговаря за изтъняването на озоновия слой, за климатични промени и природни катаклизми, чиито последици вече виждаме, а в бъдеще се очаква да са още по-драстични. „Облаци перламутрови / спуснаха за пчелите перде. / Вятърът носи отрови / и реже тялото ми на две” („Облаци”, с. 43). В тази безизходност „Мир и вяра се счупиха…” (с. 43), е вопълът на поетесата. Безусловно е рушенето - на природа, социум, нравствено-етични и морални ценности, на човечност. Човекът като че ли се изгубва и чезне. И не като плач или зов, а като крясък, като вик за помощ прозвучава финалът на „Облаци”, изписан от авторката с главни букви: „ИСКАМ / ВОЙНАТА ДА СПРЕ!” (с. 43). Вик, след който остава оглушителна тишина… Може би - като у норвежкия художник-експресионист Едвард Мунк и неговата картина „Викът” (1893 г.).

В „Перламутрови облаци” Людмила Богословова мисли за „света разнищен”, в който „обичта изчезва”, само „облаци задържат / капките / любов” (с. 36). Боли я от „лошото в сърцата на хората”, което „виси / като черна дантела / по крилете на прилепите” („Черна дантела”, с. 38). Измъчва се, че „децата на приятели - са във война” („Деца без птича песен”, с. 39). Че: „Земята е в море от страсти огневи… / ЗОРА над морето от мъки - кърви!” („Страсти”, с. 40). Страда поради отчуждението, озлоблението, от завистта и враждебността, които все по-властно се настаняват между човеците. Знае, че мнозина разбират и се терзаят в опити да променят света. Че най-младите, с присъщата им непокорност, търсят път, средства, възможности за обновление. И се надява.

Затова и книгата „Перламутрови облаци” е задушевен и човешки топъл разговор между Людмила Богословова и нейните внуци. В съзвучие с нейния глас, в единомислие и постоянен диалог, макар със средствата на художественото изображение, като илюстратор, се включва Николета Гонова. Нейните картини - живопис и графика, с преднамерено нестандартни, озадачаващи образи, често изкривени до причудливост, изразяват проблемността на времето, усещането за безпокойство и угриженост, чувството за подмолно, но все по-видимо присъстваща заплаха. В творчески проникновеното общение между поетесата и художничката се включват още и Детелин Гонов - младши (с графика), и Димитър Гонов (с рисунка). По този начин разговорът за Човека и Времето се уплътнява. Вплитат се в него различни гледни точки и представи. Разкриват се позиции - изразително и ясно заявени, категорични - въпреки възрастовите различия и опитност.

Редом с болката и трагиката по света, в „Перламутрови облаци” е заложена и надеждата, че не всичко е изгубено. Следващото след „Облаци” (с. 43) стихотворение дава основание за вяра, че човечеството може да бъде спасено. При повече разум, с търпение и доброта:

Държа в ръцете си хвърчило
с надеждата да полетя.
Не самолет, а мъничко кръжило,
събрало мъка, радост, клевета. (с. 44)

Понякога е нужно време, за да разбере човек - и себе си, и ближния. Да проникне в същината, да оцени. Да обича - дом да създаде („Ако успееш”, с. 9). Дом - за семейството. Но и дом за общността - като опазим планетата Земя. Това е възможно, особено във времето „Между Заговезни / и Великден” (с. 15), с мисълта за Възкресение и обновление, за просветление. С „Молитва” (с. 18) и с благодарност („Благодаря”, с. 31) към Богородица и Господ, и с надежда за „ОБИЧАНЕ” („Бъдни вечер”, с. 17).

3. ОПОРНИ СИМВОЛИ

В поезията на Людмила Богословова основополагащо място заема семейният дом, синекдохично осмислен посредством най-сакралния му обект - трапезата, като наследник и модерен вариант на огнището. Масата/софрата присъства чрез съдове и прибори, украса, чрез храна и питиета. Тя събира семейството и го приобщава около памет и вяра, ценности и мироглед, картина за света. Около трапезата се споделят любов, надежди, мечти за бъдещето на деца и внуци. По принципа на постоянно разширяване, край масата се появяват скринове, шкафове, картини по стените, книгите и „антиките до стария роял” („Послепис първи” от книгата „Въпроси вятърът остави”, с. 16). Уплътнява се стаята, като всеки детайл от домашния интериор внушава топлина и уют, усещане за покой.

Естествено продължение на дома е градината - и с любов обгрижваните цветя, които също са натоварени с идеята за продължение на рода и за бъдещето. В стихотворението „А сливите разсипват цветове…” от „Обица на Луната” (2014) в поетизираното „днес” малките все още внуци „растат край мене” и щастливия си дядо - „Растат и питат, падат и растат”. Но мисли за бъдещето лирическата говорителка: „Ще дойде ден за куфари и сватби. / Ще дойде ден за булки и „наздраве”. С оглед мечтаното „утре” плеви лехата тя - да може, когато дойде денят, да ги закичи със свое „стръкче здравец” (с. 16).

По-нататък пространството обхваща родния град - Варна и морския бряг, Евксиноград и полетата околовръст („Овцете се връщат от паша” - в „Мост над морето”, с. 35, и в „Квартет за хвърчило”, с. 22); Черноморието - с Калиакра, Черноморец, Емине („Квартет за хвърчило”, с. 49, 51); Тракия и Родопа планина („Защо не късаш цветята” - от „Гласът на Вулкана”, с. 26). Прехвърля границите на Родината и се пренася, според „Гласът на Вулкана” (2002), на остров Ява (Индонезия, с. 7), в гр. Бейджин (Пекин, с. 40), гр. Сиан (с. 41), на остров Бали (с. 42), някъде из Азия (с. 45). Според книгата „Въпроси вятърът остави” (2008), лирическата говорителка наблюдава изгрева край Хамамет (Тунис) (с. 29; с. 31) или танцуваща „Азиатка” (с. 30), посещава Перу (с. 32), в плен е на Виена (с. 35). По-нататък - в „Квартет за хвърчило” (2011), е на Копакабана (в Рио де Жанейро, с. 34), в Бразилия (с. 35). За Бразилия и Рио де Жанеро пише и в „Обица на Луната” (с. 24, 25). После е в Лас Вегас, САЩ („Квартет за хвърчило”, с. 36), в Африка („Квартет за хвърчило”, с. 57; „Обица на луната”, с. 20). Или в Тайланд („Обица на Луната”, с. 21). Води баща си в Перу, „на Андите - свещено място” („Обица на Луната”, с. 23). Докосва се до Осака и Киото, Япония („Обица на Луната”, с. 28, 29).

Космополит е Людмила Богословова, а нейната лирическа говорителка е гражданин на света. В обсега на този космополитизъм лирическата говорителка съумява да опази родовите черти и националните си ценности, за да ги предаде на синове и внуци.

Решена да стигне „отвъдния бряг на любовта и вярата”, още в първата си книга - „Мост над морето” (1991), Людмила Богословова започва да гради и издига свой необикновен мост (с. 5). „Причудлив мост” („Тежат раменете под коси”, с. 23), този образ-символ пронизва стихотворенията в книгата. Пряко се появява в някои от текстовете, в други се провижда загадъчно, като отражение, като светла дъга или „тичащи ръце” и впити „жадни устни в извора” („Денят намери моя дом”, с. 11); като надежда и молитва. Понякога е „мост над морето на страстта” („Януари”, с. 8), друг път - „Мост над морето е моята клетва” (с. 9). Според книгата „Благовец” (1997), авторката е изправена пред изпитанието - „сама да мина моста над смъртта”, и разбираемо, е изпълнена със съмнения: „Ще съумея ли да бъда силна”, за да успее и продължи („За да продължа”, с. 12). А после, според книгата „Въпроси вятърът остави” (2008), за да открият своето място в града и да се самоутвърдят в него, новопридошлите във Варна трябва да минат „по моста на честта” („Този град е мой…”, с. 13).

В своята мистичност и усложнена семантика, този мост се откроява със здрави и непоклатими основи. Защото при градежа на този мост Людмила Богословова е положила в основите му искреността и благородството на откритата си душа, светлите зари в очите, лъчезарната си усмивка. Умението си да усмирява стихиите, да сближава и приобщава, да вдъхва покой. Умение, което подлага на изпитание най-вече нея - с усилието да се противопоставя на „Гневът над нулата” (от книгата „Мост над морето”, с. 7). Да преодолява деня, „от вълни разнищен” и „пресечен”, изгряващ и угасващ „на брега безок”, често всред нравствена и духовна слепота („Гневът над нулата”, с. 7). Да се справя, когато: „Пълни са ушите ми с лъжи”, а „Пепел бяла гърлото ми нищи” и „Вик за близост ме души” („Не обличай голите ми пътища”, с. 26). Да надмогва болка и обида. Със съзнанието, че „след ударите оживявам” („Недей ми обещава ден, / и нощ недей ми обещава”, с. 27). Защото:

Родена съм в стихии да узрявам.
Деца да ражда морската ми плът.
Неукротена - в мисли - отразявам
над нулата божествена гневът. („Гневът над нулата”, с. 7)

В сблъсък с ледената стена на безразличието и „празната ни надежда” („Януари” - от книгата „Мост над морето”, с. 8). Всред „Бяло, студено”, подсилено от спиралното, дистанционно организирано, полуповторение с „Бяло прозира”; в боязън и очакване за „секира”; в тревожна неизвестност: „Стъпки ме плашат. / [...] / Тъмно ме дави. Сляпо го следвам”. В самота: „Бягам към тебе - било ме връща” („Мост над морето”, с. 9). „Бели халища снегът натрупа” (с. 25).

И все пак космическата студенина, не пожалила дори кактусите, „със взлом” съборени под напора на вятъра („Денят намери моя дом”, с. 11), може да се разведри. Достатъчни са две „тичащи ръце” и „жадни устни”, за да разцъфне като карамфил сърцето; просветлява денят, щом „обич в делника ме вика” („Денят намери моя дом”, с. 11). Тогава - след януарската пустош („Януари”, с. 8), изгрява „слънце с цвета на дюлите”, вие се аромат на зюмбюли и нарцис, ухае на пролет („Пролет натежа в зюмбюлите”, с. 12). Радост и волност изпълват душата. Светът засиява - обновен и просветлен. Усещането за надежда и полет се откроява в анафоричните акценти на две, в съседство поставени, лирически миниатюри: „пролет” - в „Пролет натежа в зюмбюлите” (с. 12), и „играе” - в „Играе във очите ми април” (с. 13). Пролетна омая, игра на багри и ухания - те са източникът за смях и мечтания. Предвещават споделеност и взаимност. Определяща роля в поетичния свят на авторката има природата. От природните стихии извлича символите си тя. С полъха на вятъра и прорастването на тревите, с аромата на цветя и овошки диша тя. Трептенето на звездите и блясъкът на слънцето разкриват вълненията й. „Спомен с палави лалета” събужда зазимените ? мисли, за да я върне към дни на изтощително щастие - когато:

С любов люлях аз две момчета
и силата на буйния им корен
разчупи моята планета. („Гергьовден”, с. 15).

Безсънието и умората са останали назад. В актуалното „сега” оживяват спомени - за трепетно вълнение и тревога, за грижи и радост, за надежда и обич. С кръговрата на сезоните „Прекрачва мисълта” на авторката „във небитието, / на клетката дарява плът” („Великден е”, с. 14). И възкръсва тялото за нов живот („По Еремия”, с. 16). Пораждат се нови желания… и нови болки („Болка”, с. 20), които давят и задъхват. Изтляват спомени „изпод лъчите на студената луна” („Тежат раменете под коси”, с. 23). Но е несмирима лирическата говорителка: „И аз те повеждам” (с. 23). Защото: „Всъщност - към теб се стремя”; и иска да направи дъга - между себе си и Него; дъга, с която неизбежно да свърже и обвърже двамата („Пек, слънце - цялата вехна”, с. 24). Защото: „Близостта е ръб и бряг - огън помежду ни” („Късна рана, късен смях”, с. 29). А тя самата е средище - зад нея са миналото, димът от пожари, пепелта; пред нея е бъдещето и всичко предстои („За мене всичко предстои”, с. 32). Раздвоена между недовършени войни и мечти за покой, в полосата „между майчинство и страст”, тя жадува добротворство и любов („Двуезичие”, с. 33). „В мен живеят две жени” („Раздвоение”, с. 41). И знае - преход, граница е тя, „мост” е към светлината…

Всъщност в спецификата на мистичния мост на Людмила Богословова се проектират елементи от древните вярвания на българите.

Мостът в митологичен план е граница между земния и отвъдния свят, тъй като според народните представи пътят на душите към задгробния живот преминава през река. Вярва се още, че мост, тънък колкото косъм, разделя ада и рая - по него могат да преминат само душите на праведните хора [7]. Рефлексия от тези представи се открива в коледните песни с мотив „Иисус Христос - майстор зидар”, разпространен повече в Западна Македония. При него се говори за необикновени мостове, по които ще преминават за живот във Вечността спасените човешки души. В песенен образец от мотива светият Младенец - „Ристоса”, е взет от скутите на майка му Мария и е изпратен - „той да се учит майсторче, / вишни мостои да праит, / греовни души да върват” (Дебърско и Кичевско) [8]. Ситуацията е инициационна. „Ристос” ще се обучава за основната Си мисия - на зидар, при това - майстор, който ще гради „вишни” (в „горния” свят) мостове. По тях ще вървят човешките души: покръстени, опростени и причестени, облагородени и възвисени, но преди всичко - спасени. Съответно при коледни песни с мотив „Момче-цар и коледари”, които благопожелават успешна бъдеща реализация на малкото още момче или юношата, финалът на песен от с. Аспарухово, Варненско, предопределя момчето „войска да реди”, а „войската” ще „мости да правят” - „мости позлатени, мости посребрени”. По този чуден, позлатен и посребрен мост ще минават „кони нековани” и „булки непрощани с деца некръщани” [9]. Това ще бъде мост на Спасението. Минаването по него, оказва се, е тъждествено с осъществяването на някои от св. Тайнства - Кръщение, без което човек не може да стане християнин и да се спаси; опрощаване на греховете при тайнството Покаяние (Изповед) и спасение чрез приемането на св. Причащение (Евхаристия)[10].

И така, в образа на моста - както в народната традиция, така и в поезията на Людмила Богословова, отчетливо се вижда мисълта за преходност. За преминаване към състояние на удовлетвореност и увереност, на душевен покой и надежди, на мир и доброта. Причудливият мост, който поетесата гради от първата до последната си книга, превежда не само нея, но и близките й през съмнения, клетви и заръки, през страсти и тревоги. Мост на честта е нейният вълшебен градеж. Знак на живота и любовта. Път към светлината, който неизбежно минава по брода на думите. Поетесата го търси и открива в книгата „Благовец” (1997). Без този брод: „Твоето мълчание е / моята хармония”, но когато се отвори „каменната врата на мълчанието” и се открият добрите слова: „И ще ни залее / хармонията на думите…” (с. 17).

После в „Гласът на Вулкана” (2002), в изведената вместо предисловие импресия са откроени въпроси за силата и тайните на Космоса, на природата и Вулкана, за съществуването и присъщите на хората решителност и дързост, любопитство и повик към първооткривателство. Разкрита е воля за приобщаване към Знанието, за съобщност и споделяне: „Ако устоя на удара, / ще ви разказвам…” (с. 5). Но за да постигне това, лирическата говорителка трябва първо да прескочи страха („Научи ме, Вулкан,…”, с. 6); да преодолее съмненията и тревогите си. Да повярва в себе си. Да се изкачи по Великата китайска стена, да коленичи „пред камъка древен”, за да усети „частица космическа от духа” на древните българи. Да долови тътена от древните орди и да усети, че „Унугундурски очи ме гледат от горе”; да почувства напора на своята „Унугундурска кръв” (с. 40).

По естествен път тогава възникват многобройните „Защо” (с. 29). Въпроси, съмнения, тревожност: „Защо го обичаш” (с. 25), „Защо не късаш цветята” (с. 26), „Защо не изгониш вятъра” (с. 27), „Защо си отряза косата?” (с. 28)…

Още повече, че от древни времена косата се мисли за местонахождение на душата и на магическа сила. Свързва се с владеенето на висши способности и вдъхновения. Възприема се като източник на самия живот, на енергията, а конкретно женската коса - като средоточие и канал на еротичен магнетизъм. Обратно, загубата на косата означава елиминиране на свръхестествените качества и силата на човека.

„Ето ме късокоса. / Застъпници са ми бедрата” - казва лирическата говорителка, и това мигновено преобръща всичко. Нещата се трансформират, за да надделее хедонистичното, чувството за наслада от живота: „Ведро чувство в себе си нося, / но по навик си тръскам косата” (с. 28). И този жест „по навик” мистично извиква спомена за дългата развихрена коса; чудодейно възстановява изначалната ? сила. Затова не само лирическата героиня - градът, който тя обитава, е „разрошен и гален от вятъра” - Евксиноград (с. 34). В това е магията на града - разрошен и многоцветен.

Впрочем и след години Людмила Богословова ще продължи да разнищва плетеницата на вечните въпроси. В „Обица на Луната” (2014) тя се вглежда в образа на своята „уморена и унила” героиня, търси усмивката ? изпод златните очила и я провокира:

Защо изгони слънчевите зайчета?
Защо те следва кучешкият лай?
Защо ти викат: „Ето го и мамчето!”
Защо ръжен сърцето ти дълбай? (с. 14)

Питането няма край… Все нататък и нататък води мислите, а сърцето търси отговори - упорито и неотстъпчиво. И само при вида на спящите внуци - усмирени и укротени, то намира покой (с. 14).

В „Квартет за хвърчило” (2011) се появява и дървото, засадено в двора: „хинапът - този древен разум”, като символ на вечност и добре организирана структура - „Той спомените в кръговете пази / за синовете ми и моите дела” („Хинапът е…”, с. 25). Времето отлита - безусловно, неукротимо. „Чака ме зима, мед и смокини. / Чака ме работа - неожъната нива” („Свърши лятото…”, с. 26). Дните са напрегнати, динамични, тревожни. „Болката - храсти от шипковини, / снагата като лиана е обвила” (с. 26). Въпреки стягащата и пронизваща болка, в боязън и терзания, лирическата героиня трябва да продължи. Да надмогне себе си със силата на любовта.

Любов, която се изрича на глас, но и се измълчава: „Когато се родихте, аз мълчах, / а златни букви от устата / ми надничаха” (в книгата „Квартет за хвърчило”, с. 30).

После тримата внуци - Боян, Детелин, Николета, заговарят с езика на своята „маминка”. Различен е само модусът. За „маминка Люси” буквите са присъщото нейно знание, те са реалност, живият Живот. За Боян (на 17.II.2011 г., когато е на 3 години и 7 месеца) са бъдеще - мислено и очаквано: „Чакай, устата ми да се напълни с букви…” (с. 31). За внуците всичко предстои. Както някога за тяхната „маминка” всичко е било „тепърва” („За мене всичко предстои”, с. 32 - „Мост над морето”).

Людмила Богословова изживява всичко отначало - с натрупаното знание и опит, но и с първооткривателството, през погледа на внуците. И бърза да им предаде най-ценните съвети: „Не събаряй пясъчните замъци…”; „Не играй на жмичка със душата си…”; „Приеми на вяра любовта си…”, и още, и още… (с. 33).

„Пристанището, езерото, плажа” и кораби, отплаващи към други градове (с. 29). Моряците и корабите, „ветровете, които чупят мачтите” (с. 41), градът, разпрострял се по морския бряг - оживяват, заредени с емоционалната многобагреност на поетесата. Понякога ведри, просветлени, друг път - мрачни и тъжни, болеещи. „Тревожни чайки над изсъхналия орех” тъгуват за вековното дърво (с. 45). И „Сърцето ми през гърлото излиза…” (с. 44) - с болка и в тегота.

В метафорично-образното мислене на поетесата, явленията се оказват взаимопроникващи се и донякъде - взаимозаменяеми. И ако обикновено знаците на природата се очовечават, то налице е и обратната ситуация - живото се идентифицира с неживото. Условно, защото в света на Людмила Богословова няма „неживи” неща: „Сърцето е пиано… / Мълчаливо наглед”; за щастие: „Кардиологът умее да акордира струните”. Така сърцето/пиано продължава своята музика и уверено може „да изсвири „Котешкият марш” / на детството” („Сърцето” - из „Перламутрови облаци”, 2024, с. 23), връщайки се към най-свидните мигове по житейския път. Или, както казва авторката: „Докосвам красотата със сърце / и няма срязани цветя” (из „Перламутрови облаци”, с. 22).

Знаците на „природа” и „култура” присъстват в особен тип стилизации на Людмила Богословова. Песенно и приказно се разгръщат пасторални картини, всред които оживяват субективните прояви на лирическите персонажи. „Овцете се връщат от паша…” - на този фон „очите ми стенат и страшна / е моята жадна снага”, разкрива лирическата говорителка („Триптих IV, 1991 г.” - из „Квартет за хвърчило”, 2011, с. 22). Или - „Прибраха се всички овце / и кучето ти не лае”, а аз „Протягам към тебе ръце…” („2008 г.” - из „Квартет за хвърчило”, с. 23).

За да победи Животът. Да не се препъне като „бадема”, който „разцъфна и в цъфтежа си умря” („Какво му стана на бадема” - из „Обица на Луната”, 2014, с. 19)… Натежава времето, приболяват въпросите. И… „Така ми се плаче… / Така ми се плаче…” („Така ми се плаче…” - из „Обица на Луната”, с. 34).

За да продължи обаче, човек трябва да открие своята опора. Да намери „слънчевото зайче” в себе си. Да зарови тежки думи и обиди и да помни „добрините” („Колкото и черна да ме виждаш - / с бяло съм съшита” - из „Обица на Луната”, с. 35). Да мечтае детелини и да се опитва да гледа на света през очите на двадесет и една… („Аз вече не съм на тридесет…” - из „Обица на Луната”, с. 13).

И никога да не забравя човек, че „ръцете на Богородица” го крепят и закрилят, че очите й осветяват неговия път. Да вярва и в най-трудните мигове, защото Тя е до него - сърцето знае това и „вика: „До нея вървя!” („До нея” - из „Перламутрови облаци”, с. 37).

———————

БЕЛЕЖКИ

1. СТЕФАНОВ, П. Насрещно време и други стихотворения. Пловдив: „Жанет - 45″, 2005, с. 116.

2. СТОЙНЕВ, Анани. Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994, с. 263 - Петел; с. 265 - Петловден; МАРИНОВ, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно издание. София, БАН, 1994, с. 146-147. - По традиция от заклания петел се приготвя петел с ориз, петел със зеле или петел с каша и от тези гозби се раздава на съседи за здравето на момчетата - продължители на рода. Майките приготвят още кравайчета, зелник, пресни питки, тиганици. - РАДЕВА, Лилия; КИРИЛОВА, Ани. Българска празнична трапеза. Обичаи и традиционни готварски рецепти. София, 1991, с. 42-44.

3. МАРИНОВ, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно издание. София, БАН, 1994, с. 665.

4. ИОАН ЛЕСТВИЧНИК. Лествица. Първо изд. Света Гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2004, с. 1-372. ISBN 954-770-109-6.

5. ГРИМ, Якоб и Вилхелм, 2017. Детски и домашни приказки, събрани от Братя Грим. Второ, прераб. И допълнено издание. София: „Сиела Норма” АД, 2017, с. 152-165, вж. с. 157.

6. Триадата „вълните, морето, безкрая” у Людмила Богословова дискретно напомня позната от Иван Вазов структура, която огледално се преобръща и функционира в две различни посоки: „Три думи - три бездни: / Сърцето, морето, небето - / три думи, три гатанки тайни. / Небето, морето, сърцето - / три бездни, три свята безкрайни!” („Три думи - три бездни… Сонет” - из „Италия”).

7. СТОЙНЕВ, Анани. Българска митология. Енциклопедичен речник. София: 7М+Логис, 1994, с. 220; МАРИНОВ, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно издание. София: БАН, 1994, с. 229.

8. СЛАВЕЙКОВ, Пенчо П. Книга на песните. Български народни песни, отбрани от Пенчо Славейков. Под ред. на Любен Петков. София: „Отечество”, 1995, с. 319, песен № 253.

9. КАЛОЯНОВ, Анчо. Добър юнак с добра коня (152 обредни песни от с. Аспарухово, Варненско). Събрал и подредил Анчо Калоянов. Варна, 1986, песен № 1; КАЛОЯНОВ, Анчо. Славите ли Млада бога? Всичко за празника Коледа, 72 коледни песни и 4 коледарски благословии. Велико Търново, 1992, с. 33, песен № 3.

10. КОЛЕВА, Ваня. Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература. София: Издателство „Карина - Мариана Тодорова” ЕООД, 2014 - вж. статиите: Играта „Да направим мост”, но и „Плетеница”, или „Станче” - микрообраз на философията за живота у българите (с. 39-49); Типове деятелност според мотива „момче-цар и коледари” от коледните песни (с. 50-64).