100 години от рождението на Павел Матев

Продрум Димов

Името му шестваше със заслужено уважение в течение на повече от шест десетилетия из творческите дебри на нашия национален литературен и духовен живот.

Поет, засукал още от майчината люлка от здравия народен корен в родното село Оризово, Чирпанско, за да остане верен с меч и перо до сетния си земен ден на 4 февруари 2006 г.

Такъв го виждаме и от спомените от оскъдните му босоноги детски дни, към които ни връща неговата „Непредвидена книга” /2001/.

Тя ни потапя в бедното му детство, но и в битността на отрудените му родители в с. Оризово, където на 6 декември 1924 г. се появява на бял свят бъдещият борец за социална справедливост, дълбоко искрен поет и забележителен общественик.

Роден и израсъл в невероятна сиромашия, малкият Павел, третото дете в семейството им, бил принуден дълго да се моли на родителите си, докато се озове един ден като ученик в гимназията на гр. Чирпан.

И от школските банки в града на Яворов се слага началото на духовното му и политическо възмъжаване. Денем в класните стаи, а вечерите често е погълнат от тайни нелегални ремсови сбирки, които нерядко продължават в опасни акции срещу властта, а те след време ще го отведат към партизанските пътеки в Балкана.

И преминал през суровата школа на антифашистката борба, временно се отдава на обществена работа, но още от 1946 година постепенно нагазва в примамливите води на любимото си литературно поприще, публикувайки и първите си стихове в старозагорския вестник „Литературен подем”.

Радушният прием на първородните му творби извикват на живот неподозирания му творчески потенциал, което го тласка да излива по-често напиращите вълнения върху белия лист, с който се сприятелява и тази връзка остава до края на напрегнатия му житейски път.

Непрестанните му творчески усилия получават солидна теоретическа подкрепа през студентските му години в Софийския университет, където завършва специалността „Славянска филология” през 1949 г.

Сетне не по-малко значимо за него е и школуването му като културен деец на Комитета за наука, изкуство и култура /КНИК/, институция, очертала и жалонирала насоките на новото духовно развитие на страната ни.

Но където и да се намира, какъвто и пост да заема, Павел Матев никога не загърбва настойчивите повели на безспорно надареното си поетично перо. И неслучайно още през 1961 г. излиза от печат и дебютната му самостоятелна стихосбирка „В строя”.

Стиховете му в тази творба са наситени с много преклонение пред загиналите борци, романтика и благороден оптимизъм за разкриващите се обнадеждаващи хоризонти на едно жадувано много човешко бъдеще. Макар и нелишени на места от емоционална декларативност, тези горещи негови лирични изповеди носят полъха на неукротимия усет към магията на искреното художествено слово.

Още тук му е мястото да отбележа, че Павел Матев живее и твори с неспокойния съзидателен ритъм на онова движено от ентусиазъм време на първите следдеветосептемврийски години.

Неслучайно тази атмосфера доминира емоционално завладяващо в голяма част от целокупния му творчески поетичен свят. Подобна сюжетно-тематична насоченост и емоционална обагреност битува и в следващите му стихосбирки - „Родословие” /1963/, „Чайки почиват на вълните” /1965/.

Но поетът притежава изключително чувствителни сетива, които улавят и прокрадващите се по-късно социални деформации, пораждащи немалко съмнения и несъгласия от неочакваното разминаване с високия социален идеал.

Това се долавя твърде осезаемо в потискащата минорност на поетичните му издания „Наскърбени светове”, „Натрупани мълчания” и други негови заглавия, чийто глас отразява вярно и правдиво негативните нотки в чувствителния му мелодичен регистър, отразяващ социалните и нравствени процеси в социалистическа България.

Те намират реалистична поетическа рефлексия в творчеството му и му го нареждат сред най-уважаваните и търсени литературни творци на времето. Всички негови премиери, срещи и други литературни изяви привличат в многолюдните аудитории читатели и почитатели от цялата страна.

Показателна е и завидната му скромност и обич към хората, които грабват мало и голямо. И това го стимулира като творец. Намирам, че най-плодотворни за него се оказват 50-те, 60-те и 70-те години на миналото столетие.

През този период излизат от печат „Ясни дни”/1953/, „Дълг”/1955/, „С вяра на хората” /1959/, „Човешка тревога” /1960/, „Време, родина, любов” /1962/, за да стигнем до „Внезапни паузи” /1976/ или пък до „Световъртеж”, издание което властно нашумя в началото на 90-те години с крешящата си актуалност.

В същото време литературно-критическата ни мисъл не изпускаше от полезрението си неговите творби, които привличаха вниманието с магнетичния си характер.

В тази насока намирам за много стойностни публикуваните критични отзиви и рецензии на Иван Сарандев, Розалия Ликова, Емил Петров, Ефрем Каранфилов, Йордан Василев, Георги Константинов, Симеон Хаджикосев и други, които оцениха по достойнство постиженията в творческото израстване на поета.

В неговите произведения те откриват дълбока искреност и откровение на изстрадания му поетичен свят, отразяващ напрегнатото състояние на духовния ни живот в продължение на повече от половин век.

В творчеството му резонират и съжителстват както възторгът от съзиданието, така и болезненото присъствие на пронизващата социална уродливост, което издига на висок морален пиедестал този наш забележителен творец.

Паралелно с това обаче поетът е бил често обект на напъни „отгоре” да бъде ангажиран с важни и нелеки обществени задължения.

И за жалост той невинаги е намирал достатъчно съпротивителни сили в себе си, за да се противопоставя на стихията на политическа инерция, завладяла високите етажи на властта.

Неслучайно пред мен е споделял, че се чувства най-удовлетворен, когато плува в творчески води. Само с какво умиление го навестяват спомените, когато е работел в сценарната комисия към Българската кинематография, особено пък редакторския му период в списанията „Пламък” и „Септември”.

Затова и не приема с охота настойчивото предложение на Тодор Живков през 1955 г. да оглави Комитета за изкуство и култура, където работи, при това определено приносно, от 1968 до 1975 г.

И там обаче надмогва прекомерната си служебна натовареност и намира пролуки да общува с талантливото си перо, което никога не го оставя на мира.

За съжаление нещата вземат пагубен обрат след вероломното нашествие на т.н. демократични промени. Тогава безразсъдната „площадна демокрация” хукна да го обсипва с незаслужени обиди, като в неукротимата си жажда за мъст не се посвени да го изгони даже и от жилището, което беше закупил по законен път.

Но можеше ли някой да стопира развилнялото се необуздаемо безумие? Трудно и мъчително Павел Матев понасяше връхлетялата ни тотална разруха.

Не по-малко го възмущаваше настъпилият духовен упадък, който се опита да се разправи и с кирилицата, заклеймявана на времето от безславния австрийски професор Ото Кронщайнер.

И прави чест на поета, че в онова горещо време вдигна смело ръка и изля гневното си възмущение от този позорен акт в протестното си стихотворение „Възхвала на буквите”.

„Спомням си този негов жест - звънна ми Георги Йорданов - някогашен много успешен културен министър - радвам се и сега, когато съм вече на преклонна възраст че съм имал такъв близък приятел, даровит поет, голям патриот и всеотдаен общественик”.

В продължение на десетилетия срещах името му в разни издания, докосвал съм се и до негови стихове, но лично не се познавах с него. Но и сега нерядко ме навестява първата ми среща на живо с популярния и авторитетен поет от чирпанското село Оризово.

Беше краят на 1994 г. Тогава ми хрумна, че наближава 70-ият му рожден ден и го поканих в качеството си на секретар на Клуба на дейците на културата в града ни да ни гостува, като представим стихосбирката му „Световъртеж”.

Съчетах срещата му с читателите и почитателите от града на Константин Величков с едно актуално мое интервю, което беше публикувано във в. „Знаме” на 20 декември 1994г. с респектиращото заглавие „Сега ние сме един тъжен народ”.

Същото беше публикувано и в софийските „Новини”. Когато пристигна и се озова във въодушевената прегръдка на зала „Устрем” в Младежкия ни дом, лицето му грейна възхитено от радушния прием на местната културна общественост.

А Марин Кадиев, който представи желания гост, беше в обичайната си емоционална стихия, развеждайки възбудената многолюдна аудитория из житейския и творчески път на поета.

Но очаквано ударението на това събитие беше поставено върху неговия огнедишащ „Световъртеж”. Поетът с изключителна акуратност и уважение към присъстващите стопли залата, отговаряйки с удивителна скромност даже и на парливи въпроси, потапяйки публиката в жаравата на напрегнатото си житейско и творческо битие.

Павел Матев наистина се откроява не само с творческото си дарование, но и с вроденото си добросърдечие. Спомням си, че ме впечатли още с посрещането му на гарата с приветливото си добронамерено изражение, от което извираше толкова светлина и благородство.

За пръв път се ръкувах с него и останах приятно изненадан от отсъствието на каквото и да е високомерие, надменност, докосвайки се за пръв път до един негов непознат доброжелател от провинцията.

Така е, когато в поведението ни говорят високите човешки стойности , които в наше време като че ли са повече отживелица. Неговото нравствено благородство почувствах и по време на вечерята в Клуба на дейците на културата, когато в създадената задушевна атмосфера поетът ни предразположи да го усетим като близък другар.

Така се сложи началото на едно искрено човешко и творческо сприятеляване с един от най-ярките съзидатели на нашето духовно съвремие в онези години. Това породи в мене една ненаситна амбиция, която ме застави да се разхождам все по-задълбочено из неговия примамлив творчески свят.

Междувременно се чувахме нерядко по телефона, канеше ме на негови премиери, които винаги бяха масово посещавани. На тях обичайно го придружаваше популярният по онова време талантлив наш художник Евгени Босяцки, който удостояваше с разкошни илюстрации всяко негово издание.

За мене това беше едно уникално творческо приятелство, открояващо се като еталон в тогавашното ни културно битие.

Връщайки се назад към неспокойния бързей на годините се възхищавам от непрестанния благороден стремеж на Павел Матев да се учи и обогатява постоянно бродейки из нашата и световна литература.

Още през гимназиалната му романтична младост в любознателното му мислене нахлуват Ботев и Яворов - Не закъснява да добави и Вазов, Дебелянов, Лилиев, Гео Милев, Смирненски и Вапцаров, Радевски.

С истинско преклонение пътува и в поезията на Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок, Маяковски. Мнозина от съвременните ни литературни критици го причисляват към поколението на Добри Жотев, Давид Овадия, Иван Радоев, Блага Димитрова, Станка Пенчева.

Той обаче не приемаше ширещото се разбиране за литературните поколения, като утвърждаваше разбирането, че истинската литература се прави от личности, а не от поколения.

Още на времето поетът не можеше да понася конформизма, който битуваше в миналото, а още повече вирее и днес в духовния ни живот.

А за себе си, за написаното от него винаги се въздържаше да прави оценка и намираше за унизително и недостойно самоласкателството. Даже изпитва неудобство, когато открива евтини хвалебствия за негови творби, публикувани в печата.

Павел Матев беше удостоен от съдбата животът му да прекоси синорите на три епохи и във всяко от тях той, коравият българин, вкусил от живителните сокове на родния тракийски чернозем, показа благодатната си човешка, творческа и философска същност.

На това свое личностно съдържание поетът остана верен и през последните нелицеприятни години от трудното си пребиваване на тоя свят.

Непосилни усилия обаче заставена да изтърпява напредналата му възраст след настъпването на т.н. демократични промени, наложили брутална реставрация на капитализма.

Големият българин, непоколебимият борец за социална справедливост по българско небе мъчително преживяваше недопустимото погазване и поругаване на светлите идеали на неговия живот и това съсипваше сериозно разклатеното му здраве.

На 4 февруари 2006 г. този вдъхновен творец на родното ни поетическо слово ни напусна физически завинаги, но остава да живее за поколенията неговото неповторимо човешко и творческо дело.

25 ноември 2024 г.