Атанас Звездинов

Пиша отзив само за неща, които силно са ме впечатлили. Такава напоследък е книгата на Нели Дечева „Портрет на изгрев”.

Обемистото томче дава по-пълна представа за поезията й от впечатленията през годините. Поезия ярка, дълбока, образна, вълнуваща, отклик на най-същественото в живота.

Изразните й средства са толкова подходящи, толкова дискретно закодирани, че постигат най-важното - съпреживяване.

Тази книга ме привлече със своята истинност, с изстрадването на прозренията, които съдържа. Малко е да се каже, че е богатство от теми, богатство от чувства. Тя е интуитивно докосване до неизразимото.

Тя е атмосфера. Атмосфера за спасително вдишване, каквото и да означава това. А със своята оригинална образност, и предимно с внушенията си, ни допуска до един свой свят, органичен по преживяване, който ни вдъхва мъдростта да живеем и да създаваме. Тя е наистина изповед на смирена благодарност към живота.

„Пръст от пръстта съм, светлина от светлината” така усеща себе си поетесата. И наистина земното и неземното са слети в тази поезия. Естествената драматургия на чувствата сякаш постоянно се ръководи от въпроса:” ще стигна ли до същността?”. И наистина, всяка дума е в посока търсене на Смисъла.

Цялата книга е една въздишка по Времето. Времето, което „се рони като царевично зрънце”. Докато се стигне до стихотворението - равносметка „Старее тая вселена”, светла носталгия по нашата краткотрайна лична вселена.

И както въздишка по времето, така цялата книга е и възхвала на любовта, през цялата й тъкан пъстреят багрите на любовта. Ту пламтящи и ярки, ту мрачни и безнадеждни. Задълго дом на любовта е ателието на художника, където: „Четките - тия тънки момичета/ тичат боси по синьото/ стъпват по ангелски рамене…/”

Там поетесата наблюдава твореца, съпреживява го в себе си, и прави изводи. Както преди, в стиховете си за Борис Христов е проникнала в магията на музиката и се опитва да я разгадае, така тук живее с ежедневието на художника, като дешифрира цветовите му и композиционни послания, в които има интимно присъствие и участие.

Стиховете й сполучливо се превръщат в звукописно отражение на цветовото възприятие. Налице са типичните за усещането на посветения препратки към принципни обобщения.

Изказаният и мисленият диалог с любимия, защото често любовта й е едностранна, тук е предпоставка за житейски обобщения от най-висок порядък, в който неизменно е втъкано и творчеството.

Ето как тя разсъждава за смисъла на творчеството в есето „Понеделник”: „Бог е сътворил света за шест дни, а на седмия седнал да си почине. Оставил е работата си недовършена и с нея се е заел човекът - неговото несъвършено творение…”

И това - „несъвършеното творение само става носител на божествената искра и поема по пътя на съвършенството и хармонията, пътя на творчеството.

Човешкото битие всеки миг зависи от избора и решението, които се диктувани от въображението и волята, от безсънния труд и вдъхновението - от стремежа към цялост, завършеност и свобода.”

В тези си мисли и много подобни, разпилени като ключове към нещо истинско и неуловимо, авторката сама прецизно е формулирала търсенията и откритията в своите стихове.

Тук е мястото да отбележим, че и есетата, с които е разнообразила книгата си, са равностойни на стиховете по дълбочина и образна метафоричност, по извисеност на художествените си внушения. С овладяна пластичност на думи, сенки и светлосенки, навсякъде цветно и уханно, динамично и мащабно авторката прави художествените си внушения.

Не е възможно в кратка рецензия да се цитират достатъчно доказателства за това, но е достатъчно да се създаде интересът към тях. ( Както талантливо и проникновено го е създал Иван Есенски в послеслова на книгата). И все пак, нека поне бегло илюстрираме нейното образотворчество:

„Вишните прецъфтяха и един вдъхновен / цветопад се върти като шал из градчето.”, “Сплетените пръсти / са сребърната мрежа, / в която пърха уловен мигът…”, „И само думите просветват / по клоните на здрача като пъпки” , „Облаците в бели ямурлуци / крачат край прозореца отворен”, „и аленото да нашари ризите,/ защото друг цвят няма свободата”, „Съдбата е навярно изтъкана / поравно и от зърно и от плява”, „а времето чекръка с тежки пръсти/ върти и точи дните като прежда”, „ розите напразно / устни нецелунати разтварят”, „църква е вдъхновението - как ли / чудех се в него се влиза!”

И може би, успоредно с това, е необходима макар и бегла илюстрация на прозренията й:

„Между трескавото съзиждане / и убийственото разпадане / ни възнася и хвърля в грижи / медоносната страст - да страдаме.”

„По етажи разпръснати / в самотата се скитаме / а под дрехите лъскави скитат в дрипи душите ни.”

„Сърцето е виновно / за всичко в тоя свят. И по-нататък…”

„Само с поглед можеш да докоснеш / сенките на бягащото време”

„Ти си стигнал върха - изкачил си се до смирението./ По-високо от него е само кръстът.”

В интимните стихове преобладават цветовете на несподелените чувства, естествено приглушените цветове, защото както вече стана дума, често любовта е едностранна, но в тези за обществената и творческата й принадлежност, стихотворенията за българското, багрите са навсякъде бодри, ярки, обнадеждаващи.

Родолюбивите интонации, защото, казахме, има и такива стихотворения, както и интимните са породени от убеждението:

„От порива за щастие живеем…/ звънят веригите на нашите сърца, / едно за друго оковани / като гребци на галера, защото ние / сме господарите на любовта, но също / така сме нейните блажени роби./”

Тънката наблюдателност и творческата интуиция на авторката я довеждат до извода: „удивително е колко е тънка стената между тленния живот и вечността”, през която, внушава тя, преминаваме безстрашно. „Не времето, ние отминаваме” стоически споделя в есето си „Казанлъшката гробница”.

И в стиховете е приповдигната: „Рони се времето/ царевицата златна на часовете. И тя е само царевично зрънце, което се сипе „от сърцето към разума, от разума към сърцето”.

И това движение е музика. „Пясъкът ни засипва” споделя поетесата, но „чувстваш как се отваря / бисерната мида на въображението./”

И поетесата си мисли за прекрасното начало - за порива: „колко е кратък / как крехка е сърцевината му,/ а колко пъти животът на косъма му увисва”. Тя благославя порива, защото знае , че „примирението ще ни убие.”

И може би изстраданият, неукротим порив към възвишеното - точно това е поезията.

„Тя е само граница между страданието и безсмъртието.”

С това си внушение Нели Дечева сякаш е стигнала до отговора на въпроса, който си задава през цялото си творческо време: “ще стигна ли до същността?” Да, щом е стигнала до поезията.