ПОЛ БУРЖЕ (1852 - 1936)

Д. Б. Митов

Знамената на Френската република се наведоха да отдадат последна почит на един от най-крупните представители на литературата, на човека, който с творчеството си съумя да свърже деветнадесетия век с трагизма на нашето време.

Френската академия осиротява за дълги години, защото най-здравият представител на романа в нея беше Пол Бурже.

Син на бележития френски математик Жюстен Бурже, бъдещият безсмъртен романист израства в една среда, където интелектуалните интереси стоят над всичко друго.

Наследствените предразположения насочват Пол Бурже отначало към научни занимания и той се готви за специалист по лингвистика, скоро, обаче, той се увлича от литература и почва да пише стихове под влиянието на двамата големи и тъй противоположни френски поети Алфред де Мюсе и Шарл Бодлер.

Все пак неговата склонност към научния анализ не го изоставя и той се утвърдява със своите „Опити по съвременна психология”, в които прави пълни характеристики на свои любими автори.

И въпреки своите политически, клонящи към религиозния консерватизъм убеждения, Пол Бурже си остана до края на своя живот един ученик на XIX век, с всичкия му научен скептицизъм и ползотворно дирене.

В своите чисто литературни произведения - той се проявява като верен ученик на двамата велики представители на френския деветнадесети век - философа Ернест Ренан и литературния историк Иполит Тен.

Макар и да се отнася критично към всички прояви на човешкия дух, Пол Бурже прокарва много от идеите на своите учители, особено в знаменитите си психологически опити.

След първите си стъпки в литературния Париж със своите стихове и литературни характеристики, Пол Бурже навлиза в областта на романа, защото, както сам казва:

„Този литературен род е най-модерен, най-гъвкав и най е способен да бъде пригоден към разнообразието на човешката природа.”

Още с първите си романи Пол Бурже спечели одобрението на публиката. С една смела и възторжена статия в „Ревю бльо” бележитият критик Жюл Леметър поздрави младия автор.

През тази епоха, към 1885 година, младите парижки литературни кръгове бяха обвзети от една Вагнеровска вълна, която се помъчи да въвлече и Пол Бурже в буйния поток на един малко теоретичен символизъм.

Тия кръгове смятаха Пол Бурже за свой, посрещнаха го с възторг и едва по-късно разбраха каква пропаст лежи между неговото творчество и техните теории.

Защото още от първите си прояви, та дори и докрай, Пол Бурже си остана верен на един почти научен метод в изкуството.

И справедливо казва за него бележитият литературен историк Фортюна Стровски: „Пол Бурже е повече психолог, отколкото художник, повече философ, отколкото поет”.

Може би, от гледището на една отвлечена и несъществуваща чиста поезия това да е вярно, но все пак ние предпочитаме романисти от тоя род, които, ведно с Балзак, Толстой и Достоевски, са най-верните отразители на своята епоха.

Подобно на тия свои събратя и Пол Бурже гори с огъня на времето си и затова неговата литературна продукция е огромна - повече от петдесет тома само романи.

В това грамадно количество от почетни страници е отразена цяла епоха, пречупена през острия поглед на един, макар и крайно субективен, но все пак верен наблюдател.

В цялото свое творчество Пол Бурже не принадлежи към никоя школа, но в него могат да се намерят елементи от влияние и от романтици, и от класици, и от натуралисти.

От романтиците той е взел оная възвишена вяра, която у него е малко изсушена от превалената католическа догма, от класиците е взел сигурността в психологическия анализ, а от натуралистите - точното наблюдение на живота.

И все пак Пол Бурже си е останал при една своя оригинална школа, подобно на другите свои бележити съвременници - Морис Барес, Пиер Лоти и Анатол Франс.

И ако може, и ако трябва да се търси непременно някой учител на нашия романист, това е само най-великият майстор на психологическия роман в френската литература, Стендал.

Въпреки усилията на някои руски литературни историци да търсят влияние на Достоевски върху Пол Бурже, ние смятаме, че той е премного французин, за да почувствува оная бездна от нравствени и психологически противоречия, които разпъват славянската душа.

Романите на Пол Бурже са сякаш отделни части от един пълен и дълбок трактат по психология на съвременния човек и на съвременното общество.

Повечето от книгите му слагат за разрешение една голяма морална задача и към нея авторът пристъпя след дълги научни издирвания.

„Неговият анализ” пише историкът на най-новата френска литература, Рене Лалу, „винаги се домогва да доведе до крайните им изводи мислите на философите, които авторът си е избрал; произведенията на Пол Бурже винаги съдържат и една „дидактическа част”, която понякога е прикрита, а понякога съвсем ясно подчертана”.

Макар че Пол Бурже стои на точно определените позиции на консерватизма и клерикализма, неговите романи се четат с увлечение от всички среди, дори и от ония, които са съвсем враждебно настроени към неговите нравствено-политически възгледи.

Това е, защото той може винаги да развие интересно една фабула, винаги умее да напипа най-болезнените за времето въпроси и да преследва съзнанието на читателя с отзивчивостта на честен и съвестен учител.

Тази актуалност на Пол Бурже го прави извънредно популярен и затова произведенията му са преведени на всички езици и са претърпели хиляди издания.

И у нас, в България; благодарение на енергичната дейност на библиотека „Мозайка” романите му се поглъщат с увлечение.

***

Новите времена създадоха и нови изисквания към изкуството. Може би някои от критиците на Пол Бурже да са прави като отричат неговата форма и намират, че философските му и естетически възгледи са малко остарели.

Но каквото и да е нашето социално и нравствено верую, ние не можем да откажем, че един велик художник и сърдцеведец, че един още по-велик учител си отива във вечността.

Неговата смърт, въпреки преклонните му години, се посреща със скръб не само от интелектуалните среди, но и от всички читатели по света, които са се вълнували над пълните с трагизъм страници на неговите романи, във всеки един от които е отразена човешката съдба.

————————-

сп. „Българска мисъл”, кн. 2, 1936 г.