Бальо Балев

Видин Сарийски отпи глътка от горчивото кафе, а погледът му не можа да се откъсне от Лина, която изчезваше сред гъмжилото на улицата. Тя се прибираше при своето семейство.

Всъщност нали и той щеше да стори същото. Мислите се блъскаха в главата му и сякаш преобърнаха нещо в душата му - защо бяха безсилни пред съдбата?

В тези откраднати мигове те си създаваха един малък свят на нежност като живееха безразсъдно с настоящето, без да мислят за утре.

Всичко, което се беше таило, набирало в тях - надежди, мечти и блянове, се отприщи в една неочаквана любов, подхранвана от носталгия по отминалата младост.

Но защо тези взаимоотношения, попаднали под слюнката на клюката, ставаха невъзможни? Защо беше мъчна и невъзможна тази любов?

Усетил нечия ръка на рамото си, Видин се обърна. Срещу него стоеше мъж с прошарени коси, който му се усмихваше.

- Видус, нима не можеш да ме познаеш?

- Борка! - възкликна Салийски.

- Какво става с тебе?

Видин въздъхна.

- И всичко, и нищо. Ожених се и аз на стари години. Имам дъщеричка. Ех, малко ми е нанагорнище на тази възраст да гледам дете, но няма как. Годините до някъде са много щедри, но след туй си го вземат с лихвата. Всичко с времето си.

- Видус, отидоха си…

- Кои?

- Годините. Спомпяш ли си вечерта, когато поливахме дипломите? Деветнадесет години от тогава. Какви оптимисти бяхме. Ти беше с Ема. Извинявай, но защо стана така с вас?

Този въпрос жегна Сарийски. Той запали цигара. Ема! Дълги години тя не излизаше от сърцето му. Дори и когато чувствата се промениха, той не можа да се освободи напълно от нея. Колкото пъти се връщаше в спомените си, тя винаги му се изпречваше и изпълваше всичко, което беше смисъл и същност на неговата младост.

- Защо ли? Трудно е да се каже. Любовта не е задача, за да има правилен отговор. Едва ли има някой, който да не търси своето щастие в живота. Но явно пътищата са затуй - хората да се срещат и разделят. Може би любовта започва и свършва със себелюбието. Мислехме едно, а излезе друго.

- А ти как си? Поне създаде семейства навреме.

Борката отпи голяма глътка от чашата си и след кратка пауза отсече:

- Разведохме се. Нямахме деца.

- Не ходихте ли на консултации? - попита Сарийски, за да не бъде безучастен.

- Ходихме, но в мен намериха причината. Казаха, че след продължително лечение нещата може да се оправят, но не можах да го възприема, нали и сега всичко ми е наред. Изнервих се. Започнах да пия. Просто съвместното ни съжителство стана невъзможно. Както и да я увъртаме, смисълът на брака са децата.

Поговориха още малко, но Видин се почувства неловко. Замълчаха и двамата.

Помъчиха се да обърнат темата, но не вървеше. След въодушевлението от неочакваната среща, разговорът стана някак изкуствен. И двамата разбраха, че освен еднаквите им спомени, нямаше друго, което да ги свързва. Допиха си чашите и се разделиха.

Неделният ден на Видин Сарийски свърши. Пред него застана отново коловозът на делничното ежедневие, където седмицата беше пътуване, изпълнено с тревога, с напрежение, с малко радост и едно очакване.

След работа рядко отскачаше на по чашка с приятели или отиваше на мач. Завърнал се вкъщи, го притискаха семейните проблеми: „Детето вдигна температура! Купи ли това и онова? Плати ли тока, ами водата ? …”

Всичко това влизаше с разрез с неговия все още ергенски стереотип. И тъй седмицата се изнизваше и започваше новата, която пак се повтаряше като бумеранг от понеделник до неделя.

Видин се загледа в потока от младежи, които слизаха по стълбите на университета. Колко пъти беше минавал по тях. Под въздействието на тази мисъл, той влезе във фоайето. Слухът му беше изпълнен още с нейния нежен шепот „Обичам те! Обичам те!”.

Покрай него минаваха влюбени девойки, шумни групи го бутаха, но никой не му обръщаше внимание. Изведнъж някакъв вътрешен глас му заговори: „Илюзия е всичко. Неизживяното няма свой образ и подобие. Илюзия си ти. Илюзия е тя. Реалност - твоята съпруга, нейния мъж, вашите деца.”

Видин тръгна по алеята. „От любов или без любов родени, децата са всичко на този свят” - спомни си той думите на Борката. Сега вкъщи го очакваше неговата малка дъщеря, която още от вратата ще се хвърли на гърдите му с въпроса: „Татко, какво ми купи?” Той ще й поднесе гузен шоколада, а тя ще му подложи пухкавата си бузка.

Видин ще я целуне с грешните си устни и ще се пречисти…

Мислите му прекъсна една паяжина, която се заплете на лицето му. Той я освободи и вятърът я понесе като бягаше пред нея да не го хване в своето паяжиново ласо.

Беше неделя, а утре е понеделник.