Бойко Беленски

Из романа под печат „Алюрът на генерал Колев”

След силния отпор на българските войски, през нощта срещу 3 октомври, противникът бе принуден да се оттегли от завоювания плацдарм. При Ряхово боят продължаваше с променлив успех. Времето се закучи. Ливна още по-силен студен есенен дъжд. Падна и мъгла. Условията бяха подходящи за залавяне на език.

- Кисьов, - обърна се генерал Колев към началник-щаба, който както обикновено се бе надвесил над картата на местността и държеше в ръка линийка, но вместо да мери нещо с нея си тактуваше. Правеше го по навик, защото все нещо трябваше да стиска и размахва с десница. - Кой смяташ, че може да се справи с тази задача?

Подполковникът вдигна глава и се извърна с лице към него.

- Да възложим изпълнението й на ловчанлии. Релефът предразполага към незабелязано приближаване до вражите позиции.

- Заеми се…

Румънските части се бяха окопали на около километър от българските траншеи. Към тях запълзя малка група ловци от Шестнадесети ловчански полк, предвождани от ефрейтор Тодор Иванов. Те трябваше всичко да виждат, всичко да чуват, да съобразяват. Целта бе да заловят офицер, подофицер или в краен случай редови, от когото да узнаят с какви сили разполага противникът. Докато се придвижваха напред, кога приведени, кога пълзящи по корем като гъсеници, старшият шепнешком ги поучаваше:

- Врага трябва да подушваш леко, отдалеко, като прясно мляко тръгнало да кипва…

Напредваха бавно. Спираха на всеки десетина метра, оглеждаха се и се ослушваха. Лицата им бяха мокри от дъжда. Вадичките соленееха от обилната пот. До самите подстъпи на противниковия рубеж вече едва си поемаха дъх от опасното и непосилно промъкване. Над тях мрак, в дробовете им - огън, който напираше да излезе във вид на кашлица, а трябваше да бъдат по-ниски от тревата и по-тихи от рисове, които се готвят за скок. След незабелязаното приближаване на предните позиции, смелчаците се натъкнаха на секретен пост от трима души. Ефрейторът се хвърли и хладнокръвно уби единия влах, а с помощта на другарите си плениха другите двама. Завързани ги помъкнаха към своите.

В щаба от заловените узнаха, че срещу Първа конна се сражават полковете на Пета румънска пехотна дивизия. Това се потвърди и от армейското разузнаване. Научиха, че се готви настъпление, чиято цел бе обкръжаването на Трета армия.

Прикрити от мъглата, румънците започнаха атака. Най-силен бе натискът срещу Големите слами, така щабните офицери наричаха  участъка между кота 90 и село Первелия. Противникът настъпи мощно и достигна на шестстотин крачки от българските позиции, но благодарение на осуетената изненада и на точния огън, врагът бе отхвърлен и изтласкан до изходния рубеж. Съседната Двадесет и пета турска дивизия обаче не устояваше на натиска. Нуждаеше се от помощ. Генерал Колев се разпореди и Шести маршеви полк, заедно с двеста души от гарнизона на град Мангалия подсилиха съюзниците.

Към обед мъглата се разсея и времето се проясни. Вятърът бе накъсал облаците и слънцето се прокрадваше между тях. Противниковите батареи започнаха масиран огън срещу ескадроните на дивизията. Снарядите свистяха, сипеха се с грохот. Земята се възправи на стълбове към небето. Дим закри хоризонта. Последва ново настъпление срещу Големите слами. Затракаха картечници. Безредието на карабинните изстрели се превърна във възпираща стена, но въпреки плътността й, на места румънците достигнаха на двеста метра от българските позиции. Защитниците се държаха на косъм. Това не беше установяване на факт, а признаване на неуспеха и всеки път, когато част от мозъка на генерал Колев се сблъскваше с тази мисъл, той насилваше останалата част от сивите си клетки да превъзмогнат случилото се чрез още повече себераздаване. Ръцете го сърбяха и командирът реши отново да грабне юздите, да усети под себе си живия пулс на животното. Възнамеряваше лично да оглави контраатаката и се разпореди кой да го замества в случай, че падне убит. Помощниците му опонираха, а и той на тях:

- Самият аз не съм фаталист, но съм убеден, че на едни е писано да оцелеят, други да бъдат само ранени, някои ще загинат. Досега случайно и незначително бях засегнат от малки парченца метал, но предчувствам, че няма да доживея края на войната, дори и да се скрия в миша дупка.

Той беше уверен, че ще го убият, приемаше се като обречен на смърт, който все пак допуска, че има малка вероятност изпълнението на присъдата да бъде отложено с няколко дни или с месец.

Подполковник Кисьов отново се възпротиви на решението му да оглави ескадроните.

- Ти си гледай картите и планировката, а аз ще се погрижа за личния пример! Животът ми е евтин, само че скъпо ще го продам! - бе категоричен генералът и поведе кавалеристите. - С Бога напред, юнаци! - Устремът го правеше неустрашим - истински фарис.

Щом достигнаха пъклото с удари наляво и надясно направиха просека в противниковото стълпотворение. Когато битката утихна, Иван Колев забеляза как един от конете потрепера, падна на колене и зацвили като отмяташе глава назад. Сякаш молеше за прошка Бога, че се е включил в този армагедон. Около него кавалеристът се суетеше. Генералът приближи и видя дълбока рана на хълбока на животното. Състоянието му беше безнадеждно. Командирът извади револвера си и нареди на осиротелия ездач:

- Застреляй го с един куршум. Любимецът ти не бива да се мъчи.

Боецът насочи оръжието, но се поколеба.

- Не мога! - привързаност и милост бликаха в очите му.

Иван Колев взе револвера си и се прицели. Изстрелът бе точен, смъртоносен. Жребецът на мига издъхна.

Надвечер от щаба на полковник Шукри съобщиха, че турският полк, който беше в стика до българските части, е отстъпил и е оголил фланга на дивизията. Положението бе критично. От командващия армията чрез ротмистър Николаев изпратиха разпореждане - Първоконници да се оттеглят. Отговорът на генерал Колев бе писмен и категоричен:

Положението на дивизията е непроменено, тя стои здраво на позициите си и не мисли да отстъпва. Не е ли възможно да се поправи положението на Двадесет и пета турска дивизия и да не се оставят позициите?

След десетина минути пристига решението на генерал лейтенант Тошев и съветниците му: Да се действа според ситуацията.

Последва ново становище на генерал Колев:

Дивизията взе сигурни мерки да влезе във връзка с Двадесет и пета дивизия. Гвардейският полк е насочен към Амузача. Дивизията стои здраво на позицията си и не мисли да отстъпва.

Лейбгвардейците се намесиха успешно в защитата на селото и заедно с три български роти от Четвърти маршеви полк отвоюваха с много усилия и стръв Амузача. Всеки полк се биеха за прозвището Железния. Така като цяло даваха названието на Първа конна дивизия - Желязната, Непобедимата.

В този ден загубите бяха осем убити, двадесет и осем ранени и петима безследно изчезнали подофицери и редови конници. Но настъпателните действия на противника продължаваха. Очакваше се удар срещу Первелия. Генерал Колев веднага реагира на заплахата:

- Кисьов, има опасност за десния ни фланг. Да се изпратят свежи сили към село Татладжа. С какво разполагаме?

- Най-добре е да възложим задачата на командирът на Четвърта конна бригада…

- Свържете се с полковник Табаков и му придайте в разпореждане Шести конен полк. Мисля, че така подсилени ще се справят.

- Допълнително можем да заделим още една рота пехота и две оръдия… - В началник-щаба кълновете на стратега напираха.

- Добре, действайте.

Край Первелия положението се усложни и старши адютантът майор Соларов оглави пренасочения резерв от две пехотни роти и две оръдия. Невъзможно бе кота 90 да се удържи. Началникът на левия участък на отбраната подполковник Топалджиков долагаше, че противникът е на четиристотин крачки от позициите и подчинените му няма да устоят. Усещаха са обречени, защото това, което доскоро наричаха полк, дружини, ескадрони - кървяха. Чудо беше, че още съществуваха. На бойното поле има такива дни, които уж си приличат, но някои от тях са травмиращи. Те до такава степен смазват хората, че по-слабите и неустойчивите изпадат в ступор, вцепеняват се и когато по-късно дойдат на себе си, не могат да повярват, какво са преживели и че още са живи. Ако колевци се бяха подали на това опасно чувство за изоставеност - което стига да му се подчиниш - води до отчаяние, нямаше да устоят и щяха да се сурнат назад, а това можеше да се окаже пагубно, защото инстинктът за самосъхранение по-често погубва човека, отколкото запазва живота му. Подавящото превъзходство не може да бъде задълго! - повечето воини вярваха в това.

Генерал Колев гневно заповяда:

- Нито крачка назад! - гласът му се превърна в тенор, пропит със застрашителни нотки. - Дори да падне и последният войник, позициите не трябва да се изоставят! - Негодуванието изскочи същинска буца от гърлото му и дълго се топи като масло на огън.

В помощ бяха изпратени Трети и Четвърти конен полк от Втора конна бригада командвана от полковник Мархолев. Кавалеристите се устремиха напред, в пълен кариер, с извадени саби, а подир препускащите конници се понесоха мислите и грижите на генерала. Подчинените му бяха нахъсани и неудържими. За спешените воини силуетите на ездачите се открояваха величествено на фона на яркото небе. Възвишението с много усилия бе защитено.

Особено тежко изглеждаше положението на българските части край селата  Малка и Голяма Татладжа, които се отбраняваха от хората на подполковник Фтичев. Срещу тях налиташе руска кавалерия. Пехотинците ги посрещнаха с преграден огън, после се възправиха срещу нашествениците с щикове, но атаката бе толкова устремна, а те нямаха достатъчно опит в подобни схватки, че съпротивата бързо бе сломена. Страхът разтрепери нозете, през коленете стигаше до стомаха, приклещваше дробовете и застиваше в зениците. Ръцете отказваха да се подчиняват. На защитниците все им се струваше, че войната никъде не е така ожесточена, както в Добруджанската равнина. (На Южния фронт току-що бе започнала битката при река Черна и още не бяха чували за нея, а Дойранската епопея щеше да се осъществи много по-късно). В опитите да се спасят, отстъпващите дори захвърляха пушките си и се устремяваха към селото. В такива моменти е достатъчен дори един властен командир, който осъзнава опасността, за да спре бягащите, но даже и офицерите бяха паникьосани. Казаците ги преследваха, застигаха ги с бързите си коне, поваляха ги с пики. След тях втората вълна с извадени саби посичаше бегълците. В неприятеля гореше страстта на жесток, безпощаден хищник. Тук-там се виждаха и вчепкали се двойки - кавалерист и пехотинец, единият сечеше и мушкаше, а другият притиснат към земята, стреляше. Сцената бе покъртителна, но и мобилизираща.

Генерал Колев се разпореди. Последва контраатака на българския ескадрон начело с вахмистър Цоню Колев. Кавалеристите напираха леко наведени напред, с оръжие в ръце, готови за замах, след който със свистене сабите се забиваха и разсичаха плътта или направо летяха глави. Мощното ура и блесналите стоманени мълнии стъписаха казаците. По-скоро учудени, отколкото уплашени, те се видяха принудени да се отдръпнат и сторят път на българските хали. Въпреки численото превъзходство, руснаците се огънаха и панически отстъпиха. Петима гонеха петдесет! В боя се включи и ескадронът командван от подполковник Фтичев. Но нови казашки сили се появиха на полесражението. Те заставиха българските кавалеристи да обърнат конете си назад. Започна преследване. След два километра подполковник Фтичев заповяда:

- Стой! Кръгом! Оръжие за стрелба…

Карабините бяха заредени и гъста градушка от олово удари по скупчената казашка маса. Голяма част от преследвачите бяха поразени, но в този момент на колебание и набъбващо отчаяние, на помощ им дойде цяла руска кавалерийска дивизия. Досегашният противник се оказа само авангард на прииждащата лава. Схватката бе неравностойна.

В същото време един полк пехота подкрепи казаците в атаката срещу Татладжа. Селото бе подложено на унищожителен артилерийски огън  и българските части бяха принудени да се оттеглят по югозападния хребет. А всички резерви на командира на дивизията бяха изчерпани.

Сутринта на 5 октомври генерал Колев раздели фронта на дивизията символично на три части. Всеки участък се командваше от бригаден командир. Особено внимание бе отделено на кота 90 и село Первелия. В свое разположение генералът остави малък резерв, който смяташе да използва само в краен случай, в най-критичния момент. Ескадронните и дружинните проучваха своите участъци, а бойците трескаво се готвеха за атака и чакаха сигнала, за да се спуснат напред.

По това време подполковник Топалджиков отправи молбата си до командира на дивизията - Девети конен полк да бъде заменен и изпратен в тила, за да почине, да се възстанови. Кавалеристите му не бяха спали четири денонощия, бяха останали и без патрони. Генералът бе неумолимо твърд, а отговорът - категоричен:

- Умората за всички е еднаква, всички са до крайност изтощени. Полкът да остане на място! - Строгостта вземаше превес над всичко останало по загриженото му лице. Той бе от тия редки упорити хора, които не се плашеха от сложните, забъркани ситуации, напротив - те сякаш нарочно ги предизвикваха, възбуждаха се от тях.

Този ден Големите слами бяха атакувани от Пета румънска пехотна дивизия, от руските конници на генерал Леонтович и бригада румънска кавалерия. Петнадесет батальона пехота и тридесет и два ескадрона срещу защитаващите се три непълни дружини и двадесет и четири ескадрона. Численото превъзходство на противника бе смазващо.

Общото настъпление на румъно-руските съюзници започна с мощна артилерийска подготовка. Ранени бяха дори няколко български командири на полкове. В най-тежкия момент пристигнаха две роти подкрепление от Осми Приморски полк. Те подсилиха отбраната на Татладжа. Положението край Первелия обаче беше критично. След тежки загуби картечният ескадрон на Шести конен полк се бе оттеглил на изток от селото.

- Кисьов, трябва да прибегнем към резерва. Какво имаме в наличност?

- Само две роти врачани, го`син генерал - отговори щабистът.

- Включете ги в боя. Трябва да изтощим докрай противника в безплодни атаки.

Воините от Тридесет и пети пехотен врачански полк завързаха битка с врага и стабилизираха отбраната при Первелия, но натискът срещу кота 90  бе неудържим. Полковник Мачев настояваше за помощ, а вече нямаше никакви резерви. Напрежението бе огромно. Вражите щурмоваци прииждаха и прииждаха. Неочаквано на позициите се появи рота картечари от Шести маршеви полк и генерал Колев ги пренасочи към левия фланг на позицията. Мощният им огън даде нови сили на защитниците.

Привечер в Гериджек пристигна дружина от Седми пехотен преславски полк, една рота граничари, полурота моряци и две оръдия. С тези сили вече бе възможно успешно да се защитят отбраняваните позиции.

На другата сутрин генерал Тошев подсили Първоконници с части от Ловчанския и Шести маршеви полк като заповядва да се окаже помощ на Двадесет и пета турска дивизия. Надвечер румънците, получили в добавка още един полк пехота и артилерия, започнаха поредната атака, но българските батареи ги подложиха на унищожителен огън. Пораженията и за двете страни бяха осезателни.

Останалите дни противникът непрекъснато усилваше натиска и включваше в боя все нови и нови сили. Кубадинската укрепена линия бе особено важна за развоя на събитията на Добруджанския фронт. През това време генерал Колев будуваше и ръководеше подчинените си, а в кратките затишия успяваше да пости в своя командирски файтон не повече от два-три часа. Между колелата, загърнати в платнища, се разполагаха началник-щабът и старшият адютант. През нощта силен пристъп на кашлица разбуди файтонаджиите. Гърдите на Колев щяха да се пръснат от напрежение. Дали не беше се простудил? Колкото повече несгоди понасяше, толкова повече се вкопчваше в тях - те бяха неговите невидими, вечни врагове. Едва на третата вечер разпънаха палатка, защото командирът лошо бе настинал, ала и тя остана почти неизползваема. Колев усети, че сърцето му прескача, но и при опасността напълно да увреди здравето си, не си позволи да отиде до болницата. Той денонощно бе необходим на огневата линия.

Следобед на 9 октомври на позицията пристигнаха княз Борис и генерал-лейтенант Тошев. Той не обичаше Фердинанд, въпреки, че се познаваха с баща му и бе слушал хвалебствия за благия му нрав. Знаеше, че е женкар и бохем, горд, нарцистичен, самолюбен в себе си чужденец , който повече обича паркета, отколкото ученията, но княза уважаваше, дори се възхищаваше от него. Генерал Колев рапортува, въведе висшестоящите в обстановката и по време на разговора успя да убеди началника, че му е необходима още артилерия. Скоро на помощ му бяха изпратени две гаубични и три скорострелни германски батареи. Привечер дивизията бе посетена и от Макленбурския херцог Адолф Фридрих. Той не скри задоволството си от подготовката и поведението на българските воини:

- Толкова всеотдайност и саможертва досега не съм виждал. Българите наистина са лъвове…

Следващите дни всички се сражаваха доблестно и всеотдайно защитаваха позициите, но най-силно впечатление правеше участието в битките на Лейбгвардейският конен полк. Генерал Колев се гордееше с възпитаниците си.

Изтеклата седмица флагчетата на стенната карта в щаба на армията почти не се преместиха, не се движеха напред. Положението оставаше непроменено.

На 13 октомври се състоя съвещание на фелдмаршал фон Макензен и офицерите от щаба му с командването на Конната дивизия. На него присъства и полковник Беренд, който командваше придадената артилерия. Без възражения бе прието предложението на генерал Колев дивизията да настъпи на север, като си партнира с бригадата на Боде. Заедно трябваше да пробият противниковата отбрана. В стика щяха да се вклинят и другите части на Трета армия. Така вражата защитна линия можеше да бъде разсечена и разкъсана. Направените разчети на Кьосев и помощниците му бяха одобрени. Подсилена с допълнителни германски подкрепления Трета армия очакваше новия сблъсък с врага.

Настъпващите бяха разделени на Източна и Западна група. Източната група бе под командването на генерал Кантарджиев, командир на новосформираната Сборна дивизия. За началник на Западната група бе определен генерал-лейтенант Тошев. Общото командване се поемаше лично от фелдмаршал Аугуст фон Макензен. В този момент противникът разполагаше с 118 батальона, 80 батареи и 56 ескадрона, а съюзниците с 96 батальона (от които 65 български, 18 турски и 13 германски), 86 батареи и 28 български ескадрона. Сблъсъкът предстоеше.