Лъчезар Лазаров

Когато чета духовна, православна литература - на хора подвижници - и когато чета Евангелието на нашия Господ и Спасител, как спокойно и блажено душата се наслаждава на божествените слова… Често истините, изречени по категоричен и недвусмислен начин, будят човешката съвест.

Високото достойнство на боговдъхновеното слово е мяра, критерии, аршин. Разбира се - за православните християни, които желаят да следват Христа, отказвайки се най-напред от себе си, от горделивия си аз, който уж знае всичко, а после - спазвайки Христовите безусловни, вечни и общовалидни наставления.

Божественото слово в Свещеното писание и в светоотеческата литература, дори и на последните подвижници, от 20-ти век, не се разминава по нищо; не се добавят нови литературни „техники и похвати”. От най-високите философски трактати на Кападокийците до писанията на неграмотния св. Йосиф Исихаст, винаги личи, преживява се, „чува” се Божият глас…

Ето това е, което трогва, което впечатлява, което кара сълзите сами да потичат от очите ни. И тези сълзи на скръб, на немощ, на боязън, а понякога - необясними - просто заради божествените думи, отърсени от всичко чувствено и човешко, пречистват.

Всъщност те са истинската радост, защото скръбта по злото и греха в този свят и в самите нас, е именно радостотворната тъга, заради която Бог изпраща благодат и спасява.

В тези чудни книги няма шеги и грозни каламбури, присъщи на чувственото човешко-земно слово; там няма фриволни словесни авантюри, там няма унижаване на човешката личност; там няма груби и цинични словоизлияния, които да предизвикват така желания днес изблик на смях - чак до хормонално разстройство, защото този смях е блуд.

Но в истинската богословска, т.е. - преживяна книжнина, няма намеци и страхливи недомлъвки, няма обвинения и гаври, няма подмятания на словесни камъни, с които да се убие човешката немощ или пък може би - човешката свобода, онази дето най обожествява творението, дарена му от Самия Бог. Впрочем, дори и народният поетичен гений е разбрал, че телесната травма зараства, но лошата дума боли повече и от най-лютата рана.

Навярно днес непоетичните, отродили се и неблагочестиви „щедро спонсорирани” български души, са забравили това, щом като лекомислено, само за да рекат нещо, хвърлят словесни камъни като изстрели в тъмното.

…Наскоро почина баща ми. Има дни, в които се сещам за отминалите от този свят близки и приятели, свещеници, учители или просто познати… Те са толкова много. И когато споменавам имената на починалите, които често са повече от тези на живите, правя го отново със сълзи на очи. Често това се случва по време на светата Проскомидия.

Смисълът на тази дума едва ли е известен на световно известните ни театрали, режисьори и управленци. Няма как. Те са толкова ангажирани със своите „партньори” и „щедри спонсори” на „родната” култура, че едва ли им остава време за отживялата църковност. Тя, без друго, е онази доктрина, която още преди векове е заклеймявала и продължава да клейми безбожното им „изкуство”…

А светът се смее, на воля, на всеослушание… О, долни позорища! Смее се на подигравките над свои и чужди. На цинизмите на филмови и театрални актьори; смее се на войната!

Хората си плащат, за да слушат словоблудства, за да се смеят на собственото си долно и арогантно словоблудство. Те разпъват и пробождат Христос отново и отново, но иде час когато „ще го видят и ония, които Го прободоха, и ще се разплачат пред Него всички земни племена. Да, амин” (Откровение. 1:7).

А аз продължавам да плача и да се моля за загиналите български и сръбски воини, православни християни, чиято памет бе поругана, ругае се и в момента в българската Престолнина… и няма да се изморя да го повтарям; а и навсякъде мога да се моля за тях, както и по всяко време на денонощието…

Ние, свещениците, ако някой още не е разбрал - това правим - молим се за всички, дори и за неразбралите.

Често посещавам един ЦСОП. Навярно начетените ни театрали - в театъра и в живота - съвсем не знаят какво означава споменатата абревиатура… но няма проблем, Г. знае всичко. И там, в това учреждение, има деца с различни увреждания: най-вече в тежка и дълбока степен. Да, има много такива деца в България. Знаете ли, те се увеличават.

Забележете! През последните 20 години тяхното число нарасна от 1 на 80 000 на 1 на 20 000. В този дом с тях се занимават специалисти, педагози, логопеди, ресурсни учителки, помощни учители - всички те - жени - с висока професионална и специална квалификация; и четирима мъже: двама шофьори, счетоводител, и един пенсионер - поддръжка и дребни ремонти… Не можеш да си представиш за това докато не го видиш.

Всъщност аз познавам много добре тези деца; изпитание, което повечето хора не биха пожелали и на най-големия си враг. А заплатите на тези служители - ангели в тяло, не могат да се сравнят с актьорските многохилядни хонорари и разходи в евро.

И сега идва най-интересното! Уважаеми партньори на партньорите, във въпросния дом се подготвя театрална пиеса - без афиши и скъпи билети. Кипят усилени репетиции вече повече от месец, защото актьорите меко казано не са квалифицирани… Да го кажа иначе: повечето са невербални, разбирате ли, но те продължават да репетират.

Костюмите им са ушити собственоръчно от същите онези жени, които се грижат за тях като за собствени деца, понякога и 24 часа в денонощието. И където детето с дефицити не може да се справи, до него стои учителка и казва репликите му.

Вие, господа театрали, сте професионалисти, затова съм сигурен, че ще ме разберете напълно добре. Иначе сюжета на пиесата не е сложен, отсъстват комедийното и фейлетонът, но за сметка на това има дълбок и понятен смисъл: ВЪЛКЪТ посещава последователно трите приказки: червената шапчица, седемте козлета и трите прасенца и вместо да ги заплашва, пленява, превзема и изяжда, им иска прошка.

Знаете ли, уважаеми театрални дейци, всъщност вълкът е осъзнал грешката си, защото е останал сам, без истински приятели, и решил да стане добър вълк.

Сценичната постановка и декорите са завидни: в средата има стара въртяща се закачалка, завързани са панделки, които децата държат и се въртят в кръг. Това изящество е украсено с шарени коледни лампички.

Всичко завършва с Песента за доброто. Мисля, че можете да се поучите от всичко това и поне, да поискате прошка от народа, че го предизвикахте и станахте провокация на провокацията.

Уважаеми, за мен тази пиеса, заедно с актьорите, режисьора, сценариста и целия екип е в пъти по-силна и стойностна от вашата, а милионите евро, които пропадат в Националния ни театър, като в бездънна яма, трябва да бъдат преразпределени за подобни институции и училища, вместо с тях да се сее платен разврат в обществото.

Все пак едно селско училище се бори за 15 000 лв. годишна субсидия от общинския бюджет, и от нея зависи дали то ще функционира или ще затвори врати. Не е ли срамно да събираме капачки за кувьози? Няма линейки и пр.

Не, не всичко е свързано със сълзи и покойници, макар недостойните човешки дела днес и повсеместната корупция да карат отговорния българин категорично да обърне гръб на съвременната театрална псевдокултура, и то не за първи път…

Питам се, кой дава право на дузина небезизвестни имена в нашата татковина да определят кое е стойностно и кое - не - в културно отношение, а мнението на стотици и хиляди интелигентни българи - да се пренебрегва?

Кой, с какво право и защо казва, че в България не може и не трябва да има протестиращи? Защо и по каква причина се осъществява дискриминация срещу инакомислещите? Това ли са демокрацията и свободата, за които се борихме в продължение на десетилетия?

Това ли е богословието на академичните ни среди, или и те проповядват „богословието” на парите?

Защо и на какво основание същите малцина интелигенти се опитват да убедят народа ни, че СБП, СБЖ, както и десетки обществени организации и отделни личности са някакви жалки псевдоинтелигенти, които не разбират от изкуство? Да не би да е точно обратното?

Струва ми се доста логично. Не е хубаво да наричаш българите на площада „тълпа”, защото в нея може да се озоват твоите близки, родители или деца, и така ще обидиш собствената си кръв.

Но и без да са там, хулейки, хулиш своите сънародници и ближни, и то така, че никога да не можеш да поискаш прошка от всички! Не ми се струва много етично, нито пък християнско, да не говорим за богословско… Не се вживявай в ролята на народен учител, а бъди ученик на народа - казва св. Николай Велимирович.

Няма да спра да обичам София, заради дузина лица, сеещи родоотстъпничество и цинизъм, а навярно и нацизъм, щом са тръгнали след Шоу, но с радост ще припомня думите на един поет, който се обръща към София, към пошлото невежество в столицата. Мисля, че това е най-подходящото заключение. Няма имена, но да му мислят онези, които ще се припознаят в словата му!

Веч влакът ме отнася и София зад мене
остава. Тихо чезнат лампади там далек.
Аз гледам ги и шепна в душата с озлобление:
- Прощавай, граде шумен, - проклет бъди, проклет!

Във тебе ази дойдох, увлечен от мечти си
да вида, да надзърна чутовний твой прогрес:
галерии, музеи - изкуства, що в гърди си
тъй свято пазих ази, тъй пазя и до днес.

Да вида родна слава, да вида аз творците,
на гения народен да вида аз плода;
държавници чутовни, поети именити,
що гръмнаха навредом и смаяха света.

Да вида… О, измама, о, новий Вавилоне!
Честит съм, че отлитам от тебе надалек,
от твоите театри, казина и салони,
от твойта тъмна слава, от твоя смрад и смет.

Държавниците твои - водачите народни
назгибнали ги видех без съвест нито драм;
законниците твои - блюстители свободни -
покварени търгаши, потънали във срам.

Писателите твои, що срещам и познавам
и гордо величаех: творци на мисълта -
аз българи заварих - татари ги оставям,
с мустаци ги намерих - кьосета са сега…

Проклет бъди, о, граде, о, столнино провална!
Аз бягам веч от тебе, от твоя шум и лъст,
от твойте тунеядци - България страдална,
що триста пъти вече разпънаха на кръст…

Аз бягам възсияел, че няма веч да виждам
лустросаната глупост на модни господа;
че няма да се кланям на туй, що ненавиждам,
че няма да смълчавам туй, що ми й на уста.