ЕДНОКРИЛИЕ
Цикъл стихове из бъдеща книга със същото заглавие
НЯМА НИКОГА ДА ТЕ ИЗГУБЯ
В памет на Тина
… Аз умирам и светло се раждам-
разнолика, нестройна душа…
Димчо Дебелянов
Аз умирах с теб, после се раждах -
ти си смисъл в живота ми, аз не греша,
че когато бе жива, изграждах,
след смъртта „безпощадно руша”.
Разруших всяка истина свята -
на кого беше нужна нелепата смърт?…
Еднокрил съм, кръжа над земята,
а в отвъдното чака ме път.
Ти ме чакаш в отвъдното, зная,
ти, светицата, беше жена на поет,
ти цитираш пред Господа в Рая
моя стих… Аз не съм стихоплет!
Аз съм твоят Поет и те любя,
даже това да е само някакъв сън -
няма никога да те изгубя,
щом с крилце нощем пърхаш отвън.
ЕДНОКРИЛИЕ
Тя, тази болест, Еднокрилие нелепо! -
тя ми е лепната за цял живот.
Така - умислен, тъжен, полужив, ще кретам
и ще тежа на целия си род.
Дечица, внуци, братя и сестрици - дълго
угрижени ще са заради мен -
душата ми е скършено крило на гълъб,
не вярвам да зарасне някой ден.
Навярно, все тъй тъжен, ще си пърхам -
не мога да политна - еднокрил,
тъгата свята е „от корена до върха”,
тъга, тъга! - твой поданик съм бил…
Не мога просто още да те изтъгувам,
не ще те изтъгувам скоро аз -
с едно крило опитвам в тоз живот да плувам,
изгубих си и кончето пегас.
Безкрил, без Муза и без теб съм, конче мое! -
а пък ме чака много стръмен път…
Дори такъв, ще пърхам, ще летя, какво че
съм еднокрил - ще стигна до Отвъд.
И там пред моята Любов ще коленича,
хор ангелски ще пее мой куплет…
Ще се целунем с нея и ще се обичаме:
тя - Музата, аз - пак двукрил Поет.
***
И тази нощ си идвала, любима! -
завила си ме с женска топлина,
раздухала си въгленче в камината -
загрижена и влюбена Жена…
А мъката в душата ми не стихва -
такава мъка просто няма край…
Аз посветих ти трета книга стихове -
лиричен полъх в твоя Божи рай.
Понякога ги сричам пред портрета,
където капят мъжките сълзи -
ти пак си вечна Муза на Поета,
змийчето Мъка спираш да пълзи.
И аз гриза молив, след туй с компютър
го пак преправям, бедния си слог,
и сякаш чувам - хлипаш там нечуто
и виждам как те утешава Бог…
Ти идвай нощем, миличка, в съня ми -
там само среща Бог ни уредил
и даже грешната Земя да се продъни,
знай - твой Поет до гроба чак съм бил!
ЧОВЕКО-ПОЕТ
На Райчо Русев-Райсън
Отлей, приятелю, на тръпната земица,
отлей ми от стакана сок тръпчив -
да възкресиш пак моята женица
и мене да направиш по-щастлив.
Смъртта и днес обединява мен и нея:
Живот! - все пак не ни разедини,
и още пиша, и през сълзи пея -
свещени нощи, дълги тъжни дни…
Поете мой! - ти пак си философ лиричен,
ти вдъхнови и моя стихоред -
един Езоп - възвишен и лиричен,
с две думи само: Човеко-Поет.
Благословено да ти е перцето свише,
към своята голгота да вървим!…
След нас Поезията ще въздиша
и Памет ще дими със синкав дим.
ПАМЕТНИК
На актрисата Гергана Стоянова
Благодаря ти!… Просветли ме ти над гроб, сестрице -
сестра - Момица неродена, сред Принцове добри,
цената точна знаеш на мъжката сълзица
и въгленче от обич в сърцето ти искри.
Благодаря ти, мила! - аз отново ще пропиша,
Жената на живота ми остави ми завет -
на кладата на мъката днес дълго не въздишай,
нали до гроб ще бъдеш мой Мъж и мой Поет…
Благодаря ти, Боже, но друг път не ги разделяй,
не само Мъката ги сбира, ами Паметта -
Момите неродени, по Божия повеля,
накрая тук се срещат, тук - в храма на скръбта.
Благодаря ти, Гери!… Дал ми Господ Бог днес лира -
от Аполон и Хермес аз две лири присвоих…
Мой Боже, вдигам паметник: Тина не умира! -
пред паметника Гери възпя я с моя стих.
В ПАМЕТ НА ТИНА
Половината свят ми забрави след теб GSM-а! -
половината свят, влюбен в тебе, не в мен…
Кой съм аз?… Не успях барем лаврово клонче да взема,
просто - беден поет, за любов и за мъка роден.
В кабинет от лирическа горест все още си пиша
и съм жалък Орфей, под властта на Аид -
ти си първа любов, ти в небето за мене въздишаш,
Евридика си ми, но за мен силуетът ти - скрит…
Не, не можете, дяволи! - в моя стих тя си остава -
ни Аид, ни вакханки ще я погребат,
тя живее в стиха ми и в тази нелепа държава,
за която се бореше, милата моя, до смърт.
Построи за народеца детска градина за приказ
и читалище „Пенчо Славейков” спаси -
Боже мой, да се върна в живота Ти още ме викаш,
даже Теб угнетиха днес моите мъжки сълзи…
Но опазих, все пак, още малко мъжествена сила -
ще я възпявам, даже ще я възкреся,
тя, Жената на моя живот, беше кротка и мила -
от коварната „Лета” с перцето си ще я спася!
СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ БЯЛАТА СКАЛА
Ще викам аз от Черни връх до Бога,
ще викаш ти от висинето чак -
да различа гласа ти още мога
и още търся сред звездите твоя знак.
Аз не повтарям днес: Не си отивай,
дано, все пак, да чуеш мъжки глас: Ела!…
Куцуках дълго по пътеки диви,
качих се горе пак, на Бялата скала.
Скала, която с тебе съм катерил
в годините на младост и любов,
сега тук търся и дано намеря
следа от тебе или ехото от зов.
Следа от тебе, моя светла мъка,
от много преданост и красота,
Той, Господ, ни осъди на разлъка,
а мен наказа ме до гроб със самота…
Поне следа ми трябва, мили Боже! -
знамение, перце от птица, силует…
Останах жив на този свят тревожен -
нали по чин докрай съм нейният Поет?
Нали докрай ще стъпям по следата,
докрай ще пръскам светлия й прах -
край Черни връх, по Дунав, от скалата,
където с нея аз в любов покръстен бях?
