Из „Родопа в творчеството на нашата литература”

Анастас Примовски

Йордан Йовков се реди между първенците в нашата литература. Роден е в с. Жеравна, Котелско, през 1881 година. Баща му бил абаджия. Детските години прекарва в Добруджа, която силно го привързва. Бащата на Йовкова закупил земя в село Чифут-кьой, Добруджа, гдето се преселил със семейството. Гимназия завършва в София.

Следва и право, но не му се нрави. Напуща университета и се отдава на учителство. Учителствува в село Чифут-кьой. През балканската и общоевропейската война участвува като офицер, сетне чиновничествува, а след това се отдава изцяло на писателска дейност.

През 1905 година, когато бил на двадесет и пет години, напечатва първото си стихотворение „Орач” в списание „Селска пробуда”, редактирано от Цанко Бакалов-Церковски.

Йовков ни остави редица книги с разкази: „Земляци”, „Край Места”, „Те победиха”, „Песента на колелетата”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце”, „Ако можеха да говорят”; повестта „Жетварят”; романите “Чифликът край границата” и „Приключенията на Гороломов”; драмите: „Албена”, „Боряна” и „Обикновен човек” и комедията „Милионерът”.

В нашата литература Йордан Йовков е известен преди всичко като създател на военния разказ и като певец на „равна Добруджа”. Той най-добре ни е описал живота на селянина от Добруджа.

Йордан Йовков не е застъпил пряко нашата родна планина Родопа. Във втория том от съчиненията му - „Край Места”, издание на „Хемус”, намираме известни допирни точки към Родопа, и то дотолкова, доколкото спомените и разказите за походите и сраженията в Тракия са във връзка с неразделната Родопска покрайнина.

В първата част „Записките на един граничар” е поместен разказа „Ески арап”. Той започва така:

„Около устието на Места има няколко села, в конто живеят негри. Едно неотколешно предание разказва, че някой си Хюсеин паша владеял тук големи чифлици. Работниците и слугите му били помаци от Родопите, но тия планинци не понасяли жегата и маларията около Кара-Су”…

В тоя разказ е преплетено и преданието за Султан Сюлейман и птичето.

В останалите разкази: „Наблюдател”, „Край Места”, „Случайни гости”, „Светата нощ” и „Чудният” са все във връзка с Беломорието и действието на разказите и спомените се развива все около peката Места, по време, когато Йордан Йовков е бил офицер там. В тия разкази са дадени случки и преживелици на Йовкова като ни дава интересни картини из войната и живота на людете край Места.

Във втория отдел на книгата „Походи и сражения” влизат разказите: „Паметен ден”, „Отвъд”, „Първата победа”, „Кайпа” и „Пред Одрин” - това са спомени, бележки на участник във войната. Тия разкази са едни от най-хубавите му.

„Първата победа” е най-хубавият военен разказ. Йовков разказва за сражение, в което сам е участвувал.

В „Кайпа” пък Йовков ни дава една много правдива картина за войната.

Всички тия спомени и разкази са из епичните сражения в Източна Тракия, земя неразделно свързана с нашата планина.

Но за отношението на Йовкова към нашата планина, ние съдим по разговорите му с проф. Казанджиев:

„Неотдавна Лилиев ме запозна със стария Дечев, който написа книга за Чепеларе. Вече няколко пъти се срещам с него в едно кафене. Не можеш си представи, колко интересен, добър, поетичен старец. Той затъ случайно не е станал поет. Всъщност той има истински писателски дар, и има страници в неговата книга, които стоят далеч над писанията на мнозина наши писатели. Има там разкази, който и така са съвършени.

Самородно злато. С чувство на композиция, с мярка, с вкус за епичното и героичното, с жива, оригинална, безизкуствена и свежа поезия.

Тоя човек ми напомня твърде много Захария Стоянов - по-малко възторг и патос, по-незначителен размах, но същата историческа сила и същата жива психология. Той ми разказа няколко легенди из родопските краища - ама чудо! Ако река да напиша втори том „Старопланински легенди” - бих се задоволил само с тях. Сам Дечев не държи на тия легенди, интересуват го повече историческите материали.

Но нали е поетическа натура, не може да ги отмине, като се натькне на тях.

След това Йовков ми разправи четири много интересни легенди, който Дечев му разказал и които той записал. Тъй както ги разправи Йовков - те бяха вече завършени произведения”. (От разговорите на професор Казанджиев, поместени в Йовковия брой, издадени от „Хемус”).

*
Ние съжаляваме много, че Йордан Йовков напусна рано земния си път (той почина през 1937 година) и не можа да напише втори том от „Старопланински легенди”, за да възсъздаде няколкото легенди, разказани му от нашия любим Васил Дечев и да възкреси родопския бит в нашата литература.

————————-

в. „Родопска мисъл”, г. 11, бр. 4, 25 юни 1946 г.