Иван Миглев

От сума време се върти пред огледалото: какво пък, все още хваща око. По погледите на мъжете разбира за какво си мислят, когато я наблюдават, а този младеж защо ли се залепи за нея? Първия ден, когато седна на седалката, въобще не му обърна внимание, на втория неохотно се отмести до прозореца, но след като я заговори и разбра, че е чужденец, дошъл да припечелва, стана й симпатичен и ето, втора седмица му пази място и още отдалеч вторачва взор да види, чака ли на спирката. Не е лошо момчето, няма какво да си криви душата, по-скоро, привлече я не толкова красотата му, колкото миловидната му, даже би казала - стеснителна усмивка, с която я заговаряше, сякаш търсеше извинение за проявеното нахалство да надникне в ежедневието й. Качваше се през две спирки от нейната и пътуваше в същата посока. Ремонтирали хотел и до края на април трябвало да предадат обекта. Имал две момчета на осем и десет години, а нейните бяха по на дванадесет и четиринадесет. Уж дошъл като нея само за малко, в началото все се канел да се връща, но продължавал да стои и сега вече не говорел за прибиране, защото и в неговата страна животът не се подобрявал.

Сродни души бяха, няма що. Този факт я накара да се освободи в държанието си и освен, че пътуваха заедно в автобуса, ето, покани я на кафе. Друг път в неделя си позволява да се излежава до осем-девет, а днес скочи като за всеки работен ден, кукна в банята, изкъпа се и сега следи тялото си в огледалото, сякаш не го е виждала с месеци.

Че какво й е на фигурата: всичко си има. Я гледай, като си опъне гърба, как гърдите й се изправят предизвикателно: хайде, дай да си премерим силите! Да ги премерят, но с кого. Може би с този младеж? Глупости. Умрял е той за нейните натъжени гърди. Кой знае какви млади момичета му се натискат.

Ще пият кафе, ще си говорят, ще си изплакват сродните души, ще се върне да изпере и неделята ще мине. Ами, ако я покани да му отиде на гости? Тъй, между другото я покани, или пък направо настои. Тогава какво ще прави? Нима ще отиде в квартирата на чужд човек, па макар и сродна душа, дошла да припечелва за едното оцеляване. Няма да отиде, разбира се. Ще му откаже културно. Какво ли ще си помисли за нея? Навярно, че е „хваната от гората”, уж млада жена, а навиците й от предното столетие.

Очите й се взират в отраженията си, опитва се да разбере мнението им, но те многозначително примигват и не изразяват становище по въпроса. Затова пък ръцете отново се протъркват по бюста, притискат нагоре, после надолу; въобще не е напълняла, е, има някаква промяна около ханша, но и сама не може да определи точно каква е. На килограми не е мръднала и грам. Старае се да не вземе да напълнее, че тогава лошо. Кое всъщност е лошото, защо въобще спазва диета и веднъж на седмицата гладува? Само за здраве ли? Май не е само за здраве. Най-вече за самочувствие, да е привлекателна и отдалечава колкото се може физическите промени, които могат да настъпят с тялото й. Какво да си криви душата - старае се да бъде харесвана. Не го показва явно, но това е главната причина.

На кого да се харесва? От три години е на острова. След навършване на първата се върна за двадесетина дена, но едва изтрая две седмици и се качи на самолета. Заделените пари свършиха за дни, а даже не разбра за какво са изхарчени. Единствено, купиха нови дрехи на децата, два пъти посрещаха гости, един път отскочиха до родителите й за два дни и толкова. Миналата година се канеше да си ходи, но отложиха за тази година. Уж щеше да бъде през пролетта, а сега ще си купи билет за началото на септември. Иска да се прибере през сезона, в който има назрели плодове и зеленчуци, че тук, на острова, нямаха никакъв вкус. Освен това, отново ще накупи дрехи на децата, за да ги изпрати на училище за новата учебна година.

Та, защо се старае да поддържа форма? Да бъде харесвана? За съпруга си? Като се върне да е привлекателна? Седемстотин дни старание за някакви си десет-петнадесет дни, през които ще бъде с него? И това е вярно, но не съвсем. Ето, отсреща, от огледалото, двете парички намигат: „Не съвсем. Не съвсем”.

Ами другите жени, защо се стараят да бъдат красиви? Като излязат на улицата, чудят се как по засукано да пристъпват, даже знае такива, които се ровят в компютъра и съвсем на сериозно усвояват нужните движения на тялото, за да бъде привлекателно. Тя няма такава предвзетост, но в последно време щурави мисли я спохождат изневиделица. Като изплуват на плиткото, не се прибират обратно нейде в техните си подмоли, а щъкат насам-натам на повърхността на кожата, карат я да се почесва несъзнателно, а сега вече съвсем съзнателно прехвърля косите си наляво и надясно, надолу и нагоре, реши ги встрани и ако не се съвземе навреме, може и да закъснее за часа при фризьорката.

Нещо става с нея и това е. Уж си приготви дънките, а сега рови в лявото крило на гардероба и търси подходяща рокля: все пак жена е, какво ще си надява мъжки панталони. Не, не иска рокля. По-добре пола и блузка. Блузка с копчета отпред, та според обстоятелствата, може да откопчае едно в повече. Я виж другите жени - почти не е виждала такива, които да не показват вдлъбнатината между гърдите си, а тя все я прикрива, все й е неудобно. Стига с това неудобство. Кога ще я показва тази вдлъбнатина? Когато гърдите й съвсем се натъжат и започват вместо едно, да загатват за две и повече улейчета ли? Няма нужда да си впръсква от дезодоранта, тялото й тъй приятно ухае от шампоана. Ще обуе обувките, които си купи наскоро от магазина за дрехи втора употреба. Марката е световноизвестна. Марката е важна, а не от какъв магазин са купени. Ами чантата? Какво ли няма в нея. Откога се кани да я прочисти. Сега няма време за прочистване. Ще отиде с малката, дето я купи от същия специален магазин. Не, тя въобще няма да подхожда на облеклото й. Какво ще се чуди толкова: изтърсва всичко от всекидневната си чанта на одеялото, връща в нея най-необходимото и това е.

Наистина, какво ли няма в дамска чанта. Ето къде били сребърните обици, а тя си мислеше, че ги е загубила. Да остави ли снимката на семейството си? Та тя вече му я показва, да види колко симпатични са децата й. Едното прилича на нея, другото на баща си. Да вземе да я остави. Въобще, за какво да я носи в чантата. Ще се среща с чужд мъж, в главата й какво ли не се върти, а в чантата семейна снимка: вижте ме каква съм хубостница. А това тук какво е? Гледай ти, беше забравила! Веднъж престраши да си купи, а аптекарката я попита, с аромат на какво да е. Не разбра какво я пита. Загледа опулена и оная се сети, че купувачката не е държала такава покупка в ръцете си, камо ли да я е ползвала. Излезе от аптеката със зачервено лице. Такова нещо наистина не беше правила и подобна перспектива въобще не я привлече. Със съпруга си се любеха без страх, не бяха си изменяли. Затърси кошче да хвърли опаковката, но все й се струваше, че някой ще я види, ще разбере какво държи в ръцете си и подигравателно ще се подсмихне. Така остана в нея. И сега какво, да я оставя, или да я върне за всеки случай в чантата си? Ако я вземе, това недвусмислено подсказва, че не изключва възможността да легне с това момче. Как тъй ще легне? Що за щуротии в главата й. Отива да пие кафе с него и това е. Всеки по пътя си. Но защо гори цялата, сякаш е вдигнала температура. Няма да се поглежда в огледалото, защото знае колко алена е станала, само от едни мисли, а ако наистина нещата отидат натам, навярно ще припадне от вълнение. Я се стегни, вземи се в ръце, какви са тези небивалици в ранно неделно утро. Оставяй тази гума, и защо ли ти е да си подновяваш фасадата, но хайде, от Нова година не си ходила при фризьорката.

Тя тъкмо свършва с предната клиентка и моли да я почакаш, докато изпуши една цигара. Това й било пушенето: като свърши с поредната прическа - пали цигара. Не си намислила как искаш да те подстриже. Както сметне за добре. Още от малка знаеш: излезе ли жена от фризьорски салон, винаги е хубава, независимо от прическата. Даже специално си се заглеждала: как изглежда когато влиза в салона, и как, когато излиза. Коренна разлика, сякаш е съвсем друга жена. Та и сега. Както реши фризьорката, тъй да подстригва. Жената на съседния стол се усмихва загадъчно. Гледа в отражението на огледалото пред себе си и се усмихва. Може би се досеща защо ? е нужна  прическа? Глупости. Ще се досети. Тук има и такива жени, постоянно усмихнати, сякаш винаги всичко им е наред и държат околните да разберат това. Избягваш да поглеждаш в нейната посока, ама то неудобно и постоянно да се гледаш в огледалото, където фризьорката също те дебне, иска да разбере, доволна ли си от работния процес, удобен ли ти е столът, да не би да имаш някакво желание. Добре, че сеньората на стола вляво коментира историята на дукеса Алба и изказва мнение, - всички жени трябва да са като нея: да изпитват сладостта на живота до последно. Момичето, което я подстригва, кокетничи, пита загадъчно, може ли жена на  преклонна възраст да изпитва удоволствие, при които думи сеньората се приповдига леко, завърта мокра глава назад, оглежда женската компания, повдига дясната си ръка и втълпява: „Разбира се, че може! Жената притежава способността да изпитва това усещане, докато има желание, а мъжът - докато може”. В това била разликата между мъжа и жената. Присъстващите се споглеждат особено, сигурно ще да знае какво говори тази сеньора, гледай ти: жените докато имат ищах, а мъжете, докато могат.

Добре де, ами ако все пак я покани да види къде живее? Ще отиде, или не? В това се състои въпросът. Кафето е нищо работа, а влизането в квартирата му е вече съвсем друго нещо. На него може въобще и през ум да не му минава да я кани на гости, а тя се закахърила какво ще му отговори.

Ето, отпиват от кафето, говорят си най-приятелски и решават да се разходят по крайбрежната улица и да погледат сърфистите, които се радват и щуреят по зъберите на морските вълни. Да го почака, или, ако иска, да отиде с него да си вземе тефтерчето с телефонните номера, че след това ще ходи до кабинките за евтини международни разговори да поздрави приятел, който има рожден ден. Какво ще стои сама на улицата като някои, дето с това си изкарват хляба. Ще отиде до тях, ще го почака, докато си вземе тефтерчето и ще свият по крайбрежната. Само какъв е русоляв, и тази шапка, обърната с козирката назад, все едно че казва: „Пука ми на мене, кой какво си мисли за външния ми вид”. Абе, макар да го раздава неглиже, личи си - наш, славянски тип. Защо й се струва, че захожда с левия крак. Не, не, нищо му няма на момчето. В този блок живее, на деветия етаж. Хей сега ще се върне. Или, ако иска да се качи с него. Виждала ли е морския изглед от деветия етаж? Не? О, прекрасна гледка. По-голямата час от града се простирала като на длан, а самолетите излитали и прилитали като приказни птици. От какво се притеснява, ще погледне отвисоко, той ще си потърси тефтерчето и се връщат. Дали от асансьора, усеща как кръвта й се катери по бузите, нахлува в главата, гъделичка новата прическа. Няма страшно. Ето, даже не се доближава до нея. Ако е друг, ще налитне, най малко ще се допре неволно до тялото й, а той стои до нея, усмихва се приятелски, а една къдрица се опитва да надникне в ухото му.

На етажа е пусто, като да не живее никой на него. Отваря вратата с едно отвъртване на ключа и като я открехва, отвътре се чува приятна музика. Не, никой няма в апартамента. Той въобще не изключвал радиото, даже когато спи. Зад коридорчето е спалнята му, откъдето се излиза на терасата, за да се види прекрасния изглед. Следва го, без да се оглежда, само с периферното си зрение зърва обстановката. Хваща се за парапета, поема дълбоко въздух, който все не й стига. Не й стига, не че се диша толкова трудно на деветия етаж, а защото чак сега осъзнава какво всъщност стори. Как можа! Влезе в квартирата на почти непознат мъж, който може да постъпи с нея, както си иска. Навярно така ще направи. Каква беше тази кървава роза на опънатия бял чаршаф, на леглото му. Кой си оправя така постелята. Май беше виждала нещо подобно в рекламен клип. Изглежда е предугаждал, че ще го последва в апартамента му на деветия етаж.

Красив изглед - глупости. Море като море и разклоняващи се във всички посоки улици, криволичещи под керемидени и не дотам керемидени покриви. Да вземе да се връща обратно, да прекоси стаята с белия чаршаф и червената роза, да излезе в коридора, а оттам една крачка до вратата. Ще го почака вън, а може и да слезе по стълбите, че асансьорите на чуждо място никак не са сигурни. Ами ако той въобще няма намерение да бъде лош: открие си тефтерчето, погледнат заедно изгледа и се върнат на земята. Може и тъй да е, но тази червена роза на белия чаршаф не ще да е поставена току така, от прищявка.

Като че чува стъпките му. Хваща здраво кръглата тръба на парапета и с нетърпение чака да чуе гласа му и не толкова самия глас, а интонацията. По нея ще познае какви са намеренията му. Но той мълчи. Застанал е зад гърба й. Двете му ръце се прокрадват внимателно и обхващат нейните, после усеща дъх на тила си, устните му едва допират настръхналата кожа. Не смее да мръдне. Каквото и да направи, ще означава действие от нейна страна, което все ще изразява нещо: съгласие, противодействие, съзнателно съучастие в онова, което има да става, а тя не е сигурна какво иска да става, само дето въздухът не й стига, от което гърдите й се повдигат и даже болезнено втвърдяват на този девети етаж, може би е от височината, или от изгледа, който въобще не вижда, но няма никакво значение какво й се ще, защото той придвижва устни към лявата й ключица, ръката му внимателно опипва дясната й гръд, наднича в междината между двете, откопчава копчето, което тя тъй и не откопча. Продължава да се държи с две ръце за желязната тръба и все тъй не знае какво да прави, не е на себе си от смущение, явно, ще става нещо, ами да става, каквото ще става, защото напълно ще загуби разсъдък. Потрепва инстинктивно - няма ли някой да ги види тук, не са ли и те хоризонт за други, които ги гледат с любопитство. Той обаче не се притеснява, приплъзгва длани по двете й полукълба и малко преди прегъвката под коленете я повдига от пода и то, ясно е, тя пуска своите от тръбата и ги сключва зад врата му. Затваря очи, защото ще й се завие свят от височината, и за да не стане това, той пристъпва към вратата на спалнята, влиза вътре, навежда се и прикляква едновременно, без да откъсва лице от скута й.

Някаква малка сянка се проектира на стената. Хвърля бърз поглед навън и вижда как любопитно врабче наднича да види дали ще последва онова, за което си е мислило, когато ги е видяло на терасата.

Той вече я пуска на леглото.

Тя не отваря очи, но чувства нещо на гърба си.

О, това е розата. Въобще не вижда къде полага тялото й. Почакай, ще смачкаме розата. Леглото е широко. Малко по-натам. Но той е оглушал и не я чува. Добре, тя ще я отдръпне встрани. Никак не е удобно да я напипа в тази поза.

Нещо вибрира.

Що за вибрираща роза?

Най-после успява да я хване, вдига я към сънните си очи, натиска бутона и в просъница чува:

- Майко, купувай еднопосочен билет! Не искаме повече да си далеч от нас. Татко ще ти обясни подробно.

Палма де Майорка

2010 г.