Иван Миглев

Никой не оспорваше умението му да разказва интересно. Слушаш, слушаш и научаваш нещо, а друг път въобще не си спомняш за какво всъщност е ставало дума.

И никога не започваше пръв: включваше се изневиделица в разказа на другия и завърташе колелото. Ето и сега. Докато чакат каруцата-фургон, Бирол е решил да се похвали. Показва снимката на внучката и обяснява, че е изложена на специално табло в центъра на общинското градче като отличничка: завършила с пет и шестдесет осми клас.

През това време старият Якуб вади кутията с цигари, отваря я най-тържествено и уж без да иска, тъй я завърта в полукръг, че в нея да надникнат всички и да видят от какъв жълт тютюн са свити цигарите, които изпушва една след друга, без да поема дима в гърдите си: един вид, цигарата дими под носа му повече за фасон и удоволствие.

На Бирол му се ще да каже още нещо, но като гледа как мъжете са се вторачили в квадратната кутия, разбира, че може и да не чуят как хвали внучка си.

За кой ли път препрочетат надписа, започващ с мръсно, ама много мръсно бяло заглавно  „С”, пльоснато върху широка керемидена основа в същата форма. Тази основа пък се е настанила в тъмен кръг, който заедно с буквата стои като панделка на спусната отвесно лента в същия керемиден цвят. От двете страни на тази лента са извезани по една вертикална тънка линия, в съседство криволичи шевица със същата дебелина, известна  между народа като „волска пикня”, а в средата триъгълни и ромбоидни фигури в края с ресни, подсказват от кои краища на българско ще да е взет този мотив. Встрани, някак си изолирано, на белия фон на кутията на нивото на голямата буква “С”,  с цвета на матов кръг се кипрят останалите малки букви ЛЪНЦЕ. Под тях, с още по-малък керемиден шрифт е изписано: 20 КЪСА  ЦЕНА 0,32 ЛЕВА. И за да е пълна информацията, отново с керемида са изписани следващите два реда: ЦИГАРЕНА  Ф-КА  „ТРАКИЯ”,  СТ. ЗАГОРА. Керемидените цветове е ясно откъде са взети: керемиди колкото искаш, че и цигли могат да се намерят с подобен цвят. Но тъмното не е ясно откъде са го намерили, защото нито е черно, нито кафяво, нито мораво, едно такова непонятно никакво. По всяка вероятност са използвали изгоряло масло, употребяван катран за смазка на осите на каруците примесен с прахоляк, а нищо чудно и да е някаква особена смес от орехови шлюпки събирани в момент, когато сами са се отделили от черупката.

Като вижда, че на Бирол му трябва още време за да свали онова което иска да каже от главата до езика си, извлякъл подходящата слюнка, която лепи цигарата като с лепило за устните му, Якуб започва:

- И аз имам няколко снимки за спомен: правил съм ги още преди четиридесета: едната като войник в Силистра, другата с брат ми на Тепреша (Поменален ден) в Джуртлук (с. Оногур), и третата на сеновала край село. Тогава ни снимаха за вестника и след това ни подариха по една снимка като първенци в съревнованието. Абе, снимката, как да ви кажа: гледаш, гледаш, спомняш си миналото и оттам нататък изпадаш в някакво състояние. Една и съща снимка веднъж те кара да изпитваш вълнение и радост, друг път предизвиква тъга, трети път направо разбираш, че светът е непредвидим и не знаеш какво ще ти дойде на главата, ама каквото и да ти дойде, истината е една: като се погледнеш в огледалото, виждаш - годинките си отиват безвъзвратно.

Та, думата ми е, струва ли си да си харчиш парите за снимки, които след това те довеждат до всякакви състояния: пита се - каква е файдата? - никаква. Живей докато си жив и това е. Иначе излиза, че живееш с някакви спомени. По-добре прибави някой лев и си купи нови обувки, че без тях за никъде не е. Аз един път си купих два чифта наведнъж - един и същ модел. Харесаха ми много и си викам: ще карам с тях, докато умра. И ей на, още са на краката ми - нося ги и в делник, и в празник, и все са здрави. Ама, знаете ли защо са здрави? - защото ги редувам и им давам време за почивка: няколко пъти нахлузвам едните, после другите и тъй не се преуморяват. Бе то, да си кажа правата - по-леко нещо от цървула няма. На младини не се усеща, ама на старини дава отражение: краката ти леки, макар да са натежали. Най-важното за едни цълвули е, да са меки: и да ги напече слънцето - пак да са меки, да не ти убиват. Щото то, ако цървулите те стягат и убиват - няма хаир от тях. А най-добрата смазка за цървула е онази, с която смазват пушките и автоматите да не ръждясват, да блестят. Това го зная от личен опит…

- Аха! Ти имай късмет да започнеш да лъжеш, че като си бил войник си носил пушка, че тогава ще ти бием табани, нищо че си на години! - прекъсва го Бирол, засегнат от вмешателството в собствения му разказ, и претенциите му свършват до тук, защото знае, че сам не е добър разказвач и ще отегчи събралите се с празните секунди, през които търси подходящите думи за изразяване.

- Ама чакайте. Още не знаете за какво става въпрос - и обвинявате, - докача се Якуб. - Да съм казвал, че в казармата съм имал пушка? - не съм. Но това не означава, че не съм смазвал. Тъй де: чули-недочули, започвате да се съмнявате в приказките ми. Интересни хора сте - все се съмнявате. Че то съмнението е най-важното нещо в живота. Съмняваш ли се в една работа - няма хаир от нея. Колкото и да се стараеш да я свършиш както си я намислил, щом се съмняваш - няма да излезе онуй, което ти се ще. Това е закон. - Автоматично прехвърля преполовената цигара в противоположния ъгъл и докато другите го гледат в устата, бързо добавя. - Съмнението е пръв помощник на дявола. Той само това чака - да усети, че се съмняваш в нещо и веднага си прави място в мозъка ти: стои там и ти подбутва фитилите. А -а-а, страшна работа е съмнението. Спомняте ли си Шенол? - мир на праха му. Защо мислите, че го прегази ремаркето посред бял ден? - заради съмнението и дявола, дето се заклещил в главата му. Той се съмняваше, че жена му, Шенолица, може да има вземане-даване със Синан тракториста. И знаете ли откъде се появи това съмнение в главата му? - от едно нищо и никакво повдигане на полата й от вятъра. Копаели царевица в полето, която Синан преди това ралял. Когато стигнал близко до тях, Шенол го спрял и попитал няма ли вода за пиене, че тяхната била на другия край на нивата. Подал им дамаджаната и пръв пил Шенол, после жена му. Щом вдигнала ръце да поднесе гърлото на дамаджаната към устата си, вятърът вдигнал изневиделица полата й. Както пиела, изпуснала дамаджаната и притеснена прибрала полата си. Като гледаш - не е станало кой знае какво, но Шенол си внушил, че щом един мъж е видял баджаците на чужда жена - няма как да не му се прище да побара тия баджаци. Загнездила се тази муха в главата му и взел да следи жена си. Само за това си е мислил, като е изскочил изневиделица иззад ъгъла на кантара пред трактора. Тракториста успял да отбие встрани, но натовареното с пшеница ремарке се отклонило вследствие на инерцията в обратна посока и го размазало на стената. А дотогава жена му и Синан нямаха нищо общо. Но самият факт, че Шенол се е съмнявал, провокира мисленето им един към друг и сега както всички знаете, след смъртта му, Синан понякога й ходи на гости. Та, виждате докъде може да доведе едно съмнение…

- Разказваш, сякаш Шенол ти се е изповядвал - подхвърля някой.

- Не ми се е изповядвал, но веднъж ме попита дали не се говори в село, че жена му има вземане-даване със Синан. Как ти се струва тази работа? Ти може ли хей тъй, без нищо, да зададеш такъв въпрос?… Както казва народът, всяка крушка си има опашка. И въобще, народът си има приказка за всичко. И народната приказка е умна, народна приказка, а не е измислена от някой си. Тя не се знае къде се е появила за пръв път, къде са я умудрили, даже оригиналът й не се знае точно какъв е, защото всеки е притурил по нещо, както на него му уйдисва и иди му хвани края.  Ама то не само на народната приказка: на нищо не може да му се хване края. Даже като си мислиш, че си му хванал края на нещо, то не се знае всъщност дали това не му е средата, или наистина държиш края, но на съвсем друго нещо. Сега ако започна да ви обяснявам някои подробности за думите - „нещо” и „нищо”, пак ще кажете, че си измислям, че си съчинявам.

- Че какво толкова има в тези две думи: нещо и нищо? - пита нощният пазач Стойко, който е научил татарския като роден. - Най-обикновени, даже най-прости думи. Е, в нещото може да има нещо, но нищото си е едно нищо.

Събралите се чуват думите на Стойко, но не го поглеждат: вниманието им е насочено към почти невидимия фас в ръцете на Якуб, който припалва от него нова цигара. Наплюнчва я внимателно и я залепва в единия край на пожълтелите си тесни устни. Едновременно с това накланя глава наляво, за да може димът само да облизва дясната ноздра без да влиза в нея и като заникне в премреженото по рождение око -  да литне нагоре в небето, подгонен от утринния морски бриз, който непонятно защо вместо откъм югоизток, подухва откъм северозапад. Младите не са наясно по въпроса, но старите знаят, че този влажен въздух не иде откъм морето, а препуска по Равнината откъм Дунава, който я загръща в пазвите си и не й позволява да изсъхне до безплодие: Белият Дунав и Черното Море си знаят работата; най-малкото, оня който е разположил Равнината помежду им е бил наясно, че след като е разпоредил тук земята да е плодороден чернозем, в нея трябва да валят дъждове, да има влага, да дава голям берекет, за да започнат хората да я наричат Златна, но понеже е разпределил такива подобни равнини и черноземи и по други места на земното кълбо, с всяка епоха живеещите в нея я наричали с разни имена. Сега тя е известна като Златна Добруджа: име, дадено от нашествениците османци в чест на последният й български господар, с което показват, че преди тях, а сега и след тях, владетели и стопани са й били българите. Та от мен да знаете: макар нашите деди да са дошлш тук в турско, тази земя е на българите и понеже тя ни храни, все едно, че българите ни хранят - това е тяхната земя.

- Още малко и ще кажеш, че ни наливат право в устата! - вметва младеж с прякор Солака, защото е левичар не само с ръката, но и с крака и играе ляв нападател в селския отбор.

- Абе, направо в устата, някой път в кривото гърло, друг път ни пресяда, но истината е такава: ние живеем на тяхна земя. Ама да си дойда на думата. Няма да разказвам, а ще обясня накратко за думите - нещо, и нищо - великодушно и с нескрито удоволствие започва Якуб. - Нещото си е нещо, а нищото - нищо. Зад нещото винаги се крие предмет, действие, мисъл: има се в предвид нещо. А зад нищото - няма нищо. Защото, може ли зад нищото да стои нещо? - пита уверено Якуб и докато чака отговор, мигом прехвърля димящата цигара в другия ъгъл на устата си. Слушащите следят как същият този език я залепва послушно, нещо, което не прави никой друг в селото и тук вмъква думите - Не може! - което не ще възражения. - Тъй ли е? - и отново задава въпроса. - Може ли зад нищото да стои нещо?

- Не може! - отговарят вкупом слушащите като се споглеждат един-друг със съмнение, защото не са сигурни този тъй ясен въпрос, който сам провокира отговора, всъщност дали не е някаква уловка отстрана на задаващия го, и ако е така, тогава отговорността за некомпетентността им ще се разпредели между всички.

- Не може, ама може! - хитро се вклинява Якуб и докато си поема въздух, цигарата прехвърча в противоположния ъгъл. Самодоволно потърква ръце и предвкусва впечатлението, което ще остави у слушащите го, като нагледно опровергае неправилния отговор, който сам предизвиква. Повива леко свободният ъгъл на устата си и през открехналия се процеп изплюва едва забележимо късче хартия, или може би твърда пръчица от цигарата, която вече е преполовена. Обляга се на десният крак и насочва поглед към мъжа, който е на втора линия и наднича през рамената на стоящите пред него.  Гледа го право в очите и пита. - Джейхан! Ти преди малко попита ли Христо, дали има нещо? Нали тъй рече: “Христо, има ли нещо?”

- Попитах - моментално отговаря Джейхан.

- И какво ти отговори той?

- Нищо.

- Е, питам аз. Как тъй само с две думи: нещо и нищо, се разбрахте за какво става въпрос?

Погледите вече са насочени към Джейхан, който се е изправил в цял ръст, защото стоящите пред него са се отдръпнали встрани, за да се вижда отвсякъде.

- Ами разбрахме се - отговаря разтревожен попитаният, явно притеснен, че Якуб е намислил ситуация, която ще го изложи пред останалите.

- Ами вие разбрахте ли за какво става въпрос? - изневиделица се обръща към всички.

- Разбрахме! - отговарят вкупом запитаните.

- Какво разбрахте? - веднага задава втори въпрос и тъй като знае, че не може всички да му отговорят едновременно, насочва поглед към мъжа, който се подпира с бастун. - Вели, ти какво разбра?

- Разбрах. Разбрах, че документите за пенсиониране на Джейхан още не са дошли. Това разбрах - натъртено произнася Топал Вели. Премества се за секунди на другият си крак и пак се обляга на здравия.

- Тъй ли е, Джейхан? - веднага пита Якуб.

- Тъй е - отговаря мъжът, който няма търпение да разбере каква пенсия са му определили чиновниците от окръжният град. Притесненията му са свързани и със съмнението, да не би да получи ново известие, че към документите му трябва да има още някакъв формуляр, че вече му е омръзнало да се мотае насам-натам и да харчи пари по автобуси: все се намира нещо недонатъкмено.

- Виждаш ли? - блести погледа на Якуб. - Уж само две думи си казахте: нещо и нищо, а всички разбрахме за какво става въпрос. Значи, зад нищото също се крие нещо. Та от мен да знаете: тези думи - нещо и нищо, са големи, вълшебни думи, макар на пръв поглед да изглеждат никакви.

Тази уста няма как да не е някаква по-особена уста, друга направа, най-малкото езикът, дето тъй майсторски прехвърля цигарата от единият ъгъл в другия и реди думите в умни приказки, ще да е по-така. Да не би пък думите на Якуб да не извират изпод оредялата му четина, скрита под износената баска, ами да се намират в самия език, та тъй бързо ги вкарва в употреба?

Докато за кой ли път си мислят по този начин за чудния говорен инструмент на съселянина си, самият Якуб се вглежда в далечината и по видът му се разбира, че е намислил още нещо. Всички обръщат погледи натам и виждат да се задават Ердоган и брат му Айдер, който снощи му е дошъл на гости. Двамата вървят някак си стегнато: навярно си мислят, че след изпитата ракия може нещо стъпката им още да не е улегнала, та се стараят да скрият махмурлука.

Зад тях, на стотина крачки с умерен ход върви Христо пощаджията: разнесъл е каквото има за разнасяне, ще вземе подпрения на стената на магазина велосипед немска марка “Мифа” и ще свие по улицата на север, която обхожда последно и ще се завърне в общинското градче.

Гостенинът поздравява със Селям алейкъм!, и докато останалите отговарят вкупом с Алейкъм селям, Кош кельдън (Добре дошъл), двамата братя подават подред ръце. Гостенинът се прегръща с някои по-близки познати и докато си подхвърлят: Ка те сън? (Какво правиш), Аро мъ сън? (Добре ли си), Не бар съзън койде? (Какво има из ваше село) и други общи приказки, Христо също се е наредил и почти в движение го поздравява с “Добре дошъл”, макар да не е жител на селото.

Когато протяга да вземе велосипеда си, подпрян до стената на магазина, който незнайно защо преселниците от Северна Добруджа наричат „систранка”, баба Шукрие се провиква:

- Хей, Христо! Да не забравиш в четвъртък!

- Няма, няма. Няма такава опасност - отвръща на шегата пощальонът, защото такова нещо още не се е случвало в практиката му: жив-умрял, на деня е тука - и в студ, и в пек. Подкарва Мифата, за която се носи слух, че е останала от немските войници, прави няколко оборота с педалите и спира: инерцията ще му е достатъчна да стигне до първата къща.

Събралите се гледат след него доброжелателно, защото освен, че разнася пощата и раздава пенсиите, Христо е хубав човек: отнася се с дълбоко уважение към всички, без изключение. Освен това, името му имало сходство с българския Бог Христос, който в корана се споменава като Иса, син на Мариам. Както се казва: всички са чеда на Всевисшия, само дето при едните името му е Господ, а при другите Аллах. Даже веднъж като обсъждаха този въпрос, чакайки пак така топлия, някой изрази съмнението: да не би Иса и Мохамед да са нещо роднина, нещо като първи или втори братовчеди. Друг отговори, че може и тъй да е, но няма как да се направи очна съпоставка, тъй като образа на Исус го има по икони и книги, а Мохамед не е изобразен никъде.

Ердоган и Айдер намират място в общия кръг и докато умуват как да подхванат приказка, Якуб размазва невидимия фас по земята, дърпа няколко пъти да разтлее поредната цигара и се обръща с думите:

- Ердоган. Ти разбра ли какво попита Шукрието и какво й отговори Христо?

- Разбрах - веднага отговаря запитаният.

- А ти разбра ли, Айдер? - обръща се към брат му.

- Не разбрах - притеснено отговаря гостенинът.

- Е, виждате ли - самодоволно се пъчи Якуб. Сочи последователно двамата и добавя. - Единият разбрал - другият не разбрал. - Премята автоматично цигарата и пита всички. - Ами вие разбрахте ли?

- Разбрахме - отговарят като един.

- А-а-а-а-а, разбрахте - дяволито подхвърля и докато думите му още летят във въздуха, новите се втурват подире им. - И защо всички разбрахте, а само Айдер не разбра? - защото ние сме от това село и знаем за какво става въпрос, а той е другоселец и не е във връзка с нашия живот. Същото щеше да бъде и ако беше чул въпроса на Джейхан към Христо: „Има ли нещо” и отговора му, „Нищо”.  Виждате ли как стоят нещата. Въобще, сложно нещо е живота и за да си наясно с всичко, трябва да живееш в някакъв свой аул, дето хората се познават до такава степен, че се разбират без много обяснения, само с две думи. Нали сами се убеждавате: всички разбрали - само Айдер не разбрал.

Устните на мнозина се разтягат в доволство. Нали са си в собственото село, изпитват някаква гордост, едва ли не се имат за по-умни от гостенина, който пък се притеснява, че нещо не е дотам. Освен това, вниманието му е привлечено от преметнатата в противоположния ъгъл цигара и не може да разбере как тоя човек говори, а тя стои мирно като войник и не пада на земята.

- Ама той може да не е разбрал и по друга причина: макар да е от нашия миллет, сега живее между ногайци, а както знаем, те не са чак толкова умни, че да се сетят за какво може да става на въпрос само от две думи.

- Тъй, тъй! Ти си много умен. Акъла ти извира през цигарата, която подхвърляш през устата си като балчишки циганин, дето им викат кабаили: продават риба на пристанището и нали ръцете им все мокри, цигарите димят залепени на устата им като твоята пущина, - защищава гостенина Шукрие, защото тя е от ногайският миллет, женена в това село.

Старият Якуб знае какво да й отговори, но си премълчава, защото Шукрието не е глупава, може да му се опери и като едното нищо ще го постави на място, без да се съобразява с факта, че денят е прекрасен и единствената причина да не е божествен се крие в липсата на топлия. Той, топлият, може да се появи иззад ъгъла изневиделица, неусетно, защото колелетата на покритата платформа-фургон са гумени и безшумно газят леките вдлъбнатини по земята, които до два месеца ще се превърнат в пухкава пелена от стрит чернозем, в който децата като излязат ваканция ще си мият краката без да съзнават, че освен дето ги мие, тя им дава и сили да растат, да се надпреварват с немската “Мифа” на пощаджията, който носи името на българския Пейгамбер и който е много добър и се отнася към тях като равни нему, въпреки, че дедите им са дошли от някакво друго място, което също било златно и сега не е ясно - Христо ли е много добър и човечен, или българският Пейгамбер, чието име носи? И понеже не е ясно, със сигурност казаното ще се отнася и за двамата, щото то иначе не може и да бъде.

В квадратната кутия с надпис „Слънце” е останала само една цигара, но Якуб не се безпокои, защото от горното джобче на доченото му палто откога се подава друга, нямаща търпение да я отворят. По описания начин, мъжът пали тази последна цигара и внимателно измъква тъничките хартийки, които са обвивали двадесетте къса, сгъва ги както си знае и отново ги пъха в празната кутия. В тези тънички, почти прозрачни хартийки той си свива тютюн в случаите когато е свършил парите, а до четвъртък има още няколко дни. Като се прокашля леко, колкото да прочисти гърлото си, продължава:

- Криво да седим - право да съдим, и между ногайците има способни хора: няма какво да си кривя душата. Ей го на, тъста му на Айдер - специалист на специалистите: електротехник като него няма в цялата околност. И да се чудиш откъде у него тази способност, след като покойният му баща - мир напраха му, цял живот пасеше овцете. Хабер си нямаше ни от жици, ни от токове, даже не доживя да види това вълшебно стъкло, наречено крушка, което осветява цялата стая, сякаш да е денем. Абе, аз да ви кажа, на тоя свят най-важното нещо е да си някакъв специалист, занаятчия: от глад няма да умреш. Това му е цаката на живота. Да вземем пияният Иванчо: хляб прави - да ядеш и да се ненаядеш. Като гледаш - и той има две ръце, но са специални ръце. Казват - добавял към водата с която замесва хляба някаква преправа, а и маята си приготвял сам. Както и да е: освен че са специални, ръцете му са и златни. Златни ръце ли има пияният Иванчо - а? Какво ще кажете?

- Златни - отговарят като един чакащите топлия.

Езикът прехвърля догорелият фас и когато си мислят, че този път няма как да не изгори я езика, я устните му, те произнасят:

- Ама сте и вие. Как тъй ще са златни, когато и неговите ръце са най-обикновени две ръце, като нашите: нищо златно няма в тях.

При тези си думи Якуб повдига двете си ръце, пляска ги една-друга и всички виждат, а и не само виждат, но се и убеждават, че човешките ръце въобще не са златни, а най-обикновени, даже поизкривени от работа и годините ръце.

- Хлябът идва! - чува се откъм женската компания.

Погледите се насочват към ъгъла, откъдето трябва да се покажат двата стари коня, определени да теглят платформата фургон, но не виждат нищо.

- Отдолу, отдолу идва! - съобщава същият глас. - Днес първо са оставили хляба в детската градина.

Якуб стрива невидимия фас с дясната си обувка, която не се знае от кой чифт е и въздиша дълбоко: за днес това ще е. Сега всеки ще се прибере в двора си и повече няма да излезе. Дойде ли топлия - неговата приказка вече е излишна, защото няма кой да го слуша. Е, намират се такива като него, на които е минало времето да шетат по двора, но друго си е пред теб да е събран сума народ и да те гледа в устата, дето езика хем реди думите безотказно - хем прехвърля  цигарата насам-натам, докато стане невидим фас.

- Елмаз родила близнаци! Момчета! - достига до събралите се гласа на малкия Синан, чийто глас се чува преди да се е показал иззад ъгала.

- Ва-а-а-й-й-й! Близнаци! - възкликват всички.

Шукрието казва като на себе си:

- Тоя Синан не вярвам да лъже. Ама пак не е отишъл на училище. Този път със сигурност ще глобят баща му.

- Те и Елмаз ще глобят, че не отиде да роди в болницата: не искала мъже да ? гледат оная работа, докато се напъва. Сигурно ? е помагала баба Алипе.

- Ама те и Алипето ще глобят, даже може този път да я съдят, че нарушава законите на държавата.

- Абе оставете държавата на рахат - тя си знае работата. Какво сте се загрижили от нейно име. Да са живи момчетата, и майка им! На хаир да е!

- На хаир да е! - отговарят насъбралите се и мислено благодарят на стария Якуб, че умее да поставя нещата на мястото им.

- На хаир да е! - подхваща думите им влудяващият аромат на топлия хляб, лети нагоре и навсякъде, съобщава новината на цялата Равнина.

Старият Якуб чака отвън. На него хляба му го заделя Надие, защото не разрешава да се влиза с цигара в магазина. Прехвърля поредния фас в другия ъгъл и му минава през ум: „Щом са се родили близнаци, поне един от нас трябва да си отиде. Кой ли ще е?”