ПРОШКА
Из „Търсачи на чудеса” (2023)
ПРОШКА
Възрастен мъж пиел кафе в кварталното кафене. На същата маса седял и млад мъж, който по някое време почти изплакал:
- Знаете ли каква беда ме сполетя?
„Човек никъде да няма спокойствие! Откъде накъде тоя сега ще ме занимава с проблемите си? Нямам ли си свои? А пък и да не съм му изповедник?” - подразнил се възрастният мъж и троснато изрекъл:
- Няма как да знам!
- Спречкахме се с татко.
„Голяма работа! Всички синове понякога се спречкват за нещо с бащите си” - с досада помислил възрастният и се надигнал да се премести на друга маса. Но като видял болката в очите на младия, неволно попитал:
- И за какво?
- Всъщност сега дори не мога съвсем точно да си спомня за какво беше и как възникна. Той рече нещо, аз друго… И си казахме разни работи, дето не трябваше. Следващите дни бях претоварен от работа и нямах никакво време да му се обадя.
Обаче и той не ми звънна, а пък преди се чувахме по няколко пъти на ден. Сърдит е значи. Намерил време за сръдни. Пита ли ме в какви проблеми съм затънал, та решил и той да ме тревожи. И си помислих, че ако сега му звънна и ми каже не каквото ми се иска, нещата ще се усложнят. Я по-добре - казах си - да изчакам, докато му мине. Дните си течаха, но той така и не се обади. Осъзнах, че работата е сериозна и че няма да се оправи по телефона. А сърцето ме присвива, толкова го обичам. Все си представях как, като се поосвободя, ще напазарувам, ще отида да го видя и още на вратата ще го прегърна. Ще изпием по чаша вино и всичко ще е по старому. Така де, баща и син сме. А пък и друг път се е случвало и все ни е минавало. Татко обаче не се обади. Детето се разболя. Наложи се и да отида в командировка. Като се върнах, реших без всякакво отлагане още на сутринта да отида да го видя. И без значение кой крив, кой прав, направо да се извиня и прошка да поискам.
Младият мъж млъкнал и дълго не проговорил.
- И отидохте ли? - не издържал възрастният.
- Отидох.
- Извинихте ли се?
- Извиних се.
- А той?
- Не ми отвърна.
- Идете пак! Какво толкова?
- Отидох. Почти всеки ден ходя. И всеки път вино и цветя нося и прошка искам, но той, той не ми отвръща.
- Че защо, чак толкова ли е сърдит?
- Защото през всичкото това време бил болен, а в нощта, преди да отида, починал.
И сега, колкото и да искам, няма кой да ми даде прошка…
НОЖЪТ
В късна дъждовна вечер покрай дома на едно семейството минавал някакъв пътник.
Какъв бил, случайно ли, нарочно ли, така и не се разбрало, но спрял и чул гневните нападки, които синът сипел към родителите си. Укорявал ги, че не са му осигурили охолен живот, че го принуждавали да живее крайно незавидно и че заради тях му се налагало да работи. Пътникът чул и горчивия плач на родителите. Та затова почукал на вратата и помолил за подслон за през нощта. Родителите радушно поканили човека у дома си, споделили трапезата с него и го приютили да пренощува.
През нощта, когато всички спяли, гостът станал, намерил стаята на младежа, разбудил го и му казал:
- Момко, така като гледам, ми се струва, че хич не си случил на подходящи родители.
Не заслужават такъв син като теб.
- Прав си - отвърнал синът, - но какво мога да направя, като такъв ми бил късметът.
- Мога да ти помогна да се отървеш от тях и да се сдобиеш със завиден безгрижен живот.
- Как? - светнали очите на младежа.
- Наскоро нощувах у едни твърде богати хора, на които много им тежеше, че така и не са успели да се сдобият с деца. Та на тръгване ме помолиха, ако срещна някой наистина достоен младеж, да го изпратя при тях. Щели да го осиновят. И понеже по-подходящ от теб досега не срещнах, ти предлагам, ако си съгласен, да тръгнеш веднага, за да не вземе да те изпревари някой.
Непознатият посочил много далечно село, назовал и някакво измислено семейство и добавил:
- И да не забравиш в торбата за из път да сложиш и най-острия нож, който имаш, понеже по пътищата върлуват разбойници. Та ако се наложи, да има с какво да се защитиш.
Момъкът веднага тръгнал и както го посъветвал гостът, освен хляб, солница и топла дреха, сложил в торбата и остър нож. От нетърпение да стигне при бъдещите си заможни родители, младежът, без да спира, цял ден вървял бързешком. Чак като се стъмнило, спрял да почине. Бръкнал в торбата. Извадил хляба, но солницата я нямало.
- Сигурно в бързината съм забравил да я взема - помислил си. - Е, нищо и без сол мога. Важното е да стигна.
На другата вечер го нямало остатъка от хляба.
- Сигурно миналата вечер съм го забравил там, където почивах. Ама какво пък толкова, няма да умра от глад я! Като стигна, ще си отям. Дано само някой да не ме изпревари.
При тая мисъл скочил и се затичал. Тичал до другата вечер. Като се стъмнило, вече бил капнал от умора и решил да полегне. Но като бръкнал за дрехата си, да си постеле, и нея я нямало, а ръката му се показала от долния край на торбата. Докато вървял и тичал, от поклащането ножът постепенно прерязвал торбата и, подобно на солницата, хляба и дрехата, изпаднал от нея.
Момъкът дотолкова се разстроил, че с глас се разридал. Дълго плакал, а като се наплакал, се размислил какво да прави. А като се размислил, се досетил, че непознатият, който нощувал в дома му, нарочно го е изпратил уж при някакви бездетни хора. И нарочно го бил накарал да сложи острия нож в торбата, за да му покаже какъв остър нож е и неговата постоянна неблагодарност. Като осъзнал това, хукнал на обратно.
Прибрал се гладен и премръзнал, но щастлив у дома си. После цял живот не преставал да съжалява, че не знае къде да намери непознатия, та лично да му изкаже голямата си благодарност за урока, който получил от него.
ПРЕХВАЛЕНОТО КУЧЕ
Кучето на един стопанин било негов предан приятел и незаменим пазач на дома му.
Още отдалеч усещало, ако някой непознат приближава, и за да предупреди, веднага почвало силно да лае. Било толкова усърдно, че се научило безпогрешно да разпознава всички жители на селото. Нито един злосторник не можел да го доближи, камо ли да влезе в него. Хората считали това куче за голяма благословия, защото за по-добър пазач не можело и да се мечтае. За да му се отблагодарят, всеки път когато минавали покрай дома на кучето, никой не пропускал да му донесе някакво лакомство. Всички спирали, погалвали го и от все сърце му благодаряли, хвалели го и го насърчавали:
- Браво на теб! Браво! Браво! Добре, че си ти, та да си живеем спокойно и без всякакъв страх от каквото и да било.
Кучето много се гордеело с голямото внимание и признание, с които било обградено. И все повече се стараело и все повече осъзнавало своята значимост за селото.
Но с времето то започнало да губи мярка и неусетно стигнало дотам, че забравило кога, защо и по кого трябвало да лае. Започнало да го прави по всекиго без изключение.
И вместо досегашната благодарност, вече много му се нравело да вижда страх в очите на хората. Даже и у стопанина си. Така се чувствало като господар, придобило власт над всички.
Обезпокоен от поведението на кучето си, стопанинът опитал всичко, за да го усмири. Карал му се, заплашвал го, напомнял му какъв е смисълът на неговото лаене. И за какво са му били благодарни хората и толкова много са го хвалели. Но то не обръщало абсолютно никакво внимание, защото вече нямало и уважение към човека, който го отгледал.
Веднъж кучето застанало на портата и с оголени зъби настървено залаяло срещу стопанина си и не го пускало да влезе в собствения му двор. Стопанинът го умолявал.
Опитал и да го погали, но то така жестоко го ухапало, че едва не му откъснало ръката.
Наложило се човекът да пренощува у съседи. Надявал се, че като се наспи, кучето ще се успокои, но то до сутринта не млъкнало.
Лаело, та се късало.
Дните минавали. Положението не се подобрявало.
Заради непрестанното злобно лаене хората вече не само че не можели да чуват каквото си говорят, но не можели и да спят. От страх спрели да минават покрай къщата, в която живеело кучето. А като спрели да минават, нямало и кой да му носи храна. И като вече нямало кой да го храни, кучето умряло от глад.
Дали пък от този случай не е дошла и приказката: „Храни куче да те лае”?
ГНЕВЛИВЕЦЪТ
Имало един човек, който незнайно защо постоянно бил ядосан. И ако нямало за какво, сам си измислял някаква причина. Вече се било стигнало дотам, че ако случайно се събудел и не бил ядосан, а и не можел да си намери причина, почвал да се безпокои дали пък не се е поболял. Жена му страдала, искала да му помогне, та и себе си, и децата да отърве от страховитите му изблици, които въобще не се знаело докъде могат да стигнат. И като сама не знаела как, се допитвала до всекиго и правела всичко, каквото й препоръчвали, но нищо не дало резултат. Накрая един старец се наел да й помогне. Причакал веднъж на улицата съпруга й, а когато той приближил, рязко се отдръпнал встрани и прикрил с ръце лицето си. Като видял това, мъжът се подразнил и се развикал:
- Какво има? Правя ли ти нещо, че се отдръпваш, сякаш се пазиш от мен?
- Пазя се, как няма да се пазя, като се уплаших да не се подпаля и аз от пламъците, дето са те обхванали.
- За какви пламъци говориш? Никакви пламъци не виждам - крещял мъжът.
- Ама, как така? Наистина ли не ги виждаш? - престорено се чудел старецът. - Ама, я моля ти се стой по-далеч! Защото ти не ги виждаш, ама покрай теб едва се стои. Аз и друг път съм срещал самоподпалил се заради гнева си човек, ама чак пък такива буйни пламъци за пръв път виждам. Май вярно ще излезе, дето казват, че който се е самоподпалил от гняв, само той не вижда пламъците, в които гори. Я да бягам, че ти скоро ще изгориш, но защо и аз да изгоря? - рекъл старецът и хукнал да бяга, като кашлял, уж че се задавя от дим, и размахвал ръце, уж че се предпазва от пламъци.
Гневливецът се разтревожил и побързал да се прибере у дома. Като го видяла, подучената му от стареца жена още отдалеч се развикала:
- Стой далеч! По-далеч стой! Че тоя огън, дето те е обхванал, ще подпали и къщата, та не само ти, ами и тя, че и децата ще изгорят.
Затичала се, грабнала две нарочно приготвени ведра с вода и почнала да залива мъжа си, все едно че го гаси.
След тоя ден, макар никой да не разбрал какво е причинило промяната, по-кротък от този човек нямало в селото.
ДВУБОЙ
Сбили се двама съседи. Събрало се цялото село, но вместо някой да се опита да ги разтърве, всички стояли, гледали и умували каква може да е причината за сбиването. Докато се чудели, се разделили на две. Половината с все сила викали, за да подкрепят единия, другата половина - другия. И понеже се стараели да се надвикат, скоро не можели дори и да шепнат.
Боят продължил дълго. Ръцете на сбилите се съседи така се разкървавили, та чак кокалчетата им се оголили. За да си щадят ръцете, наблюдателите им дали по една здрава сопа. Двамата продължили още по-ожесточено да се бият със сопите и се били с тях, докато ги строшили, та затова им дали саби.
Боят се разгорещил и сабите не издържали и също се строшили.
Тогава пък, без някой много-много да се замисли, ги снабдили с пушки. Но преди да се сетят да се прикрият, изстрелите изпотрепали част от поддръжниците.
И понеже вече всички били крайно изтощени и искали битката час по-скоро да свърши, останалите живи доставили по един топ на всекиго от двамата. Без всякакви колебания, те в яда си унищожили селото. Така никой не разбрал каква е била причината за боя. А тъй като и тия, дето се сбили, издъхнали от умора, нямало и кой да го помни.
СИН ЗА ОНЗИ СВЯТ
Коварни и жестоки врагове нападнали една страна и я превзели. Младите мъже в нея не се примирили. Грабнали кой каквото оръжие имал и не давали мира на тиранина. А той, от безсилие, а и за отмъщение, въвел крайно жестоки наказания. Едното от тях било, че като хванели някого от непокорните, заедно с него задължително убивали и неговите родители.
След една битка враговете заловили близо до някакво село тежко ранен момък.
Помислили, че е от селото. Затова командирът заповядал насила да бъдат докарани на мегдана всичките му жители и наредил родителите на момъка да излязат и застанат до сина си, за да понесат наказанието заедно с него.
Времето течало бавно и мъчително. Хората със замрял дъх се притискали един в друг, понеже всички разбрали, че нищо добро не ги чака. Командирът се изнервил от продължителното чакане и едва се сдържал в кожата си:
- Броя до три - изкрещял - и ако дотогава кучетата, които са родили и отгледали това псе, не се покажат, или ако вие не ги посочите, ще заповядам да ви заключат по къщите и да ги запалят, та живи да се опечете в тях. Едно-о-о, две-е-е, три-и-и…
- Идвам, идвам - чул се сред тълпата старчески глас.
След малко пред всички излязъл възрастен мъж.
- Аз съм бащата - рекъл.
Присъстващите замрели от изненада, защото съвсем точно знаели, че старецът нямало как да е бащата и че едва ли познава момъка, тъй като той не бил от тяхното село.
А когато старецът го доближил, момъкът понечил да продума нещо, но старият човек така силно го притиснал към себе си, че не могъл да каже каквото и да било.
- Защо трябваше толкова дълго да чакам? - гневно попитал командирът.
- Защото едва чувам и трудно разбрах какво викаш.
- А майката, майката къде е?
- Тя отдавна се спомина.
След тоя отговор от тълпата прозвучал и женски глас:
- Как не те е срам на стари години така безсрамно да лъжеш! Жива за умряла да ме обявиш!
Възрастна жена дошла до стареца и ранения момък. Прегърнала и двамата. Сега вече повечето хора съвсем нищо не разбирали, защото жената не само че не била майка на момчето, но не била и съпруга на стареца.
- Ти защо? Защо? И с мене само можеше да мине… - попитал шепнешком старецът.
- Не помниш ли, че се заклехме винаги да сме заедно. Е, като било писано животът да ни раздели, нека поне в смъртта да изпълним клетвата си. А пък това момче в отвъдното ще бъде нашият нероден син - отвърнала беззвучно жената, за да я чуе само възрастният мъж.
Двамата старци посрещнали смъртта, без да отделят очи един от друг, прегърнали чуждото, но вече тяхно момче.
По-късно възрастните жители на селото си припомняли, че на младини старците имали любов за завиждане, но някаква стара семейна вражда ги разделила. Обаче както сега се видяло, любовта им един към друг така и не била угаснала.
СЛУЧКА ПО ПЪТЯ
Като си вървял по пътя, един старец бил настигнат от някакъв забързан мъж, който сопнато го попитал нещо. Старецът се бил замислил за свои си работи и не чул добре въпроса, та помолил тоя, дето го настигнал, да го повтори. Той на висок глас и още по-сопнато го повторил. Този път старецът чул добре въпроса, но казал, че не знае отговора.
- Какво е това неуважение? - развикал се забързаният. - Първо не си чул въпроса, сега пък не знаеш отговора.
Старецът, макар че бил съвсем незаслужено нападнат, мълчал и нищо не отвръщал.
- И сега ще ми мълчиш! - разгневил се мъжът и така се разпалил, че почнал да сипе каквито обвинения му идвали наум.
Старецът продължавал да стои и търпеливо да слуша обидите, но по някое време почнал нарочно старателно да се оглежда на всички страни.
- Ти какво се оглеждаш? Търсиш ли нещо? Аз му говоря, а той върти очи! - все повече се разгневявал мъжът.
- Ами, оглеждам се, как няма да се оглеждам. Искам да разбера кого толкова ругаеш, че освен тебе и мене никого другиго не виждам. И понеже нищо не съм ти направил, чудя се защо сам себе си ругаеш? Толкова ли се ненавиждаш? - чак сега продумал старецът и си продължил спокойно по пътя.
ПРИДИРЧИВИЯТ
Имало един много, ама много придирчив човек, който с никого и за нищо не можел да се погоди, понеже на всекиго и за всичко все намирал някакви кусури. Един бил пропуснал да го поздрави, друг пък, като го поздравил, бил мрънкал под носа си, трети, като се разминавали, без малко щял да го блъсне, четвърти му пресякъл пътя, пети…
А щом като нещо не му се понравело, така се разгневявал, че не можел да се удържи и започвал гръмогласно да изразява недоволството си. Цялото село било наплашено от тоя му лош нрав.
Но ето че веднъж, когато запенен от гняв ругаел и жестоко биел коня си, незнайно откъде се появил някакъв непознат, който се строполил като мъртъв пред него. Лежал и не помръдвал. Насъбралите се хора се мъчели да свестят непознатия кой с каквото се сетил. Минало доста време, преди той да се размърда и да даде вид, че уж започва да се съвзема. Успокоилият се вече, допреди малко гневен мъж загрижено попитал:
- Какво ти стана бе, човече? Така уплаши всички ни. Помислихме те за умрял.
- Да знаеш - рекъл му непознатият, - че голяма дарба имаш. Да ти завиди човек! И макар че света съм обиколил, такава дарба не бях срещал.
- Каква дарба?
- Ами такава, че като викаш, можеш да убиеш когото си поискаш. Ако решиш, от цялото село можеш да се отървеш. Друг това не го може. Аз като по чудо оживях, понеже веднага, след като чух първите ти викове, примрях, но ако по-дълго те бях слушал, като нищо да си бях заминал.
Оттогава тоя придирчив и вечно недоволен мъж, от страх да не убие някого с гнева си, станал толкова хрисим и така не смеел глас да повиши пред никого, та хората едва го чували какво говори.
ИМАНЕ ПОД КАМЪК
Привечер един мъж се върнал с улов от няколко рибки. Жена му се захванала да ги пържи. Докато чакал вечерята, мъжът взел да говори:
- Пък, жено, да видиш, днес като се прибирах от реката, се спънах в един голям камък и…
- И заболя ли те?
- Не-е-е, ама понеже наскоро, ако помниш, се чу за такъв случай, ми дойде мисъл, че под камъка може да има скрито имане, та се върнах и го отместих да проверя.
- И-и-и?
- И-и-и? И нищо! Ама по целия път дотук все си мислех колко хубаво би било наистина да намеря под някой камък голямо имане.
- Е-е, дай боже, дай боже! - одобрително кимала жената, докато обръщала рибките.
- Викам си, че ако се случи - продължил мъжът, - край на мизерията. Ще купя една голяма къща вместо тая съборетина.
- Дай боже! Дай боже!
- Ама да е на два ката и с голям чардак на горния, та от сутрин до вечер на него да има хем сянка, хем слънце.
- Дай боже! Дай боже!
- Ама да бъде и с голям двор, та да го напълня с всякакъв добитък. Месо и мляко да има в изобилие.
- Дай боже! Дай боже!
- Ще наема и колкото трябва прислуга. Едните да се грижат за къщата, другите за добитъка. Много работа е това. Не е шега.
- О-о-ох, дай боже! Дай боже! - промълвила жената и също се размечтала, като напълно забравила за рибата в тигана. Представяла си как, докато слугите шетат по двора и в къщата, тя самата, пременена в най-скъпи дрехи, ще седи върху мек миндер на чардака до мъжа си и ще обветря лицето си с копринена кърпа. Двамата ще се черпят с бяло сладко, ще отпиват ледена вода, ще се заливат от щастлив смях и ще…
И точно в този момент като в просъница дочула думите на мъжа си:
- Ще се излягам на чардака. Една хубавица ще седи на коленете ми. Ще галя дългите й до земята коси. Ще похапваме бяло сладко, ще отпиваме ледена вода и ще се смеем, ще се смеем, докато…
Съпругата зяпнала от изненада и се пробудила от щастливия си сън. Грабнала тигана с вече съвсем изгорялата риба и едвам успяла да се удържи да не го стовари върху главата на унесения си мъж.
После, докато вечеряли наквасен във вода пресъхнал хляб, рекла:
- Абе, добре сме си и така! Какво не ни е наред? И покрив над главите си имаме, и хляб и водица, пък и тиган, та когато пак хванеш риба, да си я изпържим. Обаче друг път да не си посмял да намираш имане под камък.
УБИЙСТВОТО
В едно село станало убийство. И като не се знаело кой е извършителят, жителите му почнали да се подозират един другиго. Никой не смеел да се покаже навън от къщи.
Спрели дори и през плета да си говорят. Селото замряло, сякаш се обезлюдило. Но ето че един старец, когото всички познавали като най-кроткия и добър човек в селото, признал, че той е убиецът.
Нямало как, осъдили стареца на смърт.
Обаче точно преди изпълнението на присъдата заловили истинския злосторник. Бил един съвсем младичък момък. Попитали стареца какво го е накарало да поеме чуждата вина, та без малко да изгуби живота си.
- Ами, като се досетих кой е убиецът, си помислих, че момъкът може да е извършил тая неразумна постъпка от необуздан гняв. Дадох си и сметка, че аз достатъчно съм поживял и че ако сега умра, съвестта ми ще е чиста. А той, момъкът де, още нищо не е видял от живота, за да го изгуби толкова рано.
Реших да му дам време - хем да поживее, хем да осъзнае вината си и да се разкае.
А като станем две жертвите му, убитият от него и аз, макар и по своя воля, но пак заради него, двойно по-големи ще бъдат и вината, и угризението му. Нека, викам си, да живее с тях. От това по-голямо наказание няма. А пък ако не го бяхте заловили, а аз още малко се бях позабавил с признанието, страхът и подозренията щяха да уморят селото.
