КЛОШАРЯТ
Не знам защо при всяка случайна среща до гюмовете със смет или в междублоковите пространства, пред кварталните магазинчета или на тролейбусната спирка, неизменно ме заговаря. Не вярвам да ме припознава за своя „колежка”.
Макар и само за броени минутки да изтичвам до гаражните дюкянчета за хляб и мляко, не излизам, без да си придам приличен вид - опрятна, /простете за русизма/, сресана, с обувки, а не някакви продънени чехли.
Все пак, не е уважително да се ширя с пеньоар, като една мила съседка, която не забравя да си сложи и червило. Защо избира точно мен, сред толкова много хора от „всякаква възраст, пол и занятие”?
Сякаш ме дебне и преследва. Толкова ли бе зажаднял за разговор този мъж на средна възраст, че все подхвърля по някоя реплика от актуалните наши и външни политически проблеми. Или ме гони параноя и е въображаем мой събеседник, но не по желание…
Загрижен или се прави на разбирач, който е запознат със събитията по света и у нас? Не знам, нека да отговорят двете писани, които го следват неотлъчно по трасето му. Само че, ако можеха да говорят, по думите на един наш класик. Има си и напълно логично, житейско обяснение, битово до втръсване - гладни са котките, които уж не подлежат на опитомяване, а го следват.
А защо не кучета, в крайния квартал е пълно с глутници, които са готови на всичко, освен прехвалената им преданост към стопаните си. Тичат по цял ден, даже и в късните часове след каруците на своите чорбаджии.
Лаят неуморно на два-три гласа, макар да са по-дръгливи и от кончетата, на които червените пискюли по челата ги обозначават отдалече. Идваме-е-е-е… Трудят се, всеки както намери за добре, не само от контейнерите за смет, правят оглед на обстановката и съкварталците, като понякога подвикват и нецензурни думи, уж по песовете или „вихрогоните”. Справят се с живота по своему и не се оплакват май.
Днес, например, в ранното утро, Клошаря ме попита: Знаеш ли, че инфлацията се дължи на войната в Украйна? - махнах небрежно с ръка, защото не съм изпила още първото си кафе и трябва да потъна в размисъл за тази любима тема на говорещите глави от синия екран. Замълчах. Отминах с бърза стъпка към дома си, подреждайки наум задачите по приоритети за деня.
Така е по-лесно, ден за ден, утре не се знае какво ще ни сполети - война или специална операция, по-висока инфлация, ковиди, маскирани като грип или обратно. Обърках се напълно от заплахите, които ме дебнат от всеки ъгъл. Без никакво спасение, обречени сме.
Различни варианти, различни решения, едни от други по-абсурдни, смехотворни и с претенции за меродавност. Ами проблема за вариантите на двата пола, как да се примиря, ако ме обявят за мъж или асексуална - не ми се мисли, че ще се наложи за сменям гардероба си.
Ще се науча да избирам и дрехи унисекс, за всеки случай и по-прагматично. За гримове и червила нямам грижа. Те априори стават за всички разновидности.
Дали пък не е социолог този клошар, маскиран, за да получи най-точния отговор на отговорите си, пардон, въпросите, зададени лице в лице, очи в очи от някоя новоизлюпена агенция, да речем „Галоп”? Не знам, няма и кой да ми каже, но аз знам моята си - мълча си.
Не от презрение към заниманията на този мъж, ако е автентичен клошар, оригинален, както биха казали любителите на Едерлези. При всички случаи „социологът” ще ме постави в графата „не мога да преценя”.
Като нахална муха през целия ден ми се върти в главата въпросът за инфлацията, където и да съм. Пропъдя го, той се връща.
Има нещо неправоподобно в този мужик - уж клошар, а як и снажен, още малко и ще влезе или е излязъл от картината на Репин, в редицата на бурлаците на брега на Волга или от баронски параклис на прочули се със строителството на подземни обиталища за вечния сън на своите скъпи роднини.
Те живели в градче, по-популярно с названието на жепе гара, близо до моя град, с влак има-няма 30-40 минути, ако не броим престоя на глухи постройки без предназначение, от които потрошени прозорци ни приветстват стари разписания. Празни коловози, превзети от бурени.
Бездомник ли е или не, Клошаря се държи като водач, с изправен гръб и сини очи, озарени от някаква дяволитост. Кой е този човек, който подхвърля реплики и отминава?
Или е плод на моето въображение. Имам си фиксация за сините очи, все си мисля и си вярвам, че пророците и светиите непременно са били синеоки, как иначе да убеждават тълпите в правотата си, да озаряват тъмните кътчета на душите им, да ги окуражават и водят към светлината?
Дали пък не е някакъв психолог или психоаналитик, /модерна професия/, след като наскоро ми поднесе изненадваща реплика вместо добър ден - кога ще ходиш на море?
Вече бях на морския бряг, макар и за кратко и си личеше. Клас, биха възкликнали рускоезичните, или „зараза” на разговорен език, без да влагам в значението й думата инфекция.
Може пък да е най-обикновен PR, още по-модерна професия. Да се е внедрил в живия живот и да проучва нещата в дълбочина, от първа ръка, като оня луд германец Гюнтер Валраф.
Има и друг, май Волф беше, демек вълк, дето го обявиха за папа на журналистите. Но едва ли един пиар ще излезе от зоната си на комфорт и ще се маскира като несретник, категорично отхвърлям това съждение.
За кой ли път се изумявам. Май трябва да се ориентирам по-добре в околния свят. В детските градини учителките преподават „околна действителност”, имат задача да запознаят децата в най-общи линии със света, който ни заобикаля.
Не се отнася за мен, вече съм пораснала и предучилищното възпитание е безсилно за мен. Късно е да си „взаимодействаме”.
Кого да попитам кога хората са правдоподобни, с открито лице или мимикрират с користна цел? Един клошар се облякъл с армани, а акълът му не стига да раздели 4 на 2, не му е необходимо, прибира всичко. Друг не различава ляво и дясно, та се налага да му подсказва някой - сено и слама, сено и слама…
Аз пък философствам, вместо да спра телевизора и да свърша нещо полезно - да си изхвърля боклука, ако ще и двама клошаря да срещна. Имам си много ризи, но не знам коя на кого да подаря.
