Дафинка Станева

В памет на жените-участнички

в селските бунтове през 1950-1956 г.

В тази ранна априлска утрин сякаш някаква незнайна сила беше нарушила отколешния спокоен ход на деня в селото. Не отекваше познатият мирен звън от хлопатарите на  кравите и овцете, които тръгваха на паша. Не се чуваха кратките команди на мъжете, които впрягаха конете и се готвеха за сеитба. Някъде в лазура между валмата от бели облаци сякаш се бяха изгубили призивните викове на жените да побързат, че ще окъснеят за нивата.

Вместо тези зовящи към труд звуци в простора отекна звънът на черковната камбана. Звън като при пожар - забързан, тревожен, задъхан. Камбаната я биеше Хайдут Танасовата Велика. Нея единствена от жените в селото я наричаха с дядовото й хайдушко прозвище, защото беше ербап жена - всичко й идеше отръки и не прощаваше нехайството и несправедливостта. Даже много от мъжете в селото се побояваха от нея.

Щом си свърши работата в черковния двор, като слушаше мърморенето на стария селски поп, че светът се напълни с безбожници и те  правят, каквото си щат, Велика с група жени тръгна към недостроения обор за кравите в новосъздаденото кооперативно стопанство. Натам вече се носеше тълпа от жени и мъже, устремени сякаш да влязат в битка или да гасят пожар. Някои държаха в ръцете си вили или мотики. Спряха пред обора, колкото да си поемат дъх от бързането.

- Хайде, мари, да влизаме! - подвикна Велика на жените около нея, като изтика встрани стария кравар дядо Дичо. - Всякоя да си вземе кравата! Стига са ни лъгали, че тука ще  гледат животните по-добре! Гледайте ги, изпосталели са като светци!

- Чакай, булка Велико! - препречи пътя й дядо Дико - Животните вече са общи. Кой ви разреши да ги вземате?

- Общи ли? Я ги виж бе, кръстник Дико, гладни, мръсни, кожа и кости са станали! Ако са ваши, тъй ли ще ги държиш?- не му остана длъжна Велика.

И тя отново го избута настрани. Влезе в обора, отвърза своята Лалка и тръгна да я извежда. След нея влязоха и други жени и мъже. Скоро оборът остана да зее с изметната врата. В оборите се чуваше само монотонното бръмчене на мухите.

Докато в кравефермата всичко мина само с дядо Диковата намеса и острите думи на Велика, пред конефермата и в кооперативния егрек се развихриха истински баталии.

- Тази овца е моя, вземам си я! - блъскаше се един.

- Не е твоя, бе, хайванино! Ей ония, краставите, са твоите! Мислиш, че хората не ги познават ли? Те отдалеко си личат, щото са най-келявите! - чуваше се друг мъжки глас.

- Тоз кон не е мой! Моят не беше куц! Чакайте, да си отвържа моя Дорчо! Той, като ми чуе гласа, ще изцвили - напираше към коневръза висок селянин.

Хората дърпаха животните, всеки гледаше да се добере до по-здравите и по-хубавите от тях. Обиди, псувни, крясъци, ръкопашни схватки,  мучене на крави, блеене на овце - всичко се сливаше в невъобразим шум. Една група мъже беше окупирала двора на мелницата, където временно съхраняваха стопанския инвентар на стопанството. И там не мина без кавга и обиди.

Изведнъж откъм селския мегдан по пътя към оборите се появи джип с прибран брезентов покрив. Той  спря до навалицата. От него слязоха един цивилен и двама милиционери. Цивилният вдигна бледите си ръце и извика няколко пъти: “Тишина, другари!”. Ала гласът му се изгуби в човешката гълчава.

Тогава той каза нещо на единия милиционер, който стреля с пистолет във въздуха. Цивилният използва краткото затишие след изстрела и, изправен в джипа, започна:

- Другари! Спрете, успокойте се! Против кого сте се вдигнали? Против себе си, против вашето бъдеще!

Срещу него бяха застанали две-три жени и му опонираха с думите: “Млъквай, куче! Стига си ял л…а! Ще дойда да ти запуша устата!”.

Политическият агитатор продължаваше:

- Нека да продължим да градим с общи сили нова България! Класовият враг чака от нас да проявим слабост и неверие. Ние едва направихме нашите стопанства и като използва трудностите, врагът ви настройва против тях. Но ние ще победим! Няма да позволим да бъде ограбван труда ви от експлоататорите и тунеядците! Утрешният ден ще бъде по-светъл, както казва поетът. Ето, започнахме да електрифицираме селата, да правим водопроводна мрежа. Ще построим фурни, за да облекчим труда на нашите жени. Ще механизираме фермите, дейностите в земеделието…

Велика се беше спряла заедно с другите. Изслуша думите му. В нея кипна ненавист към тоя човек с бели изнежени ръце. И тя викна:

- Какви другари сме ти ние на тебе, бе, гражданино? Откакто животните ни са в кооператива, нямаме капка мляко и бучка сирене за децата си. Разсипахте ни от наряди. А жито нямаме хляб да си омесим! Докога ще я караме с купони? Виж ни животните - кожа и кости са станали! Какво мляко ще чакаш от тях! Защо ни е текезесе като в него няма управия. По-добре да си караме, както отколе си знаем!

- Право казва Велика  - обади се Ана, нейна приятелка от детинство - няма ред, няма нищо… Само мизерия и омразия между хората.

- Не сте прави, другарки! Не всичко може да стане отведнъж! Но вие добре сте обработени от опозицията - отговори белоръкият другар.

После се обърна към милиционерите:

- Арестувайте двете жени!

- У-у-у-у ! - започнаха да викат жените. - Не ви ли е грях да арестувате жени? - И те стесниха кръга около спорещите.

Пазителите на реда разблъскаха хората и тръгнаха към Велика и Ана. Велика не ги изчака да я доближат. Хвърли повода на кравата и грабна вилата от седящия до нея мъж. Насочи я към единия от милиционерите:

- А си ме пипнал, а съм те наръгала! Никой не те е калесвал тук! - извика тя.

Съселяните й знаеха, че тя не се шегува. Партийният инструктор с белите ръце спря милиционера, за да не стане брожението по-голямо. Велика хвана отново кравата и си тръгна. Другите с останалите животни я последваха.

На другия ден селото осъмна в неизвестност и страх. Хората знаеха, че срещу ръжен не се рита и чакаха да видят какви ще са последиците от бунта. Единствено крехка надежда им даваха слуховете, че и на други места хората протестират против текезесетата. Четяха във вестниците, че властта иска да поправи грешките, допуснати при създаването на стопанствата. Затова започнаха да пишат заявления за отказване от принудителното си членство в кооперативното стопанство.

Земята ден след ден изсъхваше под лъчите на пролетното слънце. Тя чакаше стопаните й да я донасеят. Ала уви! Хората сякаш забравиха за нея.Това продължи две седмици. После отново по къщите тръгнаха комунистите да ги убеждават да се върнат, защото условията вече щели да бъдат други. Кооператива отново го възстановиха.

В същото време започна следствие срещу Велика и Ана. Викаха ги в кметството, разпитваха ги в града, заплашваха ги. После хората заговориха, че ще ги съдят. И това излезе вярно. Делото мина и когато започна да цъфти божура, отведоха двете жени в затвора. Селото ги изпрати с покруса и жалост.Те бяха изкупителните му жертви.

Мъжът на Велика и нейната свекърва трябваше да се грижат за трите им деца.

В края на септември през следващата година Велика и Ана се върнаха. Преди да целуне ръка на свекърва си, към Велика се втурнаха трите й момчета. Те я посрещнаха с прегръдки и викове. Тя ги прегръщаше и целуваше, милваше ги по остриганите за училище глави. Смееше се и плачеше едновременно. Най-малкият и най-крехкият, Гълъбин, изрече през сълзи:

- Мамо, в косата ти е кацнало бяло облаче!

- Нищо, сине, нека в нашата къща имаме и бели облаци!

И тя, неуспяла да поздрави мъжа си, само се притисна до здравото му тяло.

Цяла седмица Велика чисти къщата. Вароса стените, изпра, каквото имаше, поднови дрехите на децата.

Следващия понеделник отиде в канцеларията на кооперацията. Искаше час по-скоро да започне работа. Назначиха я в кравефермата. Прецениха, че там й е мястото. Тя обичаше животните, както обичаше хората. Работеше с увлечение, колкото и да беше трудно. Знаеше, че няма да посрами Хайдут Танасовия род. Вкъщи се радваше на семейството. Хората от селото я тачеха, не й напомняха за бунта и мъката.

Един неделен ден, когато не беше на смяна в кравефермата, тя забеляза, че синовете й стоят омърлушени около масата и не посягат към обяда. Попита ги:

- Да не сте направили някоя беля? Ако е тъй, кажете сега. Не искам от хората да научавам.

- Не сме - отговори най-големият - Митко.

А Гълъбин нетърпеливо се обади:

- Няма да ни вземат в пионерския лагер.

Велика беше чула, че в близката гора ще правят лагер за отдих на децата от селото.Тя погледна синовете си и каза:

- Ще ви вземат.

- Но дружинната каза… - понечи да обясни Митко.

Майка му го прекъсна:

- Яжте сега. Щом ви казвам, че ще бъдете в лагера, ще бъдете!

На следващия ден тя отиде в училището. Влезе при директора. Той се досети защо Велика е дошла толкова рано.Покани я да седне. Тя започна:

- Искам да питам, другарю директор, защо отлъчвате децата ми от другите? По-глупави ли са, по-некадърни ли са? Единият печели награди на всичките математически олимпиади. Другият ви умива очите на физкултурните състезания. А третият украсява училището с картините си. И пише лозунгите из селото…

- Няма  такова нещо, не ги отделяме, Велике. Децата ви са едни от най-добрите и най-умните! Но от комитета ни наредиха да не вземаме децата на участвалите в женския бунт… - започна да пелтечи директорът.

- Е, тогава кажи на твоя комитет, че както е тръгнало, в селото скоро няма да останат хора нито за работа, нито за бунтове. И ние ще отидем в града, както много други направиха.

- Ама не бива така, Велике! Мисля, че нещата са поправими - бързо стана от мястото си директорът.

- Повече приказки - на пазара! - заключи жената. - На други  няма да ходя да се моля. Само искам децата ми да растат спокойни и щастливи!

И тя, без да се сбогува, напусна кабинета.

След седмица децата радостно съобщиха, че и те ще бъдат в лагера.

Дните и месеците си течаха. Хората започнаха полека-лека да забравят за мизерията. В косата на Велика се появиха повече бели облачета. Беше една от малкото, която завърши вечерно Селскостопанския техникум. Вглъби се в себе си, спокойна, помъдряла. След немалко спорове заради миналото й я назначиха бригадир на животновъдите. Вече носеше голям товар. Благодарение на нея в тяхното обединено кооперативно стопанство се създаде добър ред във фермите. Бореше се за всеки работник, за всяко животно, за всеки килограм фураж. Води двегодишна война за оборудване на фермите с подходяща техника. В делник и празник беше сред хората. Те я уважаваха. Радваха се на справедливост и на добри възнаграждения.

Тя не разбра дали от кумова срама поставиха портрета ? в почетната алея на първенците.

Веднъж, когато отиде до по-далечната овцеферма, видя, че младият пастир Пеньо запладни овцете под една круша-дивачка и бързо се спусна към близката горичка. Тя се ядоса и си каза: “Ах, немарливеца му неден! Ще го науча аз!”. И тогава забеляза, че Тинка, новата птицегледачка, също бърза натам. Велика отиде при стадото. Преди време от него беше изчезнала овца. Бригадирката едва сега си обясни защо е станало това. След малко от гората излязоха двамата щастливи влюбени и се насочиха към овцете. Смутиха се, като я видяха.

- Здрасти, како Велике!- неуверено изрече Пеньо.

- Добър ви ден! - отговори Велика. - А бе Пеньо, заслужаваш да взема гегата и да ти я счупя на гърба! Защо не се съберете като хората, ами се криете из вършинаците! Обичате се, искате се - какво чакате още?

- Искам да посъбера още малко пари за сватба - отвърна смутен Пеньо. - Наесен ще се съберем.

- Даже мислим да ви поканим да ни кумувате с бате Борис - обади се и Тинка.

- Ето, тъй ви харесвам! - засмя се Велика. - Че то от ден на ден намаляват децата в селото.

Сватбата стана. Тя беше празник на всички от селото. Хората отпуснаха душите си, дадоха воля на чувствата си.

Като пълноводна река продължи да тече животът на Велика. Тя не искаше много от него. Беше здрава, работлива. Радваха се със своя спокоен Борис на порасналите си деца, които вече мислеха за свои семейства.

Веднъж при нея дойде екип от близкия Регионален телевизионен център. Водещата журналистка й зададе традиционните въпроси за плана, за проблемите в работата, за успехите. После я попита:

- Съжалявате ли за участието си в женския бунт навремето?

Велика трепна. Помълча за минута и отговори:

- Не, не съжалявам. Защото защищавах истината. Човек трябва да обича и да пази истината. Без нея няма да има обич, добро и прошка между хората. Косата ми вече е цялата побеляла - все от изстрадани истини.

Телевизионерите си тръгнаха. Велика отказа да се прибере до селото с тях. Искаше да повърви по познатия полски път, да остане насаме със себе си. При нея се върна спомена от бунта на жените. Тя се усмихна като се сети каква лудетина беше тогава. Сега всичко беше като разнесъл се дим. Тя не таеше злоба към никого. Такова беше тогава времето. А тя, Хайдут Танасовата Велика, не можеше да бъде друга - душата й не търпеше калта на лъжата. Затуй не се спотаи, не си замълча, а заби камбаната на истината…

Загледа хълмовете и нивите наоколо. В този сезон природата разкриваше предесенната си спокойна красота. Хълмовете с бледобежовата  си премяна се грееха на ласкавото слънце в сиромашкото лято. Довчерашните царевични блокове, пожънати, чакаха хората да подредят браздите им с надежда за кротките есенни дъждове. Гората отсреща вече сменяше с охрено-златисти багри зеления цвят на листата си, галени от лекия ветрец.

Велика попиваше с очи тази свидна родна картина, над която светлееше октомврийското небе - избистрено, омиротворено. По него плуваха кротко малки бели облачета.

Досущ като тези в нейните коси.