Георги Балабанов

Всеки има в живота много преживени мигове, но някои от тях след прочетена хубава книга оставят трайна, а може би и завинаги дълбока бразда.

В нея можеш да посееш най-ценните семена на висшата духовност и от тях винаги ще покълнат и израснат богатите плодове на съзиданието.

Това са те, вечните клади и бразди, поддържащи мярата на доброто в душата. В такива мигове сърцето пее и от твореца се излива оня поток от слова и мечти, които сами те карат да коленичиш пред таланта, пред магията на святото, на българското слово.

С такава енергия на духа и бликащ талант е изпълнена книгата „Наследство от обич” на Дафинка Станева.

Чета внимателно разказите и неусетно в мен зазвучава великият химн на доброто, на честността, на съвестта, силно и емоционално вплетени в образи на герои, на чувства и природни картини от един изстрадан свят.

Свят, който тя брани, дава му нова енергия, оживява го и ни кара да се докоснем, да почувстваме неговия живот. Това е съдбата и мисията на твореца - да се бори, да гори на вечните клади, на които го поставя живота.

Разказите носят силна мяра, с която спокойно можем да измерим съвестта си - нашата и тази, с която се срещаме в живота и обществото.

Те са съчетали в себе си най-чистите идеали на българската духовност, потапят ни в магията на най-добрите традиции на българската литература, невидимо ни убеждават и разгръщат по нов начин силата на човешкото в човека.

Затова в тях звучи и мотивът, че вярата ни трябва да е непоколебима всеки ден. В това силно емоционално, широко разгърнато повествование доброто да намира най-добрата идея, да ни пази от повеите на лошото, да дава път на светлината.

И си мисля, че тя преодолява вълните на живота, стига наистина до успешния бряг, където достойно ще бъдат предадени заветите на поколенията от нея.

Книгата не е изпълнена с факти, хронология, дати и друга статистика, както някои обикновено правят. Тя, големият творец Дафинка Станева поддържа златната нишка на своята дарба от голямото кълбо на живота.

В книгата авторката пресъздава съдби на герои, които живеят във времето на две гранични столетия. Някои от персонажите носят белезите на отишлия си ХХ век, други са рожби на новия век.

Трети съчетават в себе си особености и от двата века. Времето на действието определя ситуациите, в които попадат те, душевните им конфликти, моралния им избор в препятствията, които трябва да преодолеят.

Защото всяко време носи свой дух, който не винаги е в хармония с човешката душевна вселена. Рушат се стари норми, отричат се довчерашни идеи и ценности, а човекът все така търси любовта, щастието, свободата, тихия пристан на семейното гнездо.

Доброто в книгата “Наследство от обич” съчетава чрез съдбите на героите вечните човешки чувства и добродетели: любовта, жаждата за щастие, обичта към семейството, стремежа към справедливост, жертвоготовността в защита на обичта, милосърдието, благородството и съзиданието, прошката.

Темата за любовта заема централно място в сборника. Любовта, както и нейното отстояване и вечният копнеж на човека за щастие осмисля живота на героите в разказите „Белите ружи” „Завръщане”, „Не искам като Ромео и Жулиета”,„Прости ми, Бела”.

В разказа “Белите ружи” Ангел, преминал по нелеките пътища на живота, отново отваря душата си за своята първа любов. Ведно с това той носи и светлината на доброто и съзиданието, които са част от душевната му същност и дава смисъл на живота му.

Пламен от разказа “Завръщане”, след като е изоставен от любимото си момиче, емигрира, за да потуши мъката си. Житейските превратности го връщат отново към любовта и помъдряването.

Завръщайки се в родината, той размишлява:”… доброто и злото вървят по два съседни пътя, които понякога се доближават, често се пресичат, а нерядко се преплитат така, че смисълът за това остава неразгадан. Ала само на човека е дадено да избира единия от тях.”

„Не искам като Ромео и Жулиета”- възкликва влюбената Елица от едноименния разказ, когато баща й иска да я откъсне от любимия младеж. Враждата между семействата им за парче земя ги разделя и всеки упорито следва своя път в живота.

Но съдбата е голямото колело на живота. Тя отрежда отново да се срещнат и с още по-всеотдайна сила на обичта, която е запазена от младежките години, да изградят свое здраво семейно гнездо. Това е любовта - истинската, святата, която не може да бъде погубена.

В повествованието на разказа „ Прости ми, Бела” с минорна тоналност звучи мотивът за мимолетния живот на щастието, погубено от грубите материални порядки на съвременността.

Дафинка Станева не може да отмине проблема за лутащата се между доброто и злото човешка душа. Той намира отражение в разказите „Изгубена душа” и „Пожарът”.

Красавицата Флорина от „Изгубената душа” мечтае като всяка жена да бъде обсипана с внимание, с топлина и ласки, но водоразделът на живота я поставя пред друго изпитание.

Загърбила отговорностите на съпруга и майка, глуха, както за нормите на патриархалния, така и на социалистическия морал, тя поема по пътя на измамната свобода и безгрижието.

Отчуждението от чистата обич на нейния съпруг, от семейното гнездо и труда погубва душата и хубостта й. Отива си от света опустошена и самотна, опростена от своя съпруг и децата си, но не намерила жадуваното щастие.

В разказа “Пожарът” отново разкаянието и опрощението вземат връх в отношенията между двамата герои от преходното време. Калин прощава на своя съселянин Симо за злобата, с която е живял и за изгарянето на стопанската му сграда.

Но не може да намери еднозначен отговор за изпитанията на човешката душа: “Дали това бяха сълзи на съжаление и разкаяние заради нечистия огън, който Симо бе подклаждал и носил цял живот в душата си, или сълзи на безсилие, Калин не разбра.

Той се питаше кога мъката на човека е по-страшна - когато хората горят в преизподнята на своите страсти и в неудържимия си стремеж да трупат богатство и да имат власт, не виждат обичта, светлината и красотата в живота. Или когато осъзнаят, че душата им, оплетена в мрежата на греховете, търси пътеката към разкаянието и доброто?

И какъв е смисълът на просветлението в душите, когато хората бързо го скриват в себе си и го забравят като остаряла вещ в някой ъгъл на незаключената ракла на живота?”.

Разказите “Велика” и „От съвест” пресъздават събития от историческа епоха, повратна за българското село - обобществяването на земята, колективизацията и създаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства в българските села. Обществените промени преди всичко преминават през душите на хората, оставяйки в тях своя трагичен отпечатък.

Силна нравствена устойчивост и морална извисеност внушава разказът „Велика”. В него авторката е вплела целия свой талант. Изразява виждането си за истинската личност, за стопанката, която движи живота.

Такава, каквато е добруджанката. Велика не може да гледа събраните крави в ТКЗС, които слабеят и измират от липса на храна и недостатъчни грижи.

Тогава тя събира жените от селото и те си вземат животните от стопанството. Следват разпити, разследвания и организаторката на „бунта” е осъдена на една година затвор. Излиза от там, но едва тогава в селото се разбира и осъзнава, че тя е човекът, който не от партийни политики, а от уменията й да бъде стопанка, тя е човекът, който може да ръководи фермата успешно.

И с дълбоката вяра на хората, които вярват в нея, тя постига отлични резултати и извоюва най-доброто за тях. Тук се преплитат проблемите за слабото управление и неумелата организация, за които плаща обикновеният човек, който е лишен от благата на своя труд.

С този разказ, авторката ни напомня голямата истина, че за добрия стопанин няма партийност, а истински, големи трудови дела. Талантът на авторката извежда истината за живота, че никой не може да отнеме способностите на човека и че душата на народа не понася неспособните в него. Затова и поставя тази истина с чисто лице пред обществото.

В разказа “От съвест” отговорността пред обществото, възпитавана и изграждана с честен труд и любов към земята и животните, води председателя на стопанството Лазар по най-чистите пътеки на живота. Той застава пред трогателната картина, когато малко конче търси да бозае от умрялата си майка.

Съсипан и изтерзан, пренебрегва голямата си лична болка и отива в обора при конете, които масово умират от отровна плесен в сламата. И точно в това е извисяването на големия стопанин и истинския човек.

Воден от чистата си съвест, че не е било по силите му да направи нужното, за да помогне на животните и хората, сам слага край на живота си. Защото осъзнава, че не е в състояние да разреши своя вътрешен конфликт.

Желанието му да работи за утвърждаването на новото се сблъсква с непреодолими житейски пречки. Неговият идеализъм е победен от суровата действителност. Затова дядо Божан с мъка отговаря, че Лазар е починал “От съвест”.

Чувствата и мислите на този човек излизат с огромна мъка от душата му. Те са духът от нея, за да се извисят и в други стопани и поколения - да се помни и знае, че тази българска земя е давала и ще ражда хора, отдадени на нея.

Защото земята и човекът са навеки свързани чрез обичта. И ако това свещено чувство не е взаимно, тогава настъпват сушата и пустотата.

“Пламъчета на душата” горят в душите на героите в разказа с това име. В него е пресъздаден на пръв поглед обикновен случай. Арендаторът Стоил среща малкия Гюнеш, който продава дрянови клонки, натопени в пластмасови бутилки.

От отговорите на детето разбира за острата нужда на семейството от средства, с които да бъде спасен болния му баща. Мъжът купува всичко, което е изложено, а после плаща и операцията на бащата, въпреки че през лятото го е хванал в кражба на царевица от неговите полета.

Благородството на Стоил Един ден, когато Стоил обикаля своите ниви, удря колата си в голям леден къс, след което изтича маслото й. Гюнеш вижда повредената кола и известява за помощ.

В развитието на сюжета е разкрита обичта на Стоил към земята, която за него е не само кърмилница, но и източник на вдъхновение за творчество. И с любов, наследена от дедите, той се прекланя пред нея.

От съкровищницата на живота е намерена и извадена чистотата на човешкото, а парите и богатството, които понякога са мяра в днешния живот и често определят битието ни, са оставени на заден план.

Човечността и добротата, висшата проява на духа, както и идеята за етичната роля на изкуството е изразена най-ярко в разказа “Детелината с две листа”.

Носталгия по детството и хумор струят от разказа “Дидактическо средство”, който напомня, че е добре човекът да се разделя с миналото си, усмихвайки се.

Книгата е с висок художествен стил. Тя логично следва ритъма на живота и в нея е постигнато главното - идеята за социална справедливост. А човешкото достойнство е защитено със силен творчески порив и оставя дълбоко изживяване.

Книгата е като песен, но със свой глас, изпълнена прочувствено от авторката с болка за човешката душа. Духовната величина на добротата и съвестта, всеотдайният труд и любов към земята са основите извори, които няма да секнат и за следващите поколения.

Тези ценности на обществото и този благороден дух ще се извисяват след прочитането и читателя и тя ще остане безценната съкровищница на бъдещето.