Мария Антонова

Из „Гласове на сърцето” (2024)

През 2000 година германското издателство „Кристел Гьотер” отпечата „Книга за хилядата жени”, посветена на най-известните жени в областта на изкуството, културата и политиката в света.

Заедно с това, на площада пред старата Франкфуртска опера, е изградена мозайка от 1000 равни камъчета от светъл чист кварц. Тя образува лабиринтова форма с радиус от 28 метра във вид на градина с цветовете на дъгата.

При влизане отделните пътеки от лабиринта показват образа на всяка една от тези 1000 жени. Между тях са образите на две български жени: Блага Димитрова в областта на световната литература и култура, и общественичката посветила съзнателният си живот за доброто на България.

Коя е Екатерина Каравелова и какъв живот й е отредила съдбата в най-тежките дни на следосвобожденска България?

Екатерина Великова Пенева е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе. Годината на раждането й е спорна, защото в едно от писмата й до Русенско - Червенския митрополит Василий пише: „Моля Ви погледнете регистрите, защото може да съм родена през 1861 г.”

Съдбата на сираче й отрежда да замине за Русия едва деветгодишна с лелица си Киряки Минкова с парахода „Orient” и там да завърши Московската девическа гимназия със златен медал.

Първоначално е настанена в Левашевският пансион на сина на лелица си Киряки, но по-късно синът й Тодор Минков я настанява в семейството на ген. Всеволод Лермонтов, далечен родственик на известния руски поет Михаил Лермонтов.

В къщата на това руско семейство живее от м. януари 1871 г. до м. август 1878 г. Години по-късно в Дневника си Ек. Каравелова пише с голяма нежност и любов за Всеволод и Елисавета Лермонтови, които я приемат като свое дете и я наричат Звездичка. Завършва средно образование в четвърта Московска гимназия със златен медал.

На 12 август 1879 г. се завръща в България и първата й задача е да подготви една от стаите на родната си къща в класна стая, в която да обучава русенските деца на четмо и писмо.

Това е първият жест на благодарност към родния град и изстрадалата родина. Известно е, че по-късно става главна учителка под ръководството на директорката Стефана Цветкова.

Близък на семейството й е Русенско-Червенския митрополит Григорий, който проявява загриженост за Ек. Каравелова, тъй като тя често казва, че е възможно да се върне в Москва и да учи медицина.

Интересен случай разказват спомените й съхранявани в ЦДИА. В края на текущия месец получила от касиера на църквата поп Иванчо изтъркани монети, които трябва да раздаде на учителките във вид на заплати.

Недоволна от дребните и изтрити монети отива при митрополит Григорий и без да иска, вместо да изсипе монетите на бюрото му ги изпуска на пода.

Събирайки ги вижда, че и митрополит Григорий се е навел и събира разпилените монети. Извинява се, че го безпокои, а в отговор той казва: „… Много има да патиш, момиче!”. Казаните думи може да са били предизвикани от добре познаване характера на Ек. Каравелова, но животът й, както мнозина знаем не е бил лек.

След женитбата си с Петко Каравелов на 13 януари 1880 година тя е едва на двадесет години, но проявява характер на зряла жена, която спазва стриктно обещанието, което двамата младоженци си дават: никога да не се карат.

Животът й преминава ту в грижи, ту в радостни дни, които в онези години са твърде редки. Идва т.нар. Пловдивски период от живота на двамата съпрузи. В Пловдив работят като учители.

Малцина знаят, че първата дъщеря на младото семейство Радка умира от скарлатина, че с дни тя и съпругът й не излизат от дома си обхванати от мъка по починалото дете.

Докато един ден при тях не отива Петко Р. Славейков и още от вратата казва: „Е, та вие докога мислите да стоите без работа вкъщи? Да не искате с Господа на глава да излезете. Искал курбан - зема го! Най-хубавото цвете откъсна, какво ще му сторите. Та няма да си пълни царството със сакати, гърбави, слепи… Децата не бива да чакат повече, утре ще мина да забера двама ви за гимназията!”.

По време на Сръбско-българската война (1885) с файтона на министър-председателя (тогава Петко Каравелов) тя обикаля софийските улици и успокоява разтревоженото гражданство.

А на кореспондентът на в. „Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун отговаря: „Не се бойте, не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде…”.

В същото време докато българските войници „мряха за защита на отечеството”, в столицата министър-председателят Драган Цанков и митрополит Климент (Васил Друмев) на събрание обсъждат текст на телеграма до руския цар, в случай, че сръбските войски влязат в София.

Както знаем от историята те така и не влизат в столицата. Но Ек. Каравелова е убедена в победата на българската армия. „По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж”.

Убийството на министъра на финансите Христо Белчев през март 1891 г. е повод министър-председателят Стефан Стамболов да нареди да бъдат арестувани Петко Каравелов, Трайчо Китанчев, Кочо Арсениев, Илия Георгов, д-р Моллов, Тюфекчиев, Тома Георгиев и др. и да бъдат затворени в мазето на Черната джамия (сега „Св. Седмочисленици”).

Ек. Каравелова се обръща с молба към дипломатическите представители, подписана от съпругите и майките на задържаните за това, че са били бити с торби с пясък.

Заради исканата чужда намеса и помощ правителството на Стамболов я арестува на 30 ноември 1891 г. и я поставя под домашен арест, като ? връчва обвинителен акт, от който се разбира, че е обвинена в предателство и за нея се иска смъртна присъда чрез обесване.

Пред съда тя заявява: „Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж”. По този повод всички страни в Европа информират страните си за политическото напрежение в България.

Не случайни са думите на Ек. Каравелова по адрес на Стефан Стамболов: „И твоят край няма да е от Бога!”, което и става.

По време на Балканската война (1912) e медицинска сестра във Военното училище. И тук влага цялата си душа за по-бързото оздравяване на ранените войници, независимо дали те са българи или сърби.

Нещо повече, сръбските войници я наричат „майко” и я молят да седне до тях и да напише писмо до родителите им.

Години наред работи като учителка в Първа девическа гимназия в София, Русе, Пловдив, като преподава български език и словесност. За работата си не получава заплата, тъй като е приела, че със заплатата на съпруга си ще могат да живеят сносно. Но животът е непредвидим и тежките дни не ги отминават.

Петко Каравелов се разболява и тя се принуждава да ипотекира малката си къща, което съвсем срива семейството във финансово отношение.

Вечерта срещу 24 януари 1903 г. преди да почине болният Каравелов говори за мисията на българския политик:

„Той трябва да забрави себе си и всестранно да работи за народа и страната си… Като няма сили и желание така да работи, нека си търси другаде място - у нас мнозина са, които търсят голям полог, за да снесат малко яйце. Моята съвест е чиста. Не измених на себе си и на народа си, останах верен. Изпълних докрай дълга си”.

След смъртта му семейството живее трудно. Вероятно твърде скромният живот, който са водили е станал достояние на приятели, защото Народното събрание се събира на специално заседание, проведено пет дни след смъртта на П. Каравелов.

В статията си за пенсията и материалното състояние на Екатерина Каравелова Чавдар Найденов отбелязва:

„В речта си министър-председателят д-р Стоян Данев отбелязва, че покойният е бил най-безкористният държавен мъж на България и не оставя на вдовицата и сираците никакво състояние, друго нищо освен доброто си име. По негово предложение била определена държавна пенсия за Ек. Каравелова, дъщерите й Виола, и Лора от 6 хиляди лева годишно”.

Осем години по-късно с решение на НС пенсията на Ек. Каравелова била намалена на 3 хил. лв., а на всяка от дъщерите й била определена сумата от по 600 лв. до омъжването им.

В края на 1900 година по нейна инициатива в столицата се учредява Български женски съюз, който събира под крилото си всички женски дружества от страната.

Тъй като тя е председателка на общообразователно дружество „Майка” и владее руски, френски, немски, английски език е натоварена да води кореспонденцията на съюза.

На конгреса на Българския женски съюз през 1915 година е избрана за зам. председателка, а десет години по-късно през 1925 година за председателка на Българската секция към Международната лига за мир и свобода (МЖЛМС).

През годините 1924 и 1926 участва в работата на конгресите във Вашингтон, Дъблин и Чикаго. Сега от разстоянието на изминалите години думите й при откриването на 4-я конгрес, състоял се на 1 май 1924 година във Вашингтон звучат твърде съвременно:

„Малка многострадална България праща най-сърдечни поздрави на нейните сестри от Съединените щати, гдето великият Уилсън е роден, живял и починал, след като завеща на света своите безсмъртни 14 точки. (Формулирани като основен принцип за мир от президента Удро Уилсън в посланието до Конгреса на САЩ на 8 януари 1918 година). Аз пледирам за правда, което ще рече за световен мир. Защото ние все още го нямаме…”.

На 30 ноември 1913 година при трагични обстоятелства умира Лора Каравелова-Яворова. Вестта за смъртта на дъщеря й я намира в Санкт Петербург, където в дневника си записва: „… душата ме боли и ще ми се да заридая и зарева като селска баба…”.

След завръщането си софийската общественост е смутена от това, което се е случило, а и тя не по-малко. След 21 години мълчание по повод смъртта на П. К. Яворов в интервю за в. „Дъга”, бр. 4 от 5 ноември 1934 година Ек. Каравелова казва: “Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери”.

А през 1934 г. дъщеря й Виола се хвърля от четвъртият етаж на кооперацията, в която живее с майка си и загива. Уморена от непрекъснато търсене на любимия си съпруг журналиста Йосиф Хербст тя не издържа. Майчиното сърце може и в мълчание да ридае. Тежко и горко на онази, върху която се стовари силен житейски удар!….

След атентата в църквата „Св. Неделя” (1925) Ек. Каравелова се застъпва пред двореца за над сто безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Рафаела Николова, Юсуф Мехмедов, съпругът на дъщеря й Йосиф Хербст и още много други.

За съжаление молбата й остава без отговор. В края на същата година у нас пристига френският писател Анри Барбюст, който посещава дома й. Разтърсен от разказите, които чува пише книгата „Палачите”, по-късно преведена у нас от писателката Ана Карима.

А от трибуната на Международния конгрес в Дъблин през 1926 година тя заявява:

„…На конгреса във Вашингтон всички признахте и подчертахте неправдата на мирните договори. Но малцина от вас могат да си представят какво непоносимо бреме от страдания те сложиха върху победените народи и особено върху малцинствата. Между последните аз смея да кажа: България е била и продължава да бъде една от най-злочестите. За да ви поясня нейното отчаяно положение ще приведа само думите на министър Вандервелд, шефа на белгийската социалистическа партия. В края на лятото на 1924 година той посети България и има възможност да види голямо число македонски и тракийски бежанци. Тяхното бедствено положение го накара да извика: „Ние се намираме в един от кръговете на Дантевия Ад!”.

Изнасяйки навън тежките наболели проблеми на страната ни тя предизвиква интереса на жените от ръководството на МЖЛМС, които пристигат в България, а именно: д-р Хилда Кларк от ОН, мисис Кортней - председателка на британската секция, г-жа Древей от френската секция.

Интересно е да отбележим, че през периода на председателстване на българската секция към същата се присъединява Македонският женски съюз със своите 45 дружества, в които са включени 4,500 жени, които не могат да приемат разпокъсаността на българската държава.

По повод дейността на Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития в бр. 9 и бр. 10 на в. „Женски глас” от 10 февруари 1924 година Ек. Каравелова публикува статия със заглавие „За осветление”, в която пише:

„Чуткото младо студентство неомърсено от партизанщина, първо осъзна тоя дълг на човещина, то ни свика, събра под свещения лозунг „помагай на ближния си”..

Вестник „Женски глас”, бр. 29 от 18 ноември 1929 година описва честването на петдесетгодишната обществена дейност на Ек. Каравелова.

По този повод БЖС издава Юбилеен сборник, в който членки на дружествата от страната поместват приветствени слова към Ек. Каравелова.

Празненството се провежда в хотел „Роял” на 10 ноември 1929 година. Присъстват Н. В. Борис Трети, княгиня Евдокия, министър-председателят Андрей Ляпчев, бивши и настоящи министри, Софийски митрополит Стефан, Вл. Вазов - кмет на София и др. видни за времето си личности.

Митрополит Стефан й подарява Библия и съобщава, че сутринта във всички църковни храмове камбаните бият и се четат молитви за нейно здраве.

А за 80 - годишнината й Съюзът на българските писателки издава Юбилеен лист, бр. Единствен от 3 ноември 1940 година, в който се поместват стихотворения и разкази посветени на юбилярката. Силно впечатление прави поздравителното слово на Фани Попова Мутафова, в което между другото казва:

„…подчинявайки се на изричното ви желание да се говори по мярка, не мога да намеря изрази, които да не звучат прекомерно ласкателно за вашето ухо. Всеки пак аз ще се помъча да кажа защо всички български жени днес се чувстват радостно и светло настроени, защо представителки от всички обществени и интелектуални слоеве тъй единодушно се намират обединени в едно чувство - уважението и обичта към вас. Българският народ рядко дарява сърцето си. Ала винаги безпогрешно той го дарява с цялата си проста и непритворна искреност на своите най-издигнати и благородни първенци…”.

Ек. Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др.

Тогавашните вестници „Мир” и „Слово” публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България още повече на отделни граждани да се бъркат в делата на велика Германия.

На 3 юли е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров. Непримирима по дух, тя продължава да живее с мисълта, че всяко човешко същество има правото на свободен живот.

Вечерта на 24 май 1943 година в дома й идват д-р Хананел от консисторията с още две жени поели големият риск да нарушат полицейския час. При Ек. Каравелова тревожно ги води отчаянието и надеждата…

Молбата им е да предаде още същата вечер писмо на царя с искане за отмяна на депортирането на техните сънародници. Съпричастна тя добавя към писмото думите: „Синко, и ти имаш деца…!”.

Трудно е да си представи човек решимостта на тази вече осемдесет и три годишна жена, която нито за миг не се замисля, когато става дума да бъде полезна на хората. Без да се колебае тръгва сама по тъмните софийски улици на среща с княгиня Евдокия, с която ги свързва добро приятелство. Царят не е в София…? Тази побеляла, почти невиждаща и уморена от живота жена има своя личен принос за спиране депортирането на българските евреи.

„Трябваше да минат много години и не ние, а живеещите в Израел български евреи да докажат чрез документи, че спасяването на сънародниците им се дължи и на Ек. Каравелова и да й поставят бюст паметник, какъвто в България няма. …Затова се взе решение водачите на българското еврейство да алармират обществеността и да се иска нейната помощ. В 10 часа вечерта след полицейския час, смели еврейски жени посетиха българската общественичка Ек. Каравелова…”.

В края на 1935 година оглавява делегация, която посещава министър-председателя Кимон Георгиев с искане да отмени смъртната присъда на политическите затворници. Тук обаче среща отпор и неразбиране. Можем само да съжаляваме, че не е приета молбата й. Последствие от този свят си отидоха много ценни за науката ни хора.

Тя е постоянен сътрудник на сп. “Вик за свободни хора”, в. „Търновска конституция”, в. „Родина”, в. „Дъга”, в. „Женски глас”, в. „Женски свят”, а сп. „Библиотека Св. Климент” публикува преводите й от Достоевски, Юго, Дикенс, Толстой, Флобер, Мопасан и др. любими нейни автори, които са ярко доказателство за вещо познаване на френски, руски и английски език, както и завишените й изисквания за литературен и социален вкус.

Автор е на много фейлетони, памфлети и стихотворения, главно с политическа и социална насоченост.

По повод фейлетона й „Нов Меемиш-а-а” поетът Пенчо Славейков казва:

„Само два от безбройните български фейлетони писани преди Алековите ще живеят още задълго в нашата памет: „Политическа зима” на Христо Ботев и „Нов Меемиш-а-а”. Който е чел няколко пъти тези фейлетони се е възхищавал от поетичността на първия и лютия сарказъм на втория. Струва ми се, тези две неща, образци по своя род, са събудили от дрямка чувствата на бъдещия майстор на българския фейлетон”.

Ние години наред не отдаваме заслужена почит и уважение на Ек. Каравелова за нейните заслуги към България и българския народ.

Изминаха седемдесет и пет години от смъртта й, а мълчим гузно и неблагодарно за това, което е била тя: една общественичка, която никога вече България няма да има! Права е когато казва: „…Превъзходството боде очите”.

Нека отбележим с тъга, че през 2016 г. почина арх. Петко Петков Дренков, внук на Лора, който също остави една дъщеря, носеща името на Лора.

Домът се продаде на известна жена от политическите среди, която се окичи и с тази придобивка (живее в дома на Екатерина Каравелова).

Дом, в който би било редно да се съберат всички архивни документи и вещи на Екатерина Каравелова и съпругът й четири пъти министър-председател на България и да бъде превърнат в музей на Петко и Екатерина Каравелови.

Днес за нея напомня само поставената плоча на жилищната сграда на ул. „Шести септември”.

А големите маслени портрета на Виола и Лора, пред които с часове със запалена свещ в ръка е стояла почти сляпа майката Ек. Каравелова мълчаливо да разказват за болките и за малкото радостни дни в този дом.

Екатерина Каравелова умира на 87 година на 1 април 1947 година в София. По нареждане на Георги Димитров е погребана при съпруга си Петко Каравелов зад абсидата на църквата „Св. Седмочисленици”.

На черна мраморна плоча до неговата е изписано името й. Име на една голяма общественичка, работила заедно със съпруга си през целият си живот за българския народ с любов и вяра за добруването на България.

Не случайни са и думите й адресирани към държавниците:

„Обичайте народа си и грижете се преди всичко за него, а после за своите лични интереси. Нашият народ заслужава това!