СЛЕД ГОДИНИ
СЛЕД ГОДИНИ
Не казвай, че си вехнещо момиче,
че никой вече подир теб не тича.
И със сърдечни болки, и със ставни,
в прегръдката на времето сме равни.
Повикай любовта и ще се случи -
душата ти душата ще отключи.
Огледай се на мъжко огледало…
Защо не пробваш с мен като начало?
ОПУС 55
Животът всичко взема, малко дава.
Което преживях, го изживях.
И времето ми вече побелява
като монах, изкупил своя грях.
А щастието ми е неотложно.
Не ми достига просто да съм жив.
И ден след ден ми става все по-сложно
да бъда хем безгрешен, хем щастлив.
ВЪЗРАСТ
Възрастта си не почитам.
Даже й изневерих.
Хукнах - спънах се в артрита
и коляното разбих.
Кръв тече, което значи,
че съм още жив, нали?
Всеки миг ще се разплача
от възторг, че ме боли!
ПОСЛЕПИС
Уж вече бях платил на любовта
и рани от червилото облизал,
а ето че представи сметка тя
за следваща неосребрена миза.
На изхода мадам ме склещи зле
побутна ме с ветрило и ми викна:
„Не можеш да се правиш на вале,
ако в тестето няма дама пика!”
ИНТЕРВЮ
За любовта ли? - Имам белег. Помня я.
Нападна ме тогава подло тя.
Покръсти ме в целувката на огъня,
а после като болка овехтя.
Сега я влача в себе си, жигосана
с печата на един застинал взрив.
Но ето как разбирам аз въпроса ви:
живял ли съм или съм просто жив.
ПИТАМ СЕ
Не си ли ти трънливият хомот
на най-щастливата самоизмама?
На ъгъла на моя щур живот
безпаметно те чакам. Теб те няма.
Но все тъй омагьосан и готов
в душата си да стъпча всеки разум,
стоя като наказан за любов.
А може би и от любов наказан.
БРЪНКА
Когато те въздигнах до небето
и стигнахме безбрежни висини,
ти ми поиска онова, което
го имат всички делнични жени:
една халка от лицемерно злато -
измамна брънка в мъжките юзди.
…А аз бях турил в скута ти луната
и шепите напълнил със звезди…
ОПУС 48
Възпявам невъзможната любов.
Перото стене, а кръвта не лъже.
Превръща ме в поета-философ
единствено, когато стана тъжен.
И щом съм наранен от красота
и просветлен в страданието свише,
на листа бял изцежда капка тя -
надеждата си с нея да опиша.
УРЕДНИЧКАТА
Разказваше за Яворов и Лора -
великомъченици в ревността,
погубени от страсти и неволи.
…А беше смъртна страст самата тя!
Жена-целувка като змийски огън,
изстреляла към мен куршум-любов.
И в този миг си рекох: „Слава богу,
че нямам ни отрова, ни пищов!”
ОПУС 41
Не ме оставяй да замина
и пак да стана скитник клет.
Разтапяй ме върху рубина
на устните си като мед.
Обай ме до самозабрава
и в скута си ме удави!
Мъжът ще се съпротивлява,
душата - ще благослови.
