ФЕНИКСЪТ НА БЪЛГАРИНА БЛЕНУВА ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Из подготвената за издаване едноименна книга „Фениксът на българина”
В това тежко и безпаметно време, в което нашите убеждения, стремежи, упования в доброто и красотата са хвърлени на угнетяващата ерозия от войнстваща бездуховност и регресиращ бит - къде да подслоним душите си? Кому да изплачем болката с надежда за спасение?
До чие рамо да се докоснем? Колко от това, което носихме през вековете като нация и народ оцеля, за да мотивира пътя ни към добруването?
Колко товар е нужен на българското сърце за да се пръсне… или… да се превърне в любов?… Точно Тази Любов, която апостол Павел проповядва в своето Първо послание към Коринтяни в Светото Евангелие:
“Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звъни и кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася; не се гордее; не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината; всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада!…” Първо Коринтяни(13 : 1-8 )
Не се ли научихме след толкова болки и страдания, битки и погроми, сривове и възходи да преглътнем, да изтръгнем, да стопим болката заседнала като буца в гърлото ни, която пренасяме през времето?…
О-о-о, не! Та тя е еманация на националния ни дух!: Белег от счупения сноп съчки на Хан Кубрат. Издънка от горчивия жилав български „Златен Корен” на прочутото родно биле с това име, което расте единствено по нашите земи и само в нашата Стара Планина!
Няма го на нито една друга точка на планетата Земя! Но пък този „Златен корен” цери триста болести, само да знаеш кога да го извадиш и как да пиеш отварата му! И-и-и… тази болка е глътката жива вода точно на Тази Любов! А щом още я имаме, щом още я носим, значи има надежда!
Време е да се обърнем навътре в душите си - там, където пламъчето на вярата мъждука за да разпали въгленчето й. Да се докоснем до красотата и току виж сме я открили: в кармина на залеза обагрен с кръвта на жертвените агнета за свобода; в кафявото на земята събрала соковете си за да оцвети в зелено рождеството на живота ни.
В устрема на вълната от водите на реките и моретата, които преплувахме през вековете за да стигнем до тук; в седефа на раковината от дъното на нашето Черно море, скътала бялата перла на многовековната българска Истина: с думнали тъпани, писнали гайди, плачещи кавали; с извисените към небесата върхари на вечнозелените борове; с аленото и бялото втъкани в надеждата на нашета мартеница; с опияняващото ухание на червената българска роза и трибагрието на националния ни флаг - обгърнал от Дунав и Добруджа до Черно море и старопланинските върхове с тези на Средна гора и Чирпанските възвишения; през Софийското поле и равна Тракия, през Баканжиците и Странджа, Сакар и Родопа, Беласица, Витоша, Пирин и Рила - очертанията на земята ни - днес и завинаги!
Да!… Стига Мъдростта на ни държи за ръка и да ни води в пътищата Си! Стига да имаме очи за този красота! И тогава тя ще бъде нашия най-верен съюзник не в борбата за хляба, а за цветето върху него; Не в мисълта за небето, а за полета на птицата в него.
Та нали Бог е Любов и е в нас самите! Той вижда пламъците на нашата драма, в която страданието вече прожаря душите ни, готови за пепел отвъд битието!
И какво ни остава?…Да поискаме прошка за всичко сторено волю или неволю, с което разбивахме собствения си живот, взривявахме мостовете на надеждата и вдигахме стени пред Истината.
Тунелът, в който опипом се блъскаме, все някъде свършва и там ни очаква Светлината - по чиста от представата ни за нея, по-силна от надеждата, с която я търсим.
И ако хлябът не стига - да разровим мравуняците на националната ни памет, там ще намерим житото за утрешния посев - хляба за децата ни.
И ако няма рамо, което да ни подкрепи - нека стиснем десниците си, и се облегнем на вярата! Нека един другиму се подкрепим!…
Да писнат гайдите на нашето мълчание и едно голямо българско хоро да разтресе земята под нозете ни! Да огласи небето над континентите, в които ни посади Страданието.
И щом мегатоновете товар, който носим на раменете си като народ не ни е премазал до днес - още можем да извикаме в тропота на едно вито българско хоро - нашенското пронизващо, звучно като острия писък на родните Сто гайди: „И-и-и-и-и-ху-у-у-у! Ха, сега!!..И-и-и-и-и-и-ху-у-у-уууу!!!.. “
Щом можем - значи има надежда!…Останал ни е единственият изход за Спасение - Любовта. Бог никого не е лишил от нея, защото сме сътворени с Любов и тя по право ни принадлежи!
Не е възможно всичко да е за продан!
Фениксът на Българина е в пламъци!
Фениксът на българина бленува възкресение!
И-и-и-и-и-и-и… ху-у-у-у-у-у!…
