Керка Хубенова

За силната, голяма, стойностна поезия - няма минало време!.. Но точно тази поезия се сътворява от жив човек. Той диша като всички останали и издишва… И пак.. и…пак…с пулса на собственото си човешко сърце.

Но, въздухът, който преминава през дробовете му - от вдишването до издишването може да сътвори точно този светъл отрязък от време… епоха… вечност в един куплет или в един паметен стих!

И Бог е този, който определя стандартите на „тази вечност”, защото сам Той е Създателят на всичко видимо и невидимо в този и във всичките светове. Той добре познава естеството на сътворяващия. Освен многото си имена, Бог има още едно име - Поет!… Съвършеният Поет!

До този извод стигам с годините - не само от томовете изчетена поезия, но и от многогодишното ми (смея да твърдя) проникновено изучаването на Словото. Директното Божие Слово на Светото Писание.

И не само от Псалмине и Причтите, от книгите на Старите пророци и Посланията на учениците Му; Не и от онази великолепна поезия, с която е сътворена възхитителната „Песен на песните”!

Но и (до и от) последното голямо библейско пророчество в „Откровението на Йоана”, съпоставено със „стандартите” в пророчествата за последните времена и белезите на епохата, в която живеем днес - за свидетелство!

Свидетелството за онази Поезия, която от хиляди години многократно пророкува в стихове на светци и на човеци-поети - посланици на време и времена: Пророческата Поезия. Тя детайлно се е изпълнявала, изпълнява и предстои да се случи:

Поетът винаги е пророк!

И това е знакът от Божия стандарт за чистата, голямата, стойностната Поезия!

Времената сякаш „следват” тези послания в Истината. Но стандартите са свише! Изпълнението им е право на Свободна човешка воля с прибавена към нея „щипка талант” - според волята на Бог, неговата милост и плановете Му.

Така Поетът, като всяко живо и мислещо същество, има своите растежи, възходи, падения, лутане, противоречия, драми, страдания - в търсене пътя на Истината!

А Бог или вдига завесата пред очите му и му я открива цялата, или го води по неведоми пътища, за да я намери „сам”, без да отнема правото му на свободен избор с „щипчицата” от оня дар към него според собствената Му воля и мяра!

И… сам поетът решава как да го употреби: дали да го зарови, да го скрие в земята, или да го преумножи, или пък да търси лихви от него. Спомнете си притчата на Иисус Христос за господаря, който раздава таланти на слугите си и свободата, която дава на всеки за употребата им по собствената им воля. Но когато се завръща - иска отчет.

И… следва „наградата” от господаря за всеки получен талант и „употребата”му!

И в този порядък… си мисля за големите поети на човечеството, и за големите имена в нашата родна поезия: за белезите на времето, което те пророчески пренасят напред със стиховете си.

България е давала и продължава да дава своя щедър дял в това голямо поетично Слово на Земята, по която се движим, дишаме и живеем!

Поетът, възпяващ малкия човек, с големите му общочовешки проблеми и драми с възходи и падения, с любови и вдъхновения - за един отрязък от време, какъвто е собственият му живот, може да пренесе товара с Истината, чрез стиховете си!

Да вдигне тежестта на една цяла епоха събрана в стих и да го преведе напред за знание и поучение! …Така…не преставам да мисля и за поета Таньо Клисуров!

Този, който в цялото си творчество постави човека на делника във фокуса на своя поетичен товар; този човек, който всъщност изгражда света.

И целият този товар от границата на две вековни епохи, белязали с крачки и години земния му живот от рождението в едната половината от живота му - до кончината му в другата епоха отново с другата половина от този негов живот.

Всъщност Таньо Клисуров пренесе напред една двойствена Истина за времето в края на едната епоха и началото на другата, макар и с „противоположни” знаци, но почти със същите последствия от тях за малкия човек.

И го направи с перото си - защото: „А всичко, което се изобличава, става явно чрез светлината: понеже всяко нещо, което ставна явно, е осветлено” - казва Божието Слово в Послание към Ефесяни (5-13).

И Таньо Клисуров го потвърди в позицията на своето гражданско и човешко поведение на поет с творчеството си за тез, които ще дойдат във времената след него, а онези, които имат очи и уши, и са тук сега - го знаят.

И това … все повече ще се открива пред хората с поглед напред. (Но…, но темата е достатъчно дълга, сложна и до детайли аналитична, която оставям на литературната критика за творчеството на Таньо Клисуров)…

И тъй като не преставам да мисля и за човека Таньо Клисуров, когото от много години лично познавам и с чието човешко присъствие в един печален майски ден на 2024 г., броени дни преди на навърши достолепните си 80 земни лета - пристъпих в двора на Храм „Св. Въведение Богородично” в Стара Загора и знаех онази поетична максима, която твърди че: „Човек - това са два човека, които се обичат!”…

Зная също, че: „Този свят е за двама!” Зная, че: „Любовта движи света!” Но.. зная още, че: „До всеки успял мъж - винаги има една голяма жена!”.

Опитността в родната ни поговорка го твърди безусловно… Зная го и през всичкото това време си мисля за Мария - жената на поета. Мария Клисурова - до перото на Таньо…, в живота му… до леглото му, хванала ръката му… до последния му миг…

Така, не преставам да мисля за Мария.

…Дворът на църквата от часове се изпълва с опечалени лица, понесли последни букети за „последната премиера на поета”.

Те щяха да отнесат от нея в този ден не само своята човешка признателност на едно преживяно безмълвно, печално ехо от негови стихове, но и един последен човешки полъх на досег с личната му доброта и човешка мекота - в поклон и знак на почит към паметта му…

Мария беше там!… Съпругата на поета. Мария - жената на живота му! Жената на любовта му! Тази стройна, елегантна, красива, достолепна жена …сега се беше смалила.

Едва я разпознавам. Говори с някого. Оглежда се. Почернена е от траура. Тъничка е като вейчица. Олюлява се. Едва стои на нозете си… Безсънието, тревогите, грижите й около боледуването на Таньо са изчерпали (видимо) силите й…

Приближавам… (Ще й поднеса съболезнованията си). Вижда ме. Пристъпя… Разперва ръце… Тежка прегръдка! Силна. Разтърсваща. Потъва в ръцете ми… Ще се свлече… Плаче. Тресе се. Сърчицето й пърха. Усещам го…

Струва ми се, че с всеки миг олеква… Ще се стопи като сняг и ще я изгубя между ръцете си. Боже!… Мъничка е… като… новоизлюпено пиленце е. Крехка… Плаче. Мокри рамото ми:

- Как… ще… жи-ве-я без… не-го?! Как…?! Кажи ми?!… - пита на срички, между тежкото вдишване и издишване. - Никога не сме се делили до сега! Ни-ко-га!… В ръцете ми издъхна! Но ми го взеха! Веднага ми го взеха! Изнесоха го. Не ми го показаха повече. Изведоха ме. Не ме пуснаха да го видя повече. Пазиха ме! Не го видях! Как ще живея без него?! Как? - Мълча… Нямам отговор. Болката й ме прожаря. Тежко ми е…

Търся утеха за Мария. Изричам плахо:

- Недей! Спокойно, мила! Спокойно!… - галя косите й. - Ти… поне имаш деца! Опора. Спокойно! Хвани се за ръцете им… Ще мине… Спокойно, мила!…

- Да, да имам! - объркана е. - Да… имам деца.. Да! - увисват думите й, стягат гърлото ми.

Таньо и Мария бяха неразделни. От многото години, в които ги познавах и всички знаехме за силната им семейна връзка с подчертана, нескрита любовна привързаност, която растеше с годините. Те просто бяха родени един за друг. А сега бяха разделени!

И тя го очакваше. Нетърпеливо… Трескаво. Очакваше „да го докарат” в храма за последно сбогом с приятели, родственици познати, знайни и незнайни от човешко множество, което не спираше да приижда. „В ръцете ми издъхна. Взеха ми го!”- повтаряше между хриповете Мария.

През рамото й съзирам катафалката. Влиза през задния вход в двора на църквата. Хората се раздвижват. Разшумява се наоколо:

- Карат го! Вижте, карат го от погребалната агенцията. Идва, идва!… Таньо идва! - дочу се…

- Идва ли?!… Идва! Идва… - стреснато изхлипва Мария. Тропа с крачета: - Искам да го видя! Искам! - държа я за ръцете. Трепери. Стиска дланите ми. Гледа ме в очите:

- Като за първа среща ми е!… Все едно отивам на първата ни среща с Таньо сега!.. Така се вълнувам! Вълнувам се! Така ми е! Като на първата ни среща ми е! Искам да го видя!.. Така ми е! - откъсва се от ръцете ми. Хуква в посока на катафалката… Спират я. Родственици (навярно)…

Вцепенена съм. От очите ми изригват сълзи… Капят… Плача за Мария!…

Плачех за… Мария….Познавах болката да затвориш очите на най-близки хора… Знаех, по-скоро, познавах тези лични страдания в дълбините им - преплетени с помислите от тежестта за грижите към скъпите на сърцето ти същества - дни, месеци, години… наред.

И… тази болка, която се врязва доживотно в духа ти от очите им, които гаснат, гаснат…, гаснат до безмълвие, до прозрачност… до стопяващото се дихание… до мига преди да вдигнеш в отчаяние длан и… да затвориш очите им..! А това Мария го беше преживяла снощи. Беше го дишала и й предстоеше да го преживява занапред …Плачех за Мария!…

Мъртвият е вече в покоя си… Страданието е за живия! Мнозина са го понесли, преживявали или някога ще го проумеят в дълбочината му!… Плачех за Мария!

Думите й за тази нова, „първа среща” с любимия - пронизващи, сюрреалистични сякаш събличаха кожите. Диханието на множеството пареше, изгаряше плътта до полуда!

Боже?! Как?! Врязаха се в паметта ми. Продължаваха да звучат: „Вълнувам се!… Все едно отивам на първата ни среща с Таньо!… Вълнувам се! Така ми е! Като на първата ни среща е! Така ми е!… Искам да го видя! Искам!…” - отекваше.

….Помня. Беше преди повече от 45 години, навярно. Още в началото на запознанството ни с Таньо. В годините, когато той бе започнал работа в културния отдел на окръжния вестник „Септември” в Стара Загора. Занесох му мои стихове. Този млад, елегантен, красив и деликатен мъж бе вторачил поглед в стиховете ми зад бюрото си.

Стоях на диванчето срещу му и изпитателно наблюдавах реакциите. По-късно във времето след дългото ни обуване като колеги, вече знаех всеки детайл от едни, типично само негов си, подчертано загадъчни „тикове”, когато той четеше чужди стихове на ум.

Но тогава ме озадачи „маниера” с поклащането в някакъв особен такт на главата му. Правеше го несъзнателно, четейки наум. Почти през стих или два отмяташе глава в дясно и после утвърдително местеше посоката й нагоре, и надолу - бързичко, все едно тактуваше с глава. И пак, и пак….

В друг момент просто свиваше устни и разклащаше глава в ляво и дясно… Следваше някаква своя си „авторска музика” в тактовете на движенията си. Чудих се тогава какво ли значи това?!..

Така се редуваха реакциите му…. Изучавах ги с времето. Никога не го попитах какво значеха тези негови движение с глава, когато чете наум чужди текстове, или поезия.

Беше деликатен и се опасявах да не би да се засегне нелепо от любопитството ми. Но с времето успях да разшифровам мълчаливо конкретното им значение. То просто беше „оценка на място” качеството на прочетеното: кое става и кое - не?!

Познавах кое приема и кое отхвърля и кое ще трябва да се „дообработи”. И докато тогава се чудех на тези странни движения, и внимавах на изражението му - телефонът на бюрото звънна. Той остави листите и вдигна слушалката:

- Слушам, Мария!… Кажи! - изрече го мило, нежно.

Слушаше… Мълчеше. Отговаряше с „Да, добре!… Да!.. Не!”… и не помня още какво каза. Забелязах, че пот изби на челото му. Понечих да стана от диванчето.

Даде ми знак с ръка да седна. Но, това, което буквално ме стъписа бе, че той се изчервяваше скоростно, докато слушаше и отговаряше по телефона.

Говореше смутено със съпругата си?!… Беше като ученик на… първа любовна среща - помислих си. И когато затвори слушалката - бе „като божур червен”!… Като влюбен до ушите ученик…

- Съпругата ми… Ще ходим на почивка…- измърмори той. - Бяха още много младо семейство. Вълнуваше се само от гласа на любимата…

Години наред си припомнях този негов разговор с Мария и знаех с абсолютна сигурност, че любовта между двамата не е нито мит, нито слух, а живата истина.

Споделям сега тази случка за първи път в живота си! Не съм го казвала никому и на Мария дори. Но този разговор с нея по телефона (тогава) за мене остана като своеобразен „личен печат за любов” - само Таньов, точно негов - през който винаги го виждаха очите ми през всичките години на познанството ни.

И знаех, че този мъж, този поет просто обича силно! Живее с тази любов към жена си…

Бяха неразделни.

Във времето тази взаимност бе ярка, очевидна и растеше с годините. Таньо написа много стихове за любовта си към Мария - жената на живота му!

Всъщност Мария не само бе муза, но и живата обичана жена - съпруга и майка на децата му. Бе жената до високото му рамо, която го повдигаше с духа си при вяка негова мекота, деликатна плахост и смаляваща го драма. Укрепваше го с мяра и сила!

При всеки негов полет - тя бе перата от крилете му, без които неговия летеж не би имал височина и ни би стигнал с гледеца и словото си до хоризонтите, към които летеше; и не би видял и мравчицата на земята от висотата на полета си, за да оцени и разкаже за труда и драмата й.

И едно от по-късните му стихотворения за Мария прочувствено свидетелства за тази любов:

„Обичам те, защото те обичам.
И нямам думи да го обясня.
Та то е нещо много, много лично.
Обичам те, защото си жена.

Обичам те с бретон. И без. И с шапка.
Зелена е. Като тревата в степ.
А не защото имам цяла папка
със стихове, написани за теб.

Обичам те. С очите ти кафяви.
Отчаян ли съм или вдъхновен,
знам, погледът ти може да направи
слуга или пък господар от мен.

Да беше рана - щеше да премине,
намазана със риванол и йод.
Обичам те от милион години,
по-точно е: от цял един живот.

Научих го и на английски даже -
било модерно, а било и шик.
Обичам те! Все пак да ти го кажа,
преведено на български език.”

От множеството ни в годините контакти по литературни четения, поетични вечери, финали на литературни конкурси, празници и чествания по градове и села, завършващи почти винаги с „банкети”, или яки купони и общуване - не познавам мъж, или жена, които могат да кажат и дума в посока на каквато и да е негова „фриволност” по отношение на нежния пол!

А Таньо Клисуров бе ценител на женската красота. Но точно с една лична, изискана, негова си поетична естетика, с деликатното си чувство за хумор, но отлично познаващо границите на всяка близост в порядъка на мярата!…

И за никого не бе тайна, че Таньо и Мария бяха едно цяло. Допълваха се взаимно. Неговата мекота и сякаш плахост потъваха в нейната яркост, решителност, категоричност и хъс.

Така, навярно, са постигали баланса в битуването и неразрушимите връзки на любовта, за която няма рецепта, нито е подвластна на каквито и да е житейски обстоятелства и изпитания, през които двамата минаваха през годините, в това число и от дългото им квартируване „все под наем” в града на липите и в отчаяните опити най-после да получат жилище, и да имат собствен дом.

А „темата” зависеше винаги от управниците с власт! Младостта на семейството с двете им деца - син и дъщеря премина буквално все с този битов, тежък проблем до преди десетина години, когато получиха най-после собственото си мечтано жилище…

Стихове на Таньо от книгите му бележат и този драматичен човешки проблем. Той върви всъщност и с редовите теми от подобен порядък на човека - творец и на хората, които честно вадят хляба за децата си и не превиват гръбнак в облагно роболепие..

Всъщност тази любов между Мария и Таньо бе проявление и на висока човешка нравственост. А тя е особено ярка и в стиховете му с гражданска позиция както в младежките му, така и през зрелите години на поезията, и живота му.

Така едно от неговите емблематични, ранни стихотворения си остана своеобразен барометър на времето. Ще го цитирам цялото:

Далеч от нас децата ни растат.
И в събота един и същи път
пътуваме до село с автобуса -
седалката разсърдена ни друса.
Все чакаме квартира по-голяма,
а в старата достатъчна за двама
спестяваме едната си заплата
и мислим си: това е за децата.
А те не тичат в събота срещу ни,
забравили за ласкавите думи,
не търсят в чантите какво им носим,
не ни отрупват с хиляди въпроси,
зад бабините си поли се крият
и сякаш питат ни: „Кои сте вие?”
Далеч от нас децата ни растат.
Страхувам се след време някой път,
когато нямаме с квартирата тревоги,
когато и спестеното е много,
„Кои сте вие?”- ще ни стреснат с глас
децата уж създадени от нас.

В годините на социализма се отделяше особено внимание на художествено-творческата интелигенция, особено младата, каквито бяхме ние в ония години ведно с Таньо Клисуров.

Канеха ни от училища, предприятия, и организации на т.н. срещи с млади поети и писатели и за авторски рецитали и прочие „културни мероприятие” (определение от лексиката на времето тогава).

Та, една група от млади писатели и поети от Дружеството на писателите в Стара Загора преживяхме паметни моменти при една такава среща, забележете - със затворници-рецидивисти зад стените вътре в сградата на Старозагорския затвор, който е мъжки.

Ръководството на затвора тогава ни покани да изнесем рецитал пред затворниците.
Така Таньо Клисуров, Жеко Христов, Неделчо Ганев, (и тримата вече покойници), Йордан Атанасов и аз - се оказахме в кабинета на директора на затвора в уреченото време.

Срещата предстоеше… Насядахме. Сложиха почерпка на масата. В процеса на разговора и въпросите, на които ни отговаряха домакините от управата на затвора - директорът видимо бе особено развълнуван: поясни, че сега Старозагорският затвор е първия в страната, който допуска зад стените си жена на среща със затворниците.

Това било напълно недопустимо според изискванията на Главно управление на затворите в България. Поясни, че става дума за (поетесата… посочи ме) която е „единствената жена с мъжете поети”, защото затворът е мъжки и за рецидивисти, има и политически.

За мъжете проблем не е имало, макар че също току-така редови гражданин не би могъл да мине отвъд стените, решетките и коридорите му. Трябва винаги централно разрешение. Законът не го позволява.

Никой от нас не бе и подозирал, че срещата ни със затворниците ще чака тежки разрешителни и подписи. Но от преди няколко дни директорът е получил специалното разрешение от София.

И сега е горд, че това се е случило точно в затвора, който му е поверен и е първият в страната с подобно начинание - жена да влезе и да рецитира пред мъжка аудитория от затворници-рецидивисти стиховете си.

А са чакали повече от месец и не са били сигурни дали ще разрешат. А и всеки от заслужилите този рецитал затворник, дълго се е съревновавал на трудовото поприще (в затвора), за да спечели правото си да присъства на рецитала.

От управата организирали съревнование и само отличниците и трудовите им постижения за първенците са наградени с присъствие на рецитала.

Разказват, че между публиката има и неколцина твърде „забележителни личности”, има и генерален директор на едно международно тогава предприятие с българско участие, и дори един „легендарен” рецидивист с нескончаеми бягства от всички затвори на страната, където го изпращат.

Обясняваха как са го хващали и не разбират как с две голи ръце може да изкатери и прехвърли дори огромната гладка стена на Старозагорския затвор под зорката охрана по нея, а и на другите затвори, в които е бил и все е бягал. Уникум - определят го. Бяга и с месеци го търсят. Много хитър…

Апропо: По време вече на т.н. демокрация с моята колежка по перо Виолета Бончева вече една друга управа покани двете ни за среща със затворници пак в Старозагорския мъжки затвор.

Но вече бе разрешено, а и този път беше само с малка групичка затворници и с подчертано образователна цел.

И проведохме срещата в присъствието на жена-преподавателка от училището, което вече имаха в затвора. Но това беше в т.н. „демократични години” и вече веднъж се беше случвало, преди доста време женското присъствие там.

А като журналистка пак вече „във втората времева епоха” веднъж правих и интервю със затворник в самия затвор, в една от стаите зад решетките, но ме предупредиха да съм спокойна: до там и отвън пазят надзиратели, специално - успокоиха ме.

В годините имам и няколко интервюта с двама от директорите на Старозагорския затвор, направени на място в затвора, но това вече пък е съвсем друго нещо.

…Та по време на онова голямо четене ни поведоха надзирателите през едни мрачни коридори с метални врати и решетки, с множество огромни ключове и катинари. Всяка от тях пред и зад нас се отключваше и заключваше страховито и чинно.

Чуваха се все по-близо нестихващи аплодисменти.. „В залата са. Чакат. Ръкопляскат вече един час от нетърпение” - поясняват надзирателите, които ни придружават…

Залата е препълнена…С влизането ни - гръмват ръкопляскания и възторжени викове. Над стотина и повече затворници стават на крака. Наредени са амфитеатрално. С влизането ни - избухват буквално като взривна вълна. Ръкопляскат гръмко, възторжени викове.

Преведоха ни до осветената сцена с подиум. Седнахме пред маса с цветя. Препълнената с мъже зала не спираше да гърми от ръкопляскания. Да „разчупи въздуха” някой от групата ни се пошегува, докато сядахме: „Ако сега хукнат срещу нас, тези яки мъже, Керке-е-е-е, мисли му, как ще те опазим и къде ще бягаме?”

Последва кикот… („на плоско”). Но след командите на надзирателите, чинно застанали в страни на всяка редица да замълчат - залата рязко стихна.

Някой от „техните хора” ни представи поименно. По-късно разбрахме, че е бил политически затворник, а сведенията след години бяха, че този политически затворник след реабилитацията си в „новото време на демокрацията” е написал и книга за преживяванията си в затвора.

Йордан Атанасов наскоро ми разказа за тази книга, в която и нашето литературно четене е намерило подобаващо място. Един по един излизахме напред пред микрофона със стиховете си… По време на четенето на места публиката ни прекъсваше от възторжени аплодисменти….

Беше едно от най-забележителните ни литературни четения, коментирахме след срещата. Вниманието на затворниците беше повече от изумително и неочаквано. Таньо се впечатляваше от абсолютната тишина на моменти, при което те слушаха и следяха всяка дума, акцент или интонация и реагираха светкавично.

Избухването на аплодисментите им, реакциите им - точни, навременни. Имаше и възторзи и аплаузи, и бисове…

Това, което се случи на това литературно четене тогава, днес определяме като подобие на своеобразен рок-концерт с поети (по отношение на публиката).

Не бяхме виждали, нито участвали в подобно литературно четене и по време на т.н. Литературни десанти, в които лично съм участвала на няколко пъти.

Бях и на първия в страната голям литературен десант в началото на осемдесетте години на миналия век. По това време бях секретар на Дружеството на писателите в Кърджали, а Съюза на българските писатели предприе мащабното събитие с бележити имена на родната литература под председателството и личното участие на Любомир Левчев.

Тогава столичните творци кацнаха с правителствения самолет за голямото литературно четене, което се състоя в центъра на Кърджали…

И пък в първите години на демокрацията пак от Съюза на Българските писатели продължиха традицията с литературните десанти из страната.

Участвах лично в тези под ръководството на Иван Гранитски, състояли се последователно в Стара Загора, Хасково и Кърджали с творци от столицата като Иван Динков, Павел Матев, Иван Гранитски, Миряна Башева, Маргарита Петкова и др.

Рециталите също бяха огромни, с много публика в домовете на културата, клубовете на дейците на културата и театрите на градовете… Бяха уникални събития. Огромна позитивна енергия. Възторзи и аплаузи.

Но публика толкова реактивна като „затворническата” просто нямаше никъде и такава в годините не видяхме.

Многократно сме коментирали този факт с Таньо Клисуров още тогава и в последвалите години на спомени слез „затворническия рецитал”, когато на път за вкъщи Таньо често се отбиваше в редакцията на в. „Тракия”, където по онова време работихме с Неделчо Ганев, а и в годините, когато се сетим за поетичното „рок-шоу” в Старозагорския затвор.

Силната и особена чувствителната към всеки стих и стихотворение публика, особено за социалната, или любовната поезия - продължи да ни вълнува.

Просто тази „затворническа аудитория” от оня рецитал бе някакъв особен барометър, който поставя всеки от нас на стрелката му.

Наблюдавах как в годините по различни събития и рецитали и в последните от живота на Таньо години, когато често се случваше да рецитира онова свое стихотворение „Далеч от нас децата ни растат…..” пак гръмваха ръкопляскания, подобно на онези затворнически аплаузи.

И независимо, че близо половин век бе изминал от времето на написването на това стихотворение, виждах как „товарът му” се пренася през времето.

Поетът пресътворяваше проблемите на времето и ги осветляваше с целия им печален блясък през браздата с граничещата епоха, в която вече бе прекрачил житейският му път в началото на 21-ви век.

И вече не по „селата на социализма” „..децата ни растат”, а тук и сега пак при баби и дядовци - всъщност израства новото поколение, но без родителите си, пръснати по чужбина, или пък децата заминали да се образоват зад граница и оставили тук родителите си - все белези на едно двойнствено време с тежестите му, пренесени от перото на поет!

А Истината винаги бележи една и съща силно емоционална реактивност - и в лицето на слушатели, и в сърцето на читатели.

Помня, след един подобен рецитал, в който Таньо имаше ярко присъствие пред публиката с препълнен салон - ми хрумна да попитам едно от популярните имена в града на поетите (съзнателно не цитирам името му): „А ти защо до сега нямаш нито една премиера на своя книга, а имаш доста издадени книги?”

Погледна ме косо и отговори светкавично (къде на шега, къде наистина): „А-а-а-а, не! Аз не правя премиери на книгите си, защото няма да мога да събера толкова хора, колкото само Таньо може да събере на едно литературно четене!”?!…

И… имаше право!