Любомир Духлински

На 21 март 1882 г., когато се отслужва поменът по повод деветата годишнина от смъртта на Апостола на свободата Васил Левски, пред църквата стои млад, прилично облечен човек и раздава безплатно на всеки, който прояви интерес малка книжка. Младият мъж се казва Георги Яковлев Кирков, чичото на Георги Кирков - Майстора. Той е написал книжката за няколко часа предишния ден, отпечатал я е в немалък тираж и без да се навира в очите на присъстващите просто им я подава. Това е първата известна на науката биография на Апостола.

Години по-късно той споделя, че не се ласкае от мисълта, че е написал научен труд, а просто да напомни на българския род за великия му син, да му покаже какви мъже са се борили и гинали за свободата му.

Повод за написването на биографията, а и на стихотворението на Константин Величков е струпаната от три години купчина камъни за паметник на Левски, която тъне в кал и боклуци, а и наполовина вече е окрадена.

В текста е запазен правописът на онова време. Селища и местности са с тогавашните си имена, въпреки, че днес те се казват по друг начин. Изчистени са само някои от буквите от тогавашната азбука, които са излезли от употреба още при езиковите реформи от 1921 г. и 1945 г.

ВАСИЛИЙ ЛЕВСКИЙ

(Дияконът)

Черти от живота, деятелността и трагическата му кончина

Василий Левский, (впоследствие „дияконът”) е роден в Карлово около Петровден в 1837 година от родители бедни, които едвам са се поминували. При всичката си сиромашия родителите му са полагали особенна грижа да го направят книжовен човек, да му отворят очите, защото силно жалели, че те сами са остали прости и невещи люде.

Ранний си детский възраст Левский е проживял под родителски надзор в Карлово, гдето той е ходил „няколко годин” в местното училище. Измежду другите свои съученици, Левский се е отличил с особенна трезвост, жив и впечатлителен характер и никога не е търпял обида и неправда, както към себе си, така и към другиго. В всичките му постъпки главна черта била постоянство и решителност. Това еднакво припомневат неговите познайници и приятели. Това се подтвърждава впоследствие всецяло в пеговий живот като деец народен дори до самата му трагическа смърт.

Когато Левский е бил 13-14 годишен, требвало да остави Карловското училище, едно може би, поради туй, че родителите му не са били стижни повече да го учат. а друго, което ще да е по-вероятно, че вуйка му, Игуменът Хаджи Васил, го е завел в Железник (Ст. Загора) и го е настанил в тамошното училище. Вуйка му е забележил рано хубавите му способности. и не е щял да заглъхнат те по такваз една бодра и твърде рано развита натура. Левский със своите способности и рядко прилежание е придобил своеобразна привързаност и обич на вуйка си: той е обожавал вуйка си за неговите грижи и страдания да го „научи добре на книга” и за това го е слушал и безусловно му се е покорявал.

След три годин Хаджи Васил се е прибрал пак в Карлово и довел назад и Левский. който до тогас 3 години е ходил в Ст. Загорското училище. Тежко е било сега на младий Левский да се върне пак в Карловското училище, гдето той не е могъл да удовлетвори своята жъдност за учение.

***

Настьпва зрела възраст, настанват буйни млади гадини - това ще да е било около 17-18 година - а Левский. при своята живост и любознателност, не е находил средство да се съсредоточи в неща. Вуйка му, Хаджл Васил, по тогавашните понятия, е броил за Левский най-големо щастие, ако е могьл да го предума да стане калугер. Види се, вуйчу му е било присърце да завещае на Левский своя калугерски занаят. Левский само от една голема обич към вуйка си е склонил да се постриже в монах в Сопотский мънастир, и то с условие, че вуйка му ще го праща още на учение. И наистина, Левский е ходил след това да се учи още некое време в Карловското училище, гдето той и „свършил” 4-и клас според тогавашната програма.

Но калугерската раса не е обещавала за Левский нищо привлекателно. С свойственната нему решителност и постоянство, той решил еднаж за винаги да остави студената манастирска самотия н да тражи живот между живи и мислящи людье. Калугерството, това „отречение от мiра сего” не е давало душевна храна на една жива и за работа сьздадена натура, какъвто е бил Левский. Заразата унаследена от фанариотската школа, която е образувала от „почернените братия” живо пълтено невежесгво и тъмнота, произвела е в младата душа на Левский глубоко отвръщение. Рано и ясно е съзнавал и видел той истинската причина на таквоз окаянно положение, в което е киснало тогас нашето черно духовенство. В рабството, политическото рабство е видел той сичкото зло. Той е глубоко верувал, че политическата свобода на Българский народ ще роди и просветени добри пастири, из устата на които човек и при раждането си и при умирането си чува слово на благословия и утешение.

За един млад свеж юноша, надарен с сила и прекрасни способности, калугерский живот, какъвто Левский наблюдавал отблизо у вуйка си Игумена, с неговата просия и тунеядство, е представлявал за него твърде непривлекателна перспектива. Левский рано е изстинал към всичко калугерско, у него е залетела мисел да се отрече от студената бездейственна мънастирщина.

***

Тази своя мисел, която е зреяла няколко годин в главата му, Левский осъществил 1862 година 3 март.

Една заран рано Васил Левский липсва от Сопотский манаетир и наскоро се чува, че той е минал в Сърбия. за да постъпи там в четата на знаменитий Раковский. В това време възстаннето се е подготвяло извътре и работило се е с надежда, че ще дойде на помощ отвън добре организуваната чета на Раковский. За емисар в тоя случай е служил Левский. Под прикритие на своята раса той е работел деятелно и сполучливо в полза на възстаннето в Габрово (1862); той с оставал тук през всичкото време, даже когато Турското Правителство бе открило заговора и до нейде си бе развалило плана на Раковекий. Но Левский си остана в Габрово, и тук той 8 и половина месеци се поминуваше с Хабаджилък с надежба да дочека сгодно време за действувание.

След това, когато турските преследвания беха няколко поутихнали, Левский се връща пак в Карлово, и на връх великден 1863 г. снима от себе си калугерската раса. На Георгев дсн, същата година, той се главява учител в с. Войнигово. В двегодишното си тука учителствувание образувал една малка дружина, за да даде отпор на турските разбойници, които често нападали от Стремско.

Подир това, Левский преминува да учителства с с. Ени-Кьой (Тулченско) и след 6-месечно учителствувание минува в с. Конгас, тук той учителства само 3 месеца. Но в това кратко време той успел да образува дружина юнаци с цел да преследват черкесите, които тогаз върлуваха по цела България, особенно в Добружа.

***

Известието, че в гостеприимна Ромъния се готвела чета да мине в България, за да повдигне населението против отколешните наши врази, привлекло е и Левский в Букурещ. Тукашний Революционний Комитет е оценил напълно способностите на Левский. Той е бил избран за емисар, да дойде в България да подготви систематически възстанието.

От Ромъния Левский избрал за в България най скорий и сигорний път. Както винаги, така и сега, пътят е бил през столицата на падишаха и на въплотената ориенталска апатия. През Цариград, Одрин и Пловдив Левский достигнал най напокон в Карлово. Тук той престоял 7 дни, докато го подушило турското правителство и напустило сган шпиони да го открият къде е. Но Левский с свойственната нему ловкост лесно издебнал бдителността на падишаховото правителство и скоро през Калофер-Шипка-Габрово намерил се е в Влашко. Требва, наистина, да се признае, че не лесно е било за Левский да изщукне от мрежата на шпионството, което бе омотало нашето отечество в върлото царуванье па знаменитий Медхат паша, когато в България но мегданите бяха насадени повече бесили отколкото дьрвета.

В 1867 г. Васил Левский се явява вече енергичен деец в народното българско движение. Името на „диякона” се знае вече не само по исичките български градища, но и по селата. Той внушаваше уважение към себе си не толкова с физическа сила и храброст, колкото с умение да заинтересува, да усвои сърдцета на слушателя. При хубавите му умствени дарования, които сега вече се показаха в пълното има развитие и зрелост, съдбата не бе го обидила и с дар слово. „Язикът му работи и главата му сече, него трябва да пратим за работа…” се казваше в комитета в Букурещ, когато той се избираше за емисар в България. Левский никога не се отказваше, той бе винаги готов да испълни и най-мъчното поръчение, и не се боеше ни от огън, ни от вода. У него имаше железна воля и самообладание, каквото рядко се срещаше у другите наши юнаци в народното ни движение. В тежки и критически минути, той не е губил присъствие на духа.

През същата 1867 г. Левский бе избран за знаменосец на Панайотовата чета, която вече с големи мъки бе минала от Влашко и в това време се беше установила в Стара Планина над Карлово, отечеството на Левский.

През Юний месец (не се помни кой ден и число) Левский по поръчение на воеводата, слязва да иде в Карлово, за да се види „по важна работа” с некой други работници по народните работи. По пътя, близ Гюреш-Каръ той налетел случайно на караул от трима турци. Веднага заседва зад окопът на един гюл и, като захванал добра позиция, без да гръмне, принудил турците да се скрият в Карлово. Левский влязва в града  и престоява до заранта у Христа Райков. Но тримата изплашени турци известяват на мюдурина, че видели един Комита. Самото име „комита” внушаваше страх на турците, които хубаво знаяха какви хора са комитите. Още първата заран дига се потера да лови „комитата”. Предводителите на тая потера беха Джинджи Мустафа и Тосун-бей, които ходиха наистина да ловят кокошки и да ядат баници по колибите и по селата, а не да търсят комита.

Левский избегна без да го забележи никой, но требваше да измени предварително начертаний път, за да се срещне пак с четата. Подир един цел ден четата, като не дочака диякона пред вид на една опасност, отстъпва на вътре в планината. На другия ден четата се смъмрала с Панайота и го принудила по вишегласие да чака Левский.

Левский на другий ден застигнал четата в Златишката Планина; тука комитите без малко са щели да уловят Златишкий каймакам, който ги е гонил с потера.

***

Наскоро четата, като не доби некое особено подкрепление от страна на притесненото население, преследвана от всъде, най-сетне преминива в Сърбия. В Белград се отваряше тогас така наречената „Българска легия”, която за България принесе може-бити толкова полза, колкото и казацките полкове на Садък паша (Чайковский). Нямаше що да се прави, против настроението си диякон Левский с неколцина други от същата чета, постъпи в речената „Легия” и стоя там до убиването на княза Михаила, когато и самата легия се разсея.

През зимата (Декемврий) 1867 год. Левский се пресели в Влашко. Тука българските емигранти току-речи винаги са посрещани съчувственно от нашите съседи-ромъни. В Букурещ той сега требваше да се види с мнозина в комитета за да се обмисли план за по-рационално действувание.

Какъв е бил новий план на нашите воеводи не се знае но в началото на 1868 год. ний видим Левский пак в четата на Панайота. Тя се тъкмеше наскоро да последова подир Хаджи Димитровата, която беше вече отсам Дунава.

Но несполуката на Х. Димитра отби волята на Панайота за преминуване в България. И така, наедно с четата, Левский престоя цела 1868 год. в Влашко.

През Априлий 1869 година, с подробни инструкции от комитета и определен план, диякон Левский минува пак в България да организува възстанието. Решило се беше вече сега да се организуват комитети, да се събират средства и да се приготовлява народът всячески за едно всеобщо възстание, когато му дойде часът. Външните нашествия, организувание чети в Влашко и преминувание с големи загуби Дунава, накара найсетие нашите воеводи и комитети да се убедят, чс с това ще се дава само материял на европейската дипломация винаги да отнема значението иа нашето народно движение, като го приписва на Влахия или Русспя. а не на самия български народ.

Но и турското Правителство не дремеше; то бе наводнило цела Влахия с шпиони, между конто най-много се подвизаваха гърци из фенерската школа.

Ето защо Лсвский се стараеше да утъкми възстаннето но една програма и да съобщи на движението чист народен характер. А за тая цел той бе уредил цела една мрежа от комитети и агенти по градищата низ цела (Северна и Южиа) България. които имаха постаянни сношения помежду си и с Централний Комнтет.

В 1869 г. през Юлий м. Левскнй пръв път се компрометира пред турското правителство. В Сопот турците уловиха палтото му, но той сам избегна благополучно.

Не възможно е тук да се преброят градищата, дето е бивал Левский, и лицата с които той е имал работа. Това би съставило цел том. Ние ще предоставим тия подробности за бъдеща история да ги приведе в известност.

През същата година ние видим, че Левский сам повежда чета и в село Асабърово (Сьрнено-Горско) наказва Хаджи Мустафа за това. че братът на тоя последний страшно върлувал по Добруджа и правил големи пакости на българите.

1869-та година беше гореща година за цел български наш род. Тогас прохождаше още борба но „църковний въпрос” между българи и гърци. Требваше българский народ да заяви енергично своето съществувание и чрез разните движения да принуди турското правителство да го реши по-скоро и в наша полза. Четите на нашите воеводи и движението между народа услужиха действително до некъде. Църковний въпрос биде решен. С неговото решение Султанското правителство признаваше вече пред света българский народ за историческа единица, правата на която бидоха потвърдени с ферман. След решението на Църковний въпрос требваше всичко на време да утихне, поне с цел, да се покаже, че народът до некаде е задоволен от Султановата милост. Но в същето време за да се отвлечеше вниманието на турските власти, та да можеше да се работи по-серьозно. Левский беше приложил всичките си старания за мирно развитие и организувание на комитетите по всите градища из България и поради това избегваше всеко явно стълкновение. Няма съмнение, че нашето народно движение в много помогна и може да се каже, ускори до нейде църковний въпрос - Левский през това време пътуваше от град на град постоянно в разни облекла и под разни видове. До 1873 година той обикаляше цела България и беше доста добре сполучил да организува съобщенията между разните комитети и знаеше почти всичко, що ставаше по градищата.

***

Той е бил в Пловдив, когато куриер му е съобщил, че по „Тетевенското приключение” мнозина са вече осъдени на заточение. На бързо той се е върнал от Пловдив, и когато е обикалял Търновското окръжие за да събере дружината си с цел да нападне на полицията и с сила да освободи осъдените по-горе, пътем той застанал в Ловеч в къщата на поп Кръстю Тодоров-Никифоров, за да пренощува. Юнака не подозирал какво зло на главата му се кроило!

Този същий поп Кръстю предава Левский на турските власти, тоя юда не трепнал, когато се е решил да предаде брата си в вражески ръце на смърт. Тоя служител Христов, но същий служител на лукавий, тоя поп на когото името ще остане пятно в историята на българското освобождение, сам е съдействувал и помагал на турските заптии да уловят народний месия и, според думите на очевидци, пръв е дигнал ръка за да нанесе удар на Левский, когато той се е спасявал.

Три часа на раздалеч от Ловеч в хана на Христо Цонюв в с. Какрина, след незначително съпротивление е бил хванат Левский, преследуван от Чауш Бошняк Хюсеина. Това е било на 26 Декемврий 1872 год. От Какрина Левский е бил заведен в Търново, а оттук е бил върнат в Ловеч, отдето подир един испит е закаран в София, за да му решат участта!

Народний страдалец в София е бил изложен на всевъзможни испитания и искушения. Турский фанатизм с мъки и терзания се е стремил да истръгне некое самопризнание у тоя мъченик на народното възраждане. Но напусто са били всичките старания на турските власти; те са дохождали в отчаяние, че не са могли никак да хванат дума от него, та чрез това да могат да раскрият целото заготовено възстание. Неговите иронически отговори срещу запитванията на турските власти показват ясно с какво презрение е гледал той на смъртта с всичките й предшествующи потресения. Наистина, само силен и постоянен характер може да произведе таквоз рядко самопожъртвование за общето благо. Само твърдо убеждение в светостта на делото е крепило неговий дух, който не се е смутил нито минута, а е съхранил бодрост до край. С твърда вера и спокойствие восприе той търновий венец за народната свобода. С достойнство дочака той мъченишка кончина. На 6 февруарий 1873 Левский бе обесен накрай София.

На бъдещий български историк се предоставя да изложи точна и верна характеристика на знаменитий от сега диякон Левский. Читателът ще опрости пропуските и недомлъвките по делата и подвигът на наший юнак; това сичко е написано в няколко часа пред дена на парастаса му в София, на 21 март 1882 г.

Ето как се описва още трагическата смърт на Левский в стихотворението на друг един български подвижник, Ботьова:

О! майко моя, родина света,
Защо тъй жално, тъй милно плачешь?
Гарваню, и ти птицо проклета,
На чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох! зная-зная, ти плачеш майко,
За туй, че ти си чърна робиня.
За туй, че твойт свещен глас, майко,
Е глас без помощ, глас в пустиня.

Плачи там близу край град София,
Стърчи, аз видях черно бесило.
И твой един син Българийо,
Виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи, грозно зловещо,
Псета и вълци вият в полето.
Старци се молят Богу горещо.
Жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят трънье в полото,
И студ, и мраз, плач без надежда.
Навеват на теб скръб на сърцето.

Умря той вече, юнашка сила
Твоите тирани скриха в гроба.
О! майко моя. родина мила!
Плачи за него, кълни съдбина!

Така завърши живота си българский юнак. С своята многогодишна борба за свобода той остави в потомството ненагледен споменик.

Докле съществува българский народ името на тоя народен предтеча ще се споменува с благоговение и името Левский ще служи символ на самоотвержение и самопожертвование за общото благо.

И така. нека възсъединим гласът си синца и да поменем българский борец за неговите заслуги. Вечная памят!

***

Тутакси след чудесното ни освобождение бе се родила мисъл за построение паметник Левскому, на местото, гдето той е обесен в София. Тая мисъл е била приета с ентусиазм от софийските граждани. С една малка сума пожъртвования бивший Соф. град. съвет бе почнал да гради паметникът. Но скоро подир това, не се знае защо, работата по пометника се спре и стоя до днес; минаха се от тогаз 3 години и не се знае даже що станаха каменете приготвени за тоя паметник!

Ето как тъжи и оплаква нашата апатия г. Величков (Константин Величков - б.м.) в своето стихотворение:

Коя ръка е хвьрлила
Тез камьнье? Кой тъй без жал
Със тая памет свята, мила
Безсрамно се е подиграл?

Коя безбожна, глупа злоба
Играла си е гнусно там?
О, Левски! Костите ти в гроба
Не разбунтува ль тоя срам?

Духът ти няма ли да стане
Името ти да защити?
Не ще ль сърдито да застане
Ругателите да смути?

Със паметта ти се присмиват.
Униженьята своя дих
Над нея с вятъра разливат,
И ти стоиш въ гроба тих!

Гневът и гордостта блестеха
до смъртний час в мъжкий ти взор.
Ни мъките ти тех стреснаха,
Нито смъртта, ни злий затвор.

Защо ти беха те тогава
Кат днес немогат защити
Опозорената ти слава
Която в кал и срам лежи?

Левски! Кажи. Какво станаха
Та търпат мирно тоя срам?
Или и те със теб умряха
и шепа пръст са в гроба там?

Ил чакаш живите за тебе,
Възмутени, да искат мест,
Кат видят тая кал въз себе
Завистливи за свойта чест?

Те силно, страстно са заняти
С дела от по-жив интерес.
Сънища мили, цели святи
Поглъщат мислите им днес.

От работа едва надвиват.
Те искат днес от все душа
Умрелите в мир да почиват.
Доще им некога реда.

Така един ден си казаха:
„Това е, братя срамота.
Към тез за нази що умряха;
Грешна е немарливостта.”

Таз немарливост би грижлива,
Напна се и се замори.
И о позор, о срам горчива
Насмешка, ето що стори!

Защо на мир го не остави,
Като туй да стори е могла ?
Свободата го забрави.
А ний хвърлихме го в калта!

Забвеньето ни не смущава,
Безсмъртний мъченик герой,
Не плаши неговата слава:
Паметници си има той .

Не стига ли едното име?
Не стига ли за тоз герой
Тоз паметник неразрушими:
Делото що извърши той?

С блеск славата му не свети ли?
Над тез священите места.
Що са на веки освятили
Мъченичеството, смъртта?

Тез наметнаци горделевн
От времето не се боят.
Гневът, враждата завистливи
Всуе над тех ще се ярат!

И непочитаньето става,
Без страх посега днес на тех
И глупаво го заленява
Със святотатство, с един грех!

***

И тоя срам не ни бунтува.
И пада туй пятно въз нас
И нийде, нийде не се чува
Един възнегодуван глас!

Гледайте в тез блатища кални.
Е там, де жабата се крий,
Тез камънье. мръсни, печални,
Потънали в нечистотий.

Днес три години вече става
На ветровете са за смех
И времето зле упражнява
Презрението си над тех.

Гледайте тамо де се прозява
Циганинът дрипав, немит,
Де кучето си излежава
На слънце мързела честит.

Защо минувате с презренье?
Защо отвръщате глава?
На нашто самоуниженье
Е грозен паметник това!

Най-напокон, на завършване ние ще изкажем следующата надежба. Паметникът на Левский на скоро ще се почне и добърши. За това преди няколко време е бил възбуден въпрос в Соф. градски съвет и твърде съчувствено е посрещнат. Стига само да се избере една комисия да се заеме с тая работа, като прибере помощта, събрана от другите градски съвети низ България.

Да, паметникът на Левский скоро трябва да се въздигне!

София, 1882 г. Март 20 ден.