Любомир Духлински

Римската литература оказва съществено влияние върху развитието на литературата като цяло. Малко произведения на писатели и поети от Древен Рим са оцелели до наши дни.

Но това, което е достигнало до нас, спокойно може да се нарече „Велики дела”, тъй като именно от тях можем да научим повече, ако не и всичко, за живота и обичаите на онова време, за исторически събития и изключителни личности.

Литературата на Рим оказва силно влияние върху формирането на тогавашната култура. Голям брой паметници на културата и днес все още предизвикват спорове и възхищение.

Ние не сме много запознати с културния живот на древния свят в различните периоди от неговата история. Всяко историческо познание зависи от изобилието и надеждността на оцелелите паметници. Те могат да бъдат разделени на две категории: словесни и истински.

Първата категория включва литературни текстове, запазени в по-късни преписи и в оригинал (макар и в повече или по-малко повреден вид); към втория - различни видове продукти и творения на човешки ръце, от глинени фрагменти до мраморни статуя и мраморни храмове.

Материалните паметници са запазени от много по-ранно време от словесните - още от третото хилядолетие пр. н. е., но сами, без паралелна литературна традиция, дават много малко информация за духовната същност на старите времена.

Времето на художествено развитие идва, когато възниква класата на носителите както на историческата легенда, така и на техническите методи за нейната обработка; това са певци, аеди, „пророци”, хора от ранната античност до 600 г. пр.н.е., когато са заменени в тази роля от философи.

От древността те принадлежат към гилдията на занаятчиите и се наричаха Homeridае, „Деца на Омир” - това име, като се има предвид естествената семейна приемственост на занаята, неизбежно би трябвало да предизвиква идеята за прародителя Омир, точно както сродното име на скулпторите Daedalide - идеята за митичния прародител Дедал.

Традицията, чиито носители са Хомеридите, обхваща преди всичко най-важните за мислещия човек въпроси - космогонични и есхатологични.

В първия темата на певците е религията на Зевс и неговия опит, чрез създадения от него бог-човек да избегне смъртта; във втория - преминаването на героя (Одисей) през всички царства на разнообразна смърт.

Колониалното движение с неговите войни и скитания води до хуманизирането на двата мита и до сливането им със събитията на деня: от космогоничния мит възниква епосът за Троянската война, от есхатологичния - епосът за завръщането на Одисей; отпадналата религиозна идея постепенно се заменя с морална, особено силна в първия епос, в „Илиада”.

Постепенно теорията и практиката на предшестващата литература на Древна Гърция преминава в културата на новия световен хегемон - Древния Рим. Заражда се неговата самобитна, макар и не толкова оригинална литературна концепция.

Не толкова оригинална, защото заимстванията от Гърция са очевидни и често използвани. Така или иначе, ражда се Римската литература от V-I век пр.н.е.

Нея условно можем да я разделим на два периода: до средата на III век пр.н.е. доминира устната народна литература: магии и заклинания, работни и битови (сватбени, възпоменателни, погребални) песни, религиозни химни, песни с комичен и пародиен характер, импровизирани скечове, прототип на народна драма, ателани - сатирични фарсове с постоянни маскирани персонажи.

Раждането на писмената литература се свързва с появата на латинската азбука, която произлиза или от етруската, или от западногръцката; тя наброява двадесет и един знака. Най-ранните паметници на латинската писменост са аналите на понтифексите, които съдъжали записи за времето на големи събития, пророчества от публичен и личен характер, международни договори, погребални речи или надписи в къщите на починалите, родословни списъци и правни документи.

Първият текст, достигнал до нас, е законите на Дванадесетте таблици 451-450 г. пр. н. е.; първият писател, който ни е известен, е Апий Клавдий (края на IV - началото на III в. пр. н. е.), автор на няколко правни трактата и сборник с поетични максими.

От средата на III век. пр.н.е. римската литература е силно повлияна от гръцката. Тя играе голяма роля в културната елинизация през първата половина на II век. пр.н.е. - кръгът на Сципион Африкански; обаче тя се сблъсква и със силна опозиция от страна на защитниците на античността - групата на Катон Стари.

Особена враждебност предизвиква античната гръцка философия. Новите римски литератори и философи се стремят да премахнат нейното влияние и да наложат своята философска концепция.

Раждането на основните жанрове на римската литература е свързано с подражание на гръцки и елинистически модели. Творбите на първия римски драматург Ливий Андроник (ок. 280-207 г. пр. н. е.) са адаптации на гръцки трагедии от V век. пр. н. е., подобно на повечето от писанията на неговите последователи Гней Невиус (ок. 270-201 г. пр. н. е.) и Квинт Ений (239-169 г. пр. н. е.).

По същото време на Гней Неевий се приписва създаването на римската национална драма - претекстите „Ромул”, „Кластидия”; работата му е продължена от Ений - „Изнасилването на сабинянките” и „Ациум” (170 - ок. 85 пр.н.е.), които напълно изоставят митологичните сюжети.

Андроник и Неевий се считат за първите римски комедианти, създали жанра палеата - латинска комедия, базирана на гръцки сюжет. Разцветът на палеата се свързва с творчеството на Плавт (средата на III век - 184 пр.н.е.) и Теренций (ок. 195-159 пр.н.е.), които вече се ръководят от неоатическата комедия, особено от Менандър; те активно развиват битови теми - конфликти между бащи и деца, любовници и сводници, длъжници и лихвари, проблеми на образованието и отношението към жените.

През втората половина на II в. пр.н.е. се ражда римската национална комедия (тогата). В основата на новия жанр стои Афраний - през първата половина на I век. пр.н.е. В този жанр са работили Титиний и Ата - те изобразяват живота на низшите класи и осмиват упадъка на морала.

В края на II в. пр.н.е. ателана - „Помпоний” „Новий” - също получава литературна форма. Започват да я играят след изпълнението на трагедията за забавление на публиката.

Тя често пародира митологични истории - маската на стар богат скъперник, жаден за властови позиции, придобива особено значение в нея. В същото време, благодарение на Луцилий (180-102 г. пр. н. е.), сатирата се превръща в специален литературен жанр - сатиричен диалог.

Втори период от развитието на древноримската литература е под влиянието на Омир през втората половина на III в. пр.н.е. Появяват се първите римски епични поеми, разказващи историята на Рим от основаването му до края на III век. пр.н.е. - „Пуническата война” на Неевий и „Анали” на Ений.

През I век пр.н.е. Лукреций Кар (95-55 г. пр. н. е.) създава философска поема „За природата на нещата”, в която излага и развива атомистичната концепция на Епикур.

В началото на I в. пр.н.е. възниква римската лирика, която е силно повлияна от Александрийската поетична школа. Римските неотерични поети - Валериус Катон, Лициний Калвус, Валерий Катул - се стремят да проникнат в интимните преживявания на човек и изповядват култа към формата; техните любими жанрове са митологичният епилий (кратка поема), елегията и епиграмата.

Най-забележителният неотеричен поет Катул (87 - ок. 54 пр. н. е.) също допринася за развитието на римската гражданска лирика с епиграмите си срещу Цезар и Помпей. Благодарение на него римската епиграма се оформя като жанр.

Първите прозаични произведения на латински принадлежат на Катон Стари (234-149 г. пр. н. е.), основател на римската историография с произведението си „Произход” и римската агрономическа наука - „За земеделието”.

Истинският разцвет на латинската проза датира от I век. пр.н.е. Най-добрите образци на историческа проза са произведенията на Юлий Цезар - „Бележки за Галската война” и „Бележки за гражданската война”, и Салустий Крисп (86 - ок. 35 пр.н.е.) - „Заговорът на Катилина”, „Югуртинската война” и „История”.

Научната проза от I век. пр.н.е. е представена от Теренций Варон (116-27 г. пр. н. е.), автор на енциклопедията „Човешки и божествени древности”, исторически и филологически трудове - „За латинския език”, „За граматиката”, „За комедиите на Плавт” и трактата „За земеделието” и Витрувий (втората половина от I век пр.н.е.), създател на трактата за архитектурата.

I век пр.н.е. е златният век на римската ораторска проза, която се развива в две направления - азиатско (цветист стил, изобилие от афоризми, метрична организация на периодите) и атическо (компресиран и прост език).

Към първия принадлежал Хортензий Гортал, към втория Юлий Цезар, Лициний Калв и Марк Юний Брут. Той достига своя връх в съдебните и политически речи на Цицерон, който първоначално съчетава азиатски и атически маниери. Цицерон също има значителен принос за развитието на теорията за римското красноречие - „За оратора”, „Брут”, „Оратор”.

Древноримската поезия започва с историческия епос на Квинт Ений (239 - 169 г. пр. н. е.), който е подражание на гръцкия епос. Този поет пръв въвежда хекзаметъра в латинската версификация. Неговата поема „Анали” в 18 книги, описваща цялата история на Рим, ни е известна само от цитати и изложения.

Твърди се също, че той е превел гръцки комедии и трагедии, сега също съществуващи само във фрагменти на латински и че е популяризирал други гръцки литературни жанрове.

Епикурейството, което се разпространява по това време в Древен Рим, е отразено в поезията на Тит Лукреций Кара (роден около 98 г. пр. н. е., починал през 55 г. пр. н. е.), който пише поемата „За природата на нещата”.

Според хрониката на християнския писател Йероним поемата не е напълно завършена, но е публикувана от Цицерон. В жанрово отношение трябва да се причисли към дидактическата поезия.

Поемата е запазена в ръкописи от IX в. През по-късното средновековие Лукреций е забравен и преоткрит едва през 15 век. Елементи от неговата творба се откриват чак през XV в. в творчеството на хуманиста Николи във Флоренция.

През същия I век пр.н.е. в Рим се появяват поети, които гравитират към александрийската („учена” и „лека”) поезия. Това е Гай Валерий Катул (роден през 80-те години на I в. пр. н. е., починал около 54 г. пр. н. е.).

До нас е достигнал сборник от 116 негови творби, в началото на които има малки стихотворения - „полиметри”, в края - епиграми, а в средата - големи стихотворения.

Най-известният поет на имперски Рим е Публий Вергилий Марон (70 - 19 г. пр.н.е.), авторът на поемата „Енеида”. Той пише и пасторални идилии, събрани в сборника „Буколики”.

Негов приятел е елегичният поет Гай Корнелий Гал (69 - 26 г. пр. н. е.).
Талантливи елегични поети са също Албий Тибул (роден през 50-те години пр. н. е., починал през 19 г. пр. н. е.) и Секст Проперций (роден около 49 г. пр. н. е., починал след 15 г. пр. н. е.). От Тибул и Пропорций са запазени две стихосбирки.

Квинт Флак Хораций (65-8 г. пр. н. е.), който е по-известен като автор на ямбографски поеми и сатири, също публикува три книги с лирически стихотворения, които древните коментатори наричат оди. Пише и в стила на монодичната лирика.

Последният известен поет, завършил живота си в нашата ера, е Публий Овидий Назон (43 г. пр. н. е. - 18 г. сл. н. е.).

Овидий вече е преведен на френски от Филип дьо Витри. Освен това преводи на френски на Овидий се споменават в каталога на библиотеката на крал Чарлз Мъдри, съставен през 1337 г. от Жил Малай.

След началото на нашата ера в Рим са известни четирима епични поети: Марк Аней Лукан (39 - 65 г.), Папиний Публий Стаций (починал около 95 г.), Валерий Флак (починал около 90 г.) и Силий Италик (26 - 101 г.).

От многобройните произведения на Лукан само едно е достигнало до нас - историческият епос „За гражданската война” или „Фарсалия” в 10 книги.

Древната литература се основава на текстове от същите видове, които са били известни на всички съседни народи: работни песни, военни и маршови песни, заклинания, култови и обредни песни.

Във всички тези текстове думата се появява в неразривна връзка с музиката и ритмичните движения на тялото, било то трудови операции или ритуален танц, изпълняван от индивид или група („хоро”), в чийто интерес се извършва ритуалното действие.

Празниците и ритуалите, свързани с плодородието, се характеризират със следи от доминиращите някога сексуални веселби, караници, „ритуален нецензурен език” и „подигравателни песни”. Както показват имената на повечето от тези типове песни, те са от предгръцки произход.

Ритуалите често са представлявали сложна система от магически и лицеви действия - наченки на драма. За по-нататъшното развитие най-голямо значение имат култовите и обредните песни, тъй като консерватизмът на ритуала създава устойчиви традиции и единен стил.

Наред с песните, римляните познават, разбира се, и други видове „устна литература” - приказки, гатанки, поговорки. Нови материали от богатата съкровищница на Изтока непрекъснато проникват в тях, възприемат се и постепенно биват асимилирани от латинската литература.

Древните митични и приказни сюжети варираха безкрайно в нови имена, преплетени помежду си, включващи реален исторически материал. Локализацията на повечето митове в основните центрове на микенската култура показва, че именно тази епоха е изиграла решаваща роля във формирането на гръцката митология.

Завоевателите бяха организирани според вида на военните общности, а пазителите на идеологическите традиции бяха войнствени певци, „аеди”, разказвачи на песни за подвизите на техните предци.

Тези песни, първоначално свързани с култа към героите, бяха идеологическо оправдание за новия ред, установен върху руините на микенската култура, и, разпространявайки се във всички региони на Гърция, те се откъснаха от основата си.

Значението на социалната функция на тези песни, широките сюжетни възможности на многобройни митове и приемствеността на песенната техника на аедите доведоха до факта, че преобладаващият литературен жанр на древна Гърция беше епосът, възникнал на базата на дружина писане на песни.

От края на V век. художествената литература се превръща в конкурент на поезията. Изкуството на разказването в проза („приказки”, „басни” и др.) Съществува сред гърците от древни времена, но във феодалната епоха то е изтласкано от епоса.

С разграждането на епоса това изкуство получава възможност за ново развитие: създават се истории за нови герои, Крез, Езоп, Омир и „седемте мъдреци”. Ферекид (VI в.) пренася темите на дидактическия епос в прозата, като изобилно ги обогатява с приказни мотиви.

В Йония, на базата на борбата срещу аристокрацията, възниква рационалистична критика на героичната легенда (през 6 век), а в епохата на криза на социалните форми се развива интересът към чуждите страни и техните системи; това дава живот на нови видове прозаическа литература. Границата между реалността, обект на прозата, и мита, обект на поезията, е ясно очертана.

Литературният ред на Рим, който в епохата на прехода към империята се ръководи от класическите образци на гръцката литература, донесе окончателната победа на атикизма.

В резултат на римската експанзия и загубата на Гърция на доминиращата си икономическа позиция в Средиземноморието, литературата й деградира, дори губи своя стилистичен интерес за сметка на бурно развиващия се Рим и, разбира се, неговата литература.

На в Рим на кастите, на робите, огромното мнозинство на неграмотния плебс, културната пропаст между отделните слоеве на населението, особено в завоюваните нови провинции, задълбочава още повече от разрива между книжовния език и живата народна реч.

Отначало има теоретично прокламиране на принципа за равнопоставеност Римската империя, но не и практическото му прилагане в литературата. Реториката, поддържана от Рим, си поставя, както и при Исократ, широки задачи за овладяване на всички видове литература, но се развива главно в училищата, без да навлиза в широко в живота.

Дори в края на I век класически (привърженици на атицизма) настроени писатели, странстващият проповедник Дион от Пруса и историкът Плутарх, не са атицисти в пълния смисъл на думата и до голяма степен се ръководят от литературата на ранния елинизъм .

Едва от II век, когато първите признаци на предстояща криза принуждават Рим да унищожи насилственото първенство на Запада над Изтока и благосъстоянието на римското население временно се подобрява, литературата навлиза малко по-дълбоко в обществото.

Само че това е капка в огромното римско море, по-голямата част от което е неграмотна и за тях писаното слово е толкова чуждо, колкото и звездите.