Красимир Симеонов

МАЛКИЯТ ВАНКО И СВЕТЛИНАТА

Имахме в махалата такова дете, викахме му Малкият Ванко.
Беше с няколко години по-голям от нас, но беше с Даун и само мучеше и се хилеше, когато го питахме нещо. Често му се подигравахме, а лицето му все така грееше с най-чиста светлина…
И продължаваше да слиза и да си играе с нас, а майка му - една клечеста, мъничка мушица - седеше на пейката пред съседния вход и го гледаше с мека усмивка. После го хващаше за ръка и го прибираше.
Веднъж по-големите момчета хванаха една котка, набутаха ни в мазата и казаха да гледаме - щели да я убият и одерат.
Бяхме се вкаменили от ужас.
А Малкият Ванко излезе пред всички и ясно произнесе думичките:
- Аз обичам! - и измъкна котката от ръцете им, качи се по стълбите и я пусна навън.
Онемяхме. Никой не го беше чувал да говори смислено.
Оттогава той стана нашия герой!
…………………………………..
Малкият Ванко не продължи да учи.
Той остана при майка си до смъртта й. А след като тя умря, съседите разказваха как спрял да се храни и не след дълго една вечер просто изгаснал.

НАРЪЧНИК НА ПОСЛУШНИЯ ЧОВЕК
версия 21 век

1. Стриктно вярвай на това, което говорят по телевизора.
2. Твоят девиз е: Яж и пий, спи и работи.
3. Не участвай в никакви протести и никога не изказвай мнение срещу властите.
4. Винаги подкрепяй управляващите, каквито и да са те, и изпълнявай всяко тяхно разпореждане.
5. Възпитавай децата си в лоялност към властта.
6. Докладвай лицата, които оспорват горните твърдения.
7. Сега легни и умри с чувството за изпълнен дълг.

Като мравка в мравуняка ти заемаш ключово място в него и твоето подчинение е важно за цялата общност.
И за Нас.

БЕЛИЯТ ПЪТ
(Сант Мат притча, преразказана от Красимир Симеонов)

Събота вечер.
Тихо е.
Някъде от много високо в съзнанието ми се спуска древната сант - мат притча за онова упорито костенурче и птиците…
…………………..
Живяло някога едно мъничко костенурче.
Това, което то най-много искало било да полети като птиците.
За това всяка сутрин то се проверило през тръните, простъргвало корубата си между камъните и се покачвало на една невисока скала. От там то всяка сутрин скачало във въздуха, махало с четирите си крачета и накрая падало на земята.
Тъжните пълзящи твари го гледали със съжаление и мъничко надежда, а хвърчащите по рождение пренебрежително отбелязвали:
- Някой трябва да му каже, че не е птица!
Но костенурчето не се отказвало.
Минали години. Между тръните и нагоре по скалата към върха вече се откроявала ясно една мъничка бяла пътечка със следите от корубата на костенурчето.
Един ден, може би последния му ден, костенурчето както винаги поело към върха. Неговата бяла пътечка вече ясно личала и корубата му не се простъргвала толкова болезнено между трънаците и камъните.
Както обикновено то стигнало горе.
Както обикновено то се засилило, скочило и размахало крачета…
И полетяло.
Всички онемели.
Костенурчето описало плавен кръг над света долу и отлетяло.
………………
Три дена всички мълчали.
Докато на четвъртата сутрин не видели едно друго костенурче да поема по бялата пътечка нагоре към върха.
И след него друго.
И след него друго.
И след него друго…