Рени Васева

ПРЕСЕЧКА

Тази нежна софийска пресечка
ме посрещна с толкова слънце.
Забърбориха старите кестени,
тротоарът се поразсъни,
една улична котка отсреща
миеше кротко муцунка.
Аз вървях срещу новия изгрев,
зад гърба ми планината отърсваше
всичките нощни видения,
прилежно сгъваше нощница,
миеше ведро лицето си
в сините вирове на небето.
Лято бе. Едно детско сърце
в гърдите ми пляскаше със ръце
и тичаше, тичаше, тичаше…
Едната гуменка все се изхлузваше
от босите ми нозе.

ДВЕТЕ СГРАДИ

Заглъхна улицата,
притаени сред снега,
две старомодни сгради
се смълчаха.
Довчера бъбреха
до късно вечерта,
но днес студът
прогони всичко живо
и сградите се свиха
в своите стаи
с онези, по-високите
тавани, и орнаменти
на амурчета от гипс,
със плюшени пердета -
тежки, прашни,
и канапета
от дамаска със брокат.
И сградите се свиха
в своя свят на коридори,
потънали във сумрак
и презрение
към всяко намерение
да се излиза вън.
Единствено чадърите
на заточение
във този коридорен свят
без слънце
тъгуваха и молеха съдбата
някой да ги върне
под небесата,
плачещи от радост.
Уви, тук можеха да срещнат
само призрак,
да поговорят с паяче
или пък да побъбрят
сладкодумно
със двете кожени палта
на закачалката,
охлузени, изтрити,
поизядени от апетита
на бездумните молци.
И сградите се свиха
и останаха
във своите кухни,
дето намирисваха
на супа, карамел,
на сладко от смокини,
на ябълков сладкиш
компот от сливи…
Потъна улицата
във мълчание,
снегът затрупваше
мечти и намерения,
затрупваше съдби,
а двете стари сгради,
примирени,
потънаха във спомена
за някакво отвъдно
време…

МАЛКАТА УЛИЧКА

Беше й тясно на малката уличка,
беше й сляпо. Безпосочна,
накрая опираше до едно пусто
училище, разградено,
обрасло с коприва,
набодено цялото в тръни,
страдащо от безсъние и самота
с тези зейнали мъртви пробойни
и натрошени стъкла.
Беше й душно на малката уличка,
беше й жадно. Изсечените дървета
откараха като трупове
в някаква морга, където навярно
ги бяха нарязали на тънки парчета,
за да изследват вените и артериите,
за да видят как свършва животът
в тези ясни космически кръгове.
Толкова алчни за смърт,
толкова жадни
за илюзорно безсмъртие….
Беше й страшно на малката уличка,
беше й страшно
без деца и дървета,
само старческа пепел.

ПРИЗРАК

И улицата днес
замръкна толкоз рано.
Дъждът заръмоли
по тези стари сгради,
една до друга свити,
с опразнени прозорци,
врати със катинари,
графити по стените.
И само тук-таме
сияеше в тъмата
на есенни пердета
нежната позлата,
зад тях просветваха
старинни полилеи,
изящни нощни лампи,
а крехки силуети
танцуваха по двама.
Оптическа измама,
краткотрайно мигване,
игра на сенките
във мокрите дървета,
илюзия за дом
във моето съзнание.
Дъждът почукваше,
улуците тръбяха,
а пустотата
беше оглушителна.
Сама останала,
се спъвах по паважа
и бързах, бързах,
исках да разкажа
на тебе или някого
за красотата в сумрака,
дантелените сгради
стояха като булки
със пищни орнаменти,
цветя, воали, рокли,
панделки и ленти…
И вече чувах музика -
звучеше по етажите,
отекваше в дворовете
самотното й ехо.
А всяка моя клетка
попиваше с наслада
живителната влага
на тази меланхолия,
на тази гола нощ,
проникваща в утробите
на уличните сгради.
И вече полунощ бе,
а аз бях призрак тъжен,
изгонен вън от къщите.
Мечтаех за завръщане.

НОЩНИ БЕЗУМИЯ

Градът стовари
в очите ми
нощните си безумия.
Светлинно море
разпенваше срещу мене
вълни в различни оттенъци -
коледна вакханалия,
разточителен жест
на прикривана бедност,
истерия. Съчетания, пагубни
за художника гений,
кичозни фрагменти, детайли,
извивки, нови апартаменти
за преселението.
Всички да свикват
с калта и транспорта,
отровния въздух,
лабиринтите на ремонта,
анемичното слънце,
луната по Смирненски,
просяците и циганите,
карциномите на запустелите къщи,
нелечими, без зов за завръщане.
Съчетания, пагубни
за здравословното хранене,
за нечие детство, за образованието
и културното ни наследство,
за здравното министерство.
По пешеходните зони
ни размазват редовно
и даже не се обръщат.
Ние сме тези,
които поднасяме легените
на преялите, на безнаказано ситите -
да повръщат.

ГРАДЪТ АКВАРИУМ

На дъното
на този град аквариум
аз бях една щастлива
златна риба.
Преплувах булеварда,
не ме погълнаха
вълните на колите,
прииждащи със грохот
с клаксони, сирени,
с отровени утроби,
които абортираха
на пясъка
едно безмозъчно
и недоносено съвремие.
Заглеждах се
във всяка кална локва,
защото сбръчканото
й лице бе уловило
залеза,
защото виждах
как във нея се зараждаше
отново спомен за море…

НЯКОЙ

Някой просто затвори
вратата след себе си,
после хукна
надолу по стълбите,
после цяла нощ луната
му беше фенерче,
защото издирваше
някаква обич по ъглите
на булевардите по пресечките,
площадите, гарите,
трамвайните спирки
и светофарите,
по скъсаните седалки
на старите тролеи икаруси…

Чуваше вятъра, чуваше в утрото
и софийските гларуси,
дошли от морето,
следващи сляпо речните пътища.
Може би оцеляваха в недоимъка,
пък и рибата бягаше все по-отчаяно,
а самотата пристягаше
хорските гладни гърла.
И накрая идваше Тя,
мажоритарно избираше,
все така в традиционното
облекло и въоръжение,
нечленуваща в никоя партия…

Замираше панелното щастие,
някой най-сетне се прибираше,
защото отключи вратата,
антрето миришеше
на прах и на мишина,
мазилката започна да плаче,
палтото на някаква стара любов
се усмихваше в здрача.

ПРОЛЕТ

Така засрамена
бе тази млада вишня
във най-затънтения днес
софийски двор,
една надменна каменна тераса
каза: “Вижте я!”
И се вторачиха във новата й рокля,
и заговориха във хор:
десетки птичи гласове,
саксиите с мушкато,
антените, (останали без работа),
на старите самотни телевизори,
изпраните чаршафи долу,
точно във средата,
на най-затънтения днес
софийски двор.

Една жена
си миеше стъклата,
олющената дограма
се ронеше
в ръцете й сапунени,
а бялата й блуза
с разкопчани копчета
издуваше платна
и сякаш че пътуваше
към някаква незнайна
весела страна
сред сините вълни
на топлото небе.
Жената се разсмя,
когато мъжка длан
затули от света
отвореното деколте.

УТРО

Промъква се утрото по булеварда.
Разучава старателно
разкопания тротоар.
С любопитно лице проследява
дългите мъртви ръце
на велоалеята.
Дъждът измива грима й,
превърнат в поточета
червени сърца.
Утрото никак не бърза.
Захласнато, слуша
как двама шофьори се карат -
обидено островче
насред море от потекли коли.
По булевардната ивица
някак задружно,
опрели изкривени гръбнаци,
дишат плитко и тежко
старите сгради на София.
Дъждът е притиснал
мокро лице до прозорците
и тайно подслушва края
на хиляди есенни сънища.
Река от чадъри залива
метростанция ”Люлин”.
Отворила своята алчна уста
с озъбени стълби,
тя ни поглъща един по един.
Проверени, таксувани,
във редички. Готови за употреба.
”Люлин-Младост” и “Летище София”.
Гласовете режат
ушите на недоспалите.
А утрото бодро се стича
по вени и капиляри.
То ни гледа в очите
и открива във тях
нашето отчайващо безразличие…

СМЕТИЩЕ

По купищата
на градското сметище,
през обелки картофени
и разтекла се кръв
на домати, през множество
черни чували, превръзки,
торбички от “Лидъл”,
опръскани с кал,
през развалени яйца,
мухлясали хлебни филии,
сирена… Сметта на града
продължава да гние.
Заразени с коварния вирус
на хорското безразличие,
не долавяме вече
гласовете на деца и на птици,
не усещаме дъха на трева.
Всички бягаме
от проклетото сметище,
обръщаме погнусени лица.
Само някакво
мърляво отчаяние,
отчаяно бременно и самотно
ражда някакво същество
направо върху бунището,
ражда болка и срам,
ражда страх, а хоризонтът
отсреща разнищва
жълтата електрическа прежда
на кварталното осветление.
Само аз съм изхвърлила
някаква обич с боклука си
и я търся ли, търся -
твоята четка за зъби,
гребена, с който ме решеше,
зимните ти обувки,
няколко ножчета,
обръснали твоята кожа.
О, да, и обезглавената ваза,
мисля в яда си ти я запрати
срещу кухненската стена.
Тук, на градското сметище,
можем да оцеляваме
хора и птици. И само насън
преодоляваме
земната гравитация,
като си спомняме,
че сме били ято.

ОЧИ

Очите ми прескачат
по празните тераси на квартала.
Улавям сърцебиене, високо кръвно,
на щастието отмаляло пулса.
Усмивките ни днес са тъжни,
поставени под карантина.
А пролетта внезапно е заминала
със актуален пропуск от работодател.
Довчера си е бъбрила с комините
и даже им е обещала щъркели,
а днес оставя зимата да ни лекува
със белите престилки на пъртините,
където все по-рядко някой стъпва.
Очите ми прескачат през алеите
на парка и кварталните градинки,
прегърнали със сняг пързалките,
на люлките се залюлява вятърът,
а клончетата цъфнали на сливата
мобилизират всичката си обич
и вярват в силата на общите си корени.
Затворени са ми очите вече.
Аз се превръщам в нежен сливов цвят
през снежна вечер.

МОНОЛОГ НА ГРАДА

Ще викам през времето
от паралелни вселени,
ще ви будя в безгрижните нощи,
аз, градът, до лудост съм ваш.
Без дробове и въздух,
с очи ослепени, сънувам
дърветата още.
Само скелети голи
са възкръснали в мрака
и се гледат с мъртви зеници.
В тези колоси от бетон
и арматурно желязо
гнездят, мутирали, птиците.
Ето, конници идат
и слагат печати,
а на пътя Агнеца е легнал.
Аз ви каня, в святата си
невинност и дързост,
всичките да прогледнете.
И да видите в алчната утроба
на дните си как заченат съм
от делата ви,
ще ме носите в костите
чак до гроба си -
на земята и в последната прах.
Но не вдигайте
повече кули към Бога,
търсейки само щастие.
Все едно, те ще ви свличат
надолу, защото са кули от страх.
Аз съм вашата лудост,
наречена бъдеще,
и в мрака се моля за вас,
хибернирано
в някакъв космически час,
дано все пак ви дочакам…