Тодор Янчев

БЕЛИ ЩЪРКЕЛИ

Избледняло е небето. Изсушена стрън.
Синьо ято - през ленива мараня.
Нося във сърцето си от стръкче звън -
залюлян от лятна тишина.

Бели щъркели с изпръхнали крака
крачат през ливади с детелинов дъх.
И бълбука кротко малката река,
тръгнала от синьото на оня връх.

Всичко ми се струва нарисуван свят.
И си мисля - сътворен е за добро.
Клюн изтрака. Щъркели въртят
над полето бялото хоро.

1976 г.

ТАНЦЬОРКА

С пъстра фуста и елече
Елка сръчно се облече.
По главата й завити
греят алени ширити.
Писна гайдата игриво
и замлъкна всичко живо.
Трепна Елка и пристъпи -
звъннаха пендари скъпи;
и затропа, заигра
кръшни нашенски хора.
Смучат старците лулите
и си спомнят в младините
на мегдана,
по хората
как са тъпкали тревата.

1976 г.

ТАТКОВИНА

Татковино моя! Бащино огнище!
Синкави балкани. Ведър водоскок.
Слънцето поженва жълтото стърнище
и изгрява месец виторог.

Всичко е безкрайно - близка е земята
с милата прегръдка, с бащиния праг:
с хълмовете бели, тръгнали нататък,
дето се издигат планините в сняг.

Татковино моя! Небосклони в синьо!
В тебе ще остана, в твойта равнина.
Нося ти в ръцете, хубава родино,
изгревите топли в бяла светлина.

1988 г.