ПОСВЕЩЕНИЕ НА РОДИНАТА
ПОСВЕЩЕНИЕ НА РОДИНАТА
„Земя като една човешка длан…”
Г. Джагаров
Толкова е малка тя, че можеш
да я вземеш като шепа пръст,
с нея да се радваш и тревожиш,
да преминеш през света накръст.
И да я развееш като знаме,
и да я бленуваш в нощен час
като китна пролетна поляна,
като извор с омагьосващ глас.
И макар че тя не е голяма,
във сърцето да я побереш
можеш само с дума като „мамо” -
в безпределна обич и копнеж.
Ти, родино, в мен ще си останеш
със коси от бели снегове,
със сърце от незарасла рана
и очи от тъмни векове.
Ще звъниш във мен като камбана,
щом изгубя пътя си назад.
Вече зная - ти не си голяма,
но без теб е малък този свят!
СТИХ
Аз не успях да ти напиша стих,
тъй както ти поиска от сърцето.
Къде не търсих думите, но ето -
безсилен, в дързостта си се смирих.
Аз можех със зора да те сравня,
с красиво цвете или блясък лунен,
ала защо са всички тези думи,
когато ти за мен си светлина
и с тебе разговарям като в храм,
тъй както разговарям със цветята?
Нима за нежните им аромати
са нужни думи като „свян” и „плам”?
Нима небе над стихнали била
не ни говори с облаци и тътен?
Или пък птица, кацнала на пътя,
с размаха бърз на своите крила?
С усмивка ти за всичко ми прости
и даде на сърцето ми простори.
По-хубава и от най-хубав стих
е любовта, когато заговори.
ИСТОРИЯ
Eдин пожар в пространството гори
и непрестанно в мислите се връща.
И не във слава, власт или пари -
откривам аз в сълзата свойта същност.
Къде започва моята вина,
че мрачните предчувствия се сбъдват?
След жертвите на страшната война
историята идва като съдник.
Ще търси дълго повод да прости,
а после паметници ще извае.
И тя накрая ще намери стих
смъртта пред живите да оправдае.
В копнежа си за мир и светлина
животът до сълза ще се смалява
в минутата от скръбна тишина,
която не разделя, а сближава.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Чаках ги за миг да се покажат
зад рида и острия завой
с жълти клепки от росата влажни…
Не стотици - хиляди, безброй.
Слънчеви момчета и момичета -
с грейнали лица във утринта -
сякаш че към хоризонта тичаха
в дълъг ден да покорят света.
А денят бе слънчев! Ласкав вятър
рошеше зеленото море.
Скитник ненаситен беше лятото,
който няма в пътя си да спре.
Колко дълги есени и зими
аз ще виждам този светъл знак!
В паметта ми тихо и незримо
спомените ще се връщат пак.
Нека който ще да си приказва,
че била е кратка младостта.
Слънчогледи, с вас в мен не залязва
слънчевият лъч на любовта!
