късчета от съботи за хора с чувство за самоирония

Христина Комаревска

Била съм какво ли не в професионален и личен план. Уредник /звучи малко двусмислено/ в редакция, после репортер, редактор и т.н. въобще - „дялан камък” в журналистическия бранш.

След толкова години писане на „сериозни” текстове, поезията се оказа моят спасителен бряг, не като арт терапия, а като място, на което си сам със себе си. Но това е друга бира - само за познавачи и ценители.

И така, преди десетина години, стигнах в своето развитие до разносвач на рекламни брошури на чуждестранна търговска верига. Хей така, на шега, уж за кратко, за да заместя детето на съседка, което кандидатства във ВУЗ, а майката, естествено, висшистка, запраши за чужбина, за да „специализира” в камериерството.

И се заредиха съботите, в които обикалях квартала и чинно зареждах пощенските кутии с рекламния вестник - голям формат, цветен и даже с кръстословица и седмичен хороскоп. Грабеха го като топъл хляб, зер по т.н. репове вестниците бяха в изобилие, но струваха пари.

Отначало „маршируването” ми бе белязано с трудности - „стоката” не беше лека, хартията си е от дървесина и земното притегляне ми огъваше коленете. Трасето също беше и е дълго, не съм го мерила в км, а гордите собственици на апартаменти в крайния квартал, сиреч моя, не притежаваха даже пощенски кутии, което си беше откритие за мен.

Или бяха без вратички /кутиите/, навярно откъртени за подпалка през студените зимни дни, или печално висяха отключени на пантите си.

По тях имаше даже поизбелели от времето хартиени надписи с наименованията на получаваните вестници и списания преди много години. Защо не ги бяха отлепили, за мен бе загадка, може би сантиментален спомен или напомняне за широкия им интелектуален мироглед. Кой да ми каже, може адресатите да са отлетели като брошурка на вятър в по-добрия свят или е знак за небрежност.

Направо се идентифицираха /кутиите/ със своите стопани като визитна картичка. Дървени, ламаринени, малки и големи.

По-късно в този десетгодишен период се появиха домофоните, малките метални пощенски кутии, надписите и на самите сгради кой номер всъщност са, тъй като имаше някакво повторение - например блок 15 и блок №15- А.

И таксиметровите шофьори се объркваха в номерациите, аз пък съвсем сред тези панелни чудовища. Даже до ден днешен получавам писма от местни данъци и такси и банкови извлечения на хора, които никога не са обитавали моето жилище и няма съвпадение ни в името, ни във входа.

Само номерацията на блока, без да се обръща внимание, че моят е с допълнителното буквено обозначение, например А.

Такива работи се случваха и се случват в моя квартал, който беше един от младите в града, в смисъл, че тук живееха много новобрачни и семейства с малки деца.

Само в моя вход, на многодетните, на етаж с два апартамента, щъкаха 7-8 броя, сметнете сами каква е бройката до седмия. Весело и безметежно си живеехме, от днешна гледна точка, ако се абстрахираме от денонощния шум - безгрижно топуркане на детски крачета денем и нескончаем плач на детски хор през нощта.

Но, да се върна на думата си - началото на моята „кариера”. Изпитвах определена доза срам, как, боже мой, аз ще вляза в ролята на вестникарче, което разнася реклами, след като самата съм запозната с процеса на създаването на вестника от а до я - писане, набиране на ръка, „връзване” на страниците буквално с канап и т.н., и т.н.

Старите печатари знаят за какво иде реч. Настоящите читатели не са и чували думата метранпаж, цицер и т.н. Да не ровя надълбоко в паметта си, когато пропускането на една запетайка в страницата на вестника беше повод за наказание от отговорните лица.

Недоглеждане, което не биваше да се допуска. А как чертаех макет, който по обясними причини постоянно се променяше, заглавията, които от ръчен набор - буква по буква, се изливаха на по-късен етап от оловни торпили на линотипа.

Спомени и прогрес в действие, а сега се налага да разнасям „стоката” по трасето и самичка се окуражавам: представям си, че това е моята виа долороса и трябва да устоя, че не съм единствената, макар и без трънен венец.

Добре, че сезонът се смени и улиците се обезлюдиха. Но пък титулярката замина да учи, а аз, волю-неволю, заех трайно мястото й. Мантрата „скоро напускам” взе да избледнява. Годината се търкулна като топка на баир, след нея и другата …празници, делници, аз съм винаги „ангажирана” в съботния ден. /Добре, че не съм еврейка да спазвам шабат и да си почивам/.

Като заваля снегът, нямаше хора по улиците, аз проправях пъртина и за 2-3 часа приключвах с дейността си.

През зимата „скиталчеството” ми има друг акцент. Чувствам се свободна и удостоена да бъда първата, която докосва с нозете си бялата покривка. По-трудно е, когато проправям пъртина, но с нетърпение и радост преодолявам разстоянията, а ръцете ми сами посягат да докоснат снега, винаги различен - пухкав като птича перушина или стъклен, недостъпен, а понякога и коварен.

Падам, ставам, продължавам, никой не ме е видял - има и присмехулници, които се кикотят, ако някой се изтърси на земята, и не дай бог, не съм отскачала до ортопедията.

Толкова е красива бялата безбрежност, че забравям къде съм хукнала в съботния ден, когато хората кротко спят под юрганите и не бързат заникъде. Аз, господарка на вселената и тишината.

Ще си позволя още едно лирично отстъпление. Добре, че беше този бизнес, за да си „припомня” сезоните, а тук, на това вълшебно, отдалечено от града място, природата си е в автентичен вид, макар и не толкова в междублоковите пространства, а на поляните около тях.

Не се предава - орехови дървета с дебели стволове, които сигурно помнят люлките на спящи в тях бебета, докато майките превиват гръб със сърп в ръка; ябълки с неподправен вкус, познат ми от детството; мушмули, шипки и драки, които късат дрехите ми, сякаш искат нещо да ми кажат.

И трева, която никъде другаде няма, с нюанси от цялата палитра на художник, влюбен в зеленото. Тя е вездесъща, наистина може да я видя и докосна през всичките сезони, даже и през зимата наднича зад някое камъче или плоча, останала от темела на съборена къща.

Когато зимата се изтърколи, хората надничат от терасите или се събират пред входа на сладки приказки, но това във вечерните часове, ако сутринта съм имала лични причини да не разнасям брошурите.

Вече ме познават отдалече и настъпва оживление, разменяме си някоя битова шега, приемат ме за арбитър да оценя градинките пред входа - едната с „кацнали” в цветята лебеди от стари автомобилни гуми и други причудливи арт инсталации в ярки цветове ала Салвадор Дали.

Имаше и възрастни жени, които за моя десетгодишен „занаят” си отидоха, но още си ги спомням. За тях и за житейските им несгоди мога да разказвам с часове, всяка по своему със своята човешка битност - радост и раздели, успехи и загуби.

Тези достолепни старици, напуснали селските си къщи и дворове, след като овдовели, „прибрани” от децата си, днес са още тук, макар и да ме гледат от избелелите от слънцето некролози, залепени по входовете.

Техните близки ги помнят и допълват „досиетата” им, като ми споделят семейни истории, раздават храна на Задушница за упокой на душите им - „да им се намери”.

Натъжавам се, но времето върви и аз с него в една посока. Не само в съботите, но и в другите дни.

В близко време мисля да приключа с това си занимание. Да изчегъртам /модерна дума с политическа окраска/ от съзнанието си старата мантра „скоро напускам”.

Звучи ми по елнпелиновски като протяжна жътварска песен - хем знам, че не бива повече да се натоварвам физически, хем ми е трудно да спра, защото уроците са на всеки ъгъл, на всеки вход.

До месец напускам, стига тази „алчност”, за какво са ми тези пари?

Но още си карам количката, препълнена с брошури. И все още не съм отказала пустите цигари. Напускам, не напускам… кога? Докогато…