Димитър Кенанов

Днес къде сме? Къде са децата ни?
Майко моя, децата ти! Хъшове -
Като в сън емигрират.
Все с тази неизменна валута - недоимък от вяра…

През 1968 г. Издателство „Български писател” отпечатва стъписващата с „херметизма” си стихосбирка на Николай Кънчев „Колкото синапеното зърно”. В моята „албатросна” книга „Сърцето ми е нежно за войник. Ранният Янаки Петров” (Издат. „ПИК”, Велико Търново, 2023, стр. 65-66) споделям отзвука от книгата-събитие при големия български поет - матрос Янаки Петров от поколението на художника и поета Георги Трифонов:
В писмо (5 февруари 1969 г. Созопол) Янаки Петров се обръща към мен: „Здравей, Митко! Пиша ти <…>, за да те помоля да намериш „Колкото синапеното зърно”. Не можах да я открия никъде. Днес четох една рецензия за него в последния брой на „Пулс”. Не съм чел стихосбирката, но ми се струва, че рецензията е преднамерена и злобарска. Обвиняват Кънчев в творческо безсилие (т.е. бездарие) и в какви ли не още дяволи. Не вярвам на рецензията и затова, че в нея се хули първата книга на поета „Присъствие”, която е една от най-хубавите стихосбирки в младата поезия през последните години.
Самият Дамян Дамянов, който не е привърженик на поезия от този род, я посрещна възторжено и се извини на Николай Кънчев за предишното си пренебрежително отношение към него. Никак не искам да вярвам на рецензента. Не му прави чест да пише подобни нелепости за автора на „Ван Гог”, „Сняг” и много други прекрасни стихотворения”.
Намерих и изпратих квадратноформатната книжка. В отговора си, написан на 6 февруари 1968 г., Янаки Петров ми пише: „Получих книгата на Николай Кънчев. Благодаря ти. Наистина в нея има доста стихотворения, които биха дали повод на рецензенти като онзи от „Литературен фронт” да пишат такива нелепости. Може да не съм разбрал всичко, защото съм малко болен (в болница съм, грип А2, Хонг-Конг-68, усложнен), но очаквам тези дни да ме изпишат”.
Във встъпителното стихотворение „Проглас” (по наслова на Константин-Кириловия/„Проглас на Светото Евангелие”) с показателно „смесване” на високи и ниски речеви ладове Николай Кънчев прокламира веруюто си за източника-дихание на Поезията и на нейния тръбач - Поета:

Каквото каже вятърът, това е.
А другото е само губивреме.
Тогава тичай.
Тичай.
Тичай.
И вслушан, препредавай, за да слушат!

Не си мисли, че тука си случайно.
Какво, дори с ушите се прозяват?
Тогава викай.
Викай.
Викай.
Гласът е от значение за тебе!

Каквото каже вятърът, това е.
За себе си ли още питаш кой си?
Тогава ти си - ти си -
ти си -
на неговата болка зримо ехо!

Тъмните редове от „Колкото синапеното зърно” Георги Трифонов трепетно запомня и сякаш ги приема за напътствие към самия себе си, когато изплаква изповедно триптиха-посвещение на Николай Кънчев - „Каквото каже вятърът” (1989):

Скрит във непрогледното - хралупа,
вятърът какво си мисли? -

Вятър и мъгла е в с и ч к о.

И очаква ветровито време.

Вятърничав ли съм, не знам,
но знам, че често
боледуват здрави мисли,
щом не могат да проходят.

Вятър ли съм скрил
или мисли,
заредени с дълголетност?

Идва време вятър да излезе.

Дали с него да ги пусна?
Ако нищичко не струват,
вятър нека да ги вее.

Ако после се завърнат,
ще ги настаня в хралупа
в лес от книги дълголетни.

Ето и копнение на Николай Кънчев по светлината-прозрение, по непостижимата/ неповторимата човекоприродна взаимност-антиотчуждение и любовна хармония - мистична светлина, отразявана дори от „вълчите очи” („Ноктюрно”) („дъх на смрадлика”, щурци, светулки - „както някога//през детството” - спомен от невъзвратимия му рай):

Нощта е пълна с дъх на смрадлика,
щурците удивено пеят
и толкова е чуден юни!

Но само че защо е облачно,
защо ги няма пак светулките,
тъй както някога
през детството?

Така ми трябва светлина,
че аз благодаря за нея
дори на вълчите очи!

С настояването „трябва светлина” текстът на „Ноктюрно” сякаш е изричане и на поета и художника Георги Трифонов - така както духовният профил на Отар Чиладзе е огледало с Трифонов автопортрет („Екце хомо”), провидян о Николай Кънчев:

Какво е станало с Отар Чиладзе, младия поет в Тбилиси?
Дали държи в ръка пак чашата с червено вино, или вече
се моли тя да го отмине, за да почне да живее трезво
с изсъхнали очи, които враните ще вземат за стафиди
и с право няма да ги пощадят… Дали все още се изрязва
на фона на останалите дългата му пастернаковска глава
изправена, отметната, приведена - с еднаква сила опнала
косите за антени, за да е наясно сред пространството?

Да видиш, да огледаш себе си означава не само да опознаеш себе си, а да изградиш и станеш себесамобитност/самоличност/идентичност - „субективно чувство за укрепваща тъждественост и непрекъснатост” (Ерик Ериксън) по определението на Пиер Тап и Жан-Пол Кодол:
„Идентичността е система от репрезентации, чувства и стратегии, организирана за защита на своя обект (да бъдеш самия себе си), но също така - неговия контрол, проектираща мобилизация и идеализираща пластичност (да станеш самия себе си)”.
Опори и ориентири на себепресътворяването са: вертикални - свръхестественият свят, и хоризонтални - отношенията с хората и заобикалящия човека материален свят: приятелството, другарството, побратимството, бащин дом/огнище, родители, любима/ майка на децата, език/родна реч, род и родина!
Срв.: Иван Вазов: „Когато бях дете още, майка ми помня, често ми говореше за България: - България е най-хубавата земя на света, затова всичките народи ни завиждат”;
Иван Момчилов: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето, сал едно таквоз пожелание счита се за начало на предателство. От всички езици по света предпочитай бащина си и майчина си език, що си чул и научил”.
Мама! Най-хубаво мое събуждане! - съм записал някъде в ръкописни бележки. От детските си зими съм запомнил водопоя на стадата в планината, загърната от дълбок сняг. Завръщайки се към къщята, вълчи вой „събаря тишината” и сякаш се приближава, а не се отдалечава въпреки вървежа ми към селцето … и тогава закопняваш:

И да се смалят зад тебе дървесата!
И да стигнеш къщите, където
всичко пак ще бъде: мама, мама, мама.

Ето как Георги Трифонов в „Настроение”/Очакване (1968) пресъздава образа на майката/„мама” в същината й на съпричастница с вътрешния свят на сина. В стихотворението са „събрани” хоризонтални опори, съдържаеми от равновесие, тишина, спокойствие. Оцелостяване на вътрешното „аз” от приближаващи стъпки на „най-добрия приятел”, стъпки-връщане на „най-обичаното момиче”. Очакване-вътрешен диалог /с Димчо-Дебеляновия въпрос „Помниш ли?”/ на копнеещия художник, който бленува „представи, мечти”, но сбъдва стъпките единствено като вдъхновено рисува картини. Бленувания в тишина, чута от невидимия майчин барометър - „Неусетно при мен влиза мама.// И учудена пита// с кого разговарям”:

Тротоарът от моя прозорец говори
с очаквани стъпки.

Може би днес ще дойде
най-добрият приятел.
Може би днес ще се върне
най-обичаното момиче.

Ще кажа:
Виж, ябълката роди по-добри плодове
отколкото миналата есен, когато…
Помниш ли?
Тази картина нарисувах след твоето първо идване,
когато…

Тишина пропълзява след бързите стъпки -

връща забравени случки,
представи,
мечти…

Рисувам.

Неусетно при мен влиза мама.

И учудена пита
с кого разговарям.

Срв. още „Посвещение” (1971):

Пак слушам дрезгавия глас на стълбата -
баща ми скоро ще изпълни коридорчето
със мириса на влакове и пътища.
Разбудена ще тръпне мама:
косата й ще се удави в светлина,
когато прекоси прозореца.

Ще чуя как разчупват тишината
шумолещ док, погалена басма.
Запален лист ще се търкулне
татковата шапка,
до мен ще блесне и изгасне
крилатото й колело…

Когато заглъхва неизпълнено предчувствието за приближаващи стъпки на приятел и любима, тогава „в таванската си стая влизаш” - интериор на радостна сублимация - творчеството (картини и книги, съзерцаваш, вдъхваш: „мирис на клади от листа”, топола с блъскащи къщата клони, зима със „стихотворение за лято”, „крехък сняг ще се топи// по рамката на топлия прозорец”) („Предчувствие”, 1970):

В таванската си стая влизаш…

Картините и книгите небрежно ще погледнеш
и ще усетиш мириса на клади от листа.
Тополата ще блъска клони
в студеното лице на къщата.

А зимата ще те завари
над стихотворение за лято
и крехък сняг ще се топи
по рамката на топлия прозорец.

За да не те пребори вътрешната зима на студенината/отчуждението от света, от себе си, „отново трябва да си спомниш// море// и град, спокоен// като далечно есенно гнездо”; да се завърнеш „при късните рибари”, в „тихото [им] доверие, когато „се вслушват// в прибоя на неравния ти глас”, при песента на „жените мургави, които кърпят мрежи// край лодките”(1971):

За да не дойде в тебе зима,
отново трябва да си спомниш
море
и град, спокоен
като далечно есенно гнездо.

Върни се в тясната гостилничка
при късните рибари,
с които пак ще разговаряш
за своето горчиво плаване
към мисъл или чувство.

И ще повярваш в тихото доверие, когато
те се вслушват
в прибоя на неравния ти глас,
незабелязали
как грижите за утрешния улов си прекъснал.

Тогава ще дочуеш песен -
дълбоко в паметта ти ще се врежат
жените мургави, които кърпят мрежи
край лодките в ленивия следобед.

И ще усетиш зимата далече.

След бащиния дом - труден градеж на дома на обичта: „денонощна любов плодонос без умора”; призоваване на „всички думи//които ни трябват// да не рухне домът ни// а с него и двамата”:

сградата на обичта

денонощна любов плодонос без умора
чуй какво ще ти кажа:

преглътни най-горчивото
говори увери ме

че в подпорите
гнили костилки не пукат

повтори се любов
и повтаряй (докогато повярвам)

всички думи
които ни трябват

да не рухне домът ни
а с него и двамата

И в тревожно бликащата драматургия-отстояване на обичта и оттласкване, извеждане вън от дома на катадневното привикване/отчуждение - донесено бъдеще от родения син - „Палечко малък”:

Палечко малък,
а изпълваш изцяло
цяло бъдеще в мене

Синът е извънредно навременна хоризонтална опора, а Палечко на поета Валери Петров е вертикална/метафизична/митопоетична опора:

Колко е студено, колко светло утрото!
Синкаво и розово в стаята е вред,
на крака си никак не усещам кутрето,
пъстрото бърдуче пълно е със лед.

А отсам по джамчето приказка позната
някой е изписал със перце нощес:
веселият Палечко тръгва по земята
и загубва пътя в сребърния лес.

От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
клончета и пилета - всичко от сребро!

Преход към вертикалните/метафизичните опори, по-скоро на представите за тях, включването на „магически реализъм” в поезията и картините/рисунките, изкуството на Георги Трифонов се дължи не на Палечко, а на елфите - митически същества от келтския и германо-скандинавски фолклор. Популярността им се дължи на героевото им участие в литературния жанр „фентъзи”, пресъздаван от Дж. Р. Толкин - „Властелинът на пръстените” и Дж. К. Роулинг - „Хари Потър”.
Трифоновите проекции с въ-образено присъствие на елфи са неочаквани, изненадващи, напр. в „Посев на роса” (2005-2006) - лирично-имажинистко одушевяване на природни елементи („синигерите//прокопаха преспите://снегът проходи”; „лед ли пада от покрива//или в хладната нощ// чучулигата пее”; суховеят преде// с дим от здрач// халище над комините”; „хор от врабчета// буди дрян в долината:// щъркели идват”):

елф сред цветята
учи ноти при славей
кос го подпява

А в „Предзори” (2008-2011) „кучето лае враждебно елфа в градината”. Дългото стихотворение е екзистенциално, сюрреалистично, антиотчужденско призоваване/ молитва за междучовешко сближаване, а не за отдалечаване , за продължаване, а не за край: „след мълчанието” „просто да си поговорим.// Без значимост точно за какво”; „След огромните разстояния// в нас стремежите пак разказват// провалените си обещания”.
Случки, видяни „през отворената врата// на съня,// в който съм се прибрал”. Алогични свързвания. „Вярвам.// Предзори”. Речеви жест-повеление за молитвено мълчане. „Предзори е толкова тихо,// че Старият Господин [т.е. Господ] чува всяка молитва”/„Всъщност знаеш ли колко стъпки остават до края на пътя”:

След мълчанието в нощта
сякаш е необходимо,
без да влагаме усърдност,
просто да си поговорим.

Без значимост точно за какво.
Например:
как кучето лае враждебно елфа в градината,
как една катеричка подскача,
уплашена от автомобилите,
как един прилеп връхлита
през отворената врата на съня,
в който съм се прибрал,
без да зная точно къде съм…

След огромните разстояния
в нас стремежите пак разказват
провалените си обещания,
но още вярваме
в нещо хубаво - като повод за песен
или за нещо още по-хубаво.

Придобиват ли нови значения извървените разстояния,
след като знаеш какво се е случило
с кучето, с катеричката, прилепа и съня ти…

Всъщност
знаеш ли колко стъпки остават до края на пътя…

Ще излезеш ли с мен тази вечер? -
не всичко предстоящо е известно.

Предзори
бих искал да видя идващите часове
по-хубави от познатите денонощия.

Отново.
Вярвам. Предзори.
Преди Вечерницата да стане Зорница.

Нека помълчим,
сякаш безмълвно се молим.

Предзори е толкова тихо,
че Старият господин чува всяка молитва.

Внушенията на текста „Може да е елф съседът” (2008-2011) продължават да показват пораженията на отчуждението/алиенацията - човекът от слединдустриалната епоха, съвременникът ни живее в пренатрупани градове/в измислена „въздушна кула”, заключил отвътре вътрешните си стайни пространства/ - сякаш зад вратата до него няма съсед, „няма Го Човека” - „не е ли вече нужен?”. И сякаш Диоген, търсачът на човеци прожектира с фенера си Надеждата: „Може днес пред нас//да се разтворят// неотваряните вратници на двора му. И на земята слиза [подобно на Богочовека Христос] „дребно като елф човече” „с шах под мишницата” „и ще изсипе звезден прах//от островърха шапка”. „И римският му профил// ще пробуди у нас почудата//от колко време// не бяхме виждали// съседа си наоколо”. Асоциативни отпратки - ухания на мащерка (по стих на Федерико Гарсия Лорка), сто години /самота/ - Габриел Гарсия Маркес, „със светулка на челото” - от детството:

Няма Го няма го

Дали изобщо съществува
най-необходимият на всички
или си измисляме
въздушна кула.

Гледаме към кулата Му като във хипноза
и от изгрева до залеза очакваме
да слезе на земята

А нощта ни заблуждава
кой на мащерка най-силно
в тъмното ухае

и със неочакваност на билка ни привлича
в необходени полета

небосвод от непромълвени думи

няма Го няма Го няма Го
Човекът
не е ли вече нужен
Той е толкова на „ти” от сто години
със загадките на хаоса
на сферите
на сфинкса
и на пирамидите
че може всеки ден да преобръща
праволинейността на мирогледа
с познания във всякакви посоки

Може днес пред нас
да се разтворят
неотваряните вратници на двора му

И той като в сън
площада ще обходи
закачливо ще се поклони
и ще изсипе звезден прах
от островърха шапка

И макар че кулата му още свети
мислим
че се е измъкнал той от нея
под ръка със някое съзвездие или с комета

И ще влезе във дома ни тази вечер
със светулка на челото
като светлина от кълн на цвете
с шах под мишницата
дребно като елф човече

И римският му профил
ще пробуди в нас почудата
от колко време
не бяхме виждали
съседа си наоколо.

Заслужава да припомня, като забежка в пространството на аналогиите, как в Мердански сборник с проповеди от 1854 г. се преосмисля легендата за древния философ Диоген, който с фенер по пладне търси истинските хора. Ролята на Диоген се поема от новогръцкия книжовник Илия Миниат. Провежда се въображаем диалог между автор на слово и Илия Миниат, който в отговора си очертава образно границите и величието на старобългарската държава: „Питам го - Оттука де ще идеш? Отговаря (Илия Миниат): - Ще ида в Терново ветхото царство, гдето са царували вашите славни славянобългарски царе: в Терново ще ида: дума: в митрополията нынешна, гдето е цавтело на българските патриарси престоло, ще ида в старата болгарска патриаршия и от тамо ще ида по сичка Болгария, догде е обладавало Болгарското царство: ще си разпростра крилете да бы было возможно да фракна да облетим от Варна край Балканите даже до Рим и Солон, да търся человека, ищу человека. Оставям го да ходи самси като ябанжия, да са скита по Болгария да охулва болгарския наш рода и да ни дума в очите: немате человеци: несть разумевай Бога” (л. 142). По Кенанов, Д. Българистични простори, ИК „Жанет45″, Издат. „ПИК”, Пловдив- Велико Търново, 2007, стр. 206.
Още колко много почуди/учудновения населяват творческия приказен всемир на Георги Трифонов: ангели („По улиците скита ангел.// И свети бялото му наметало”), огледала, Пегас, Икар, Голиат и Давид с неговата прашка, тръби йерихонски, волски череп, гвоздеи на Разпнатия Христос - не са три/в католицизма, а четири, Франсиско Гойя/„Когато разумът заспи, чудовищата излизат”, Рембранд, Паскал/„мислеща тръстика” (Пред Богочовека Христос всички метафизични въпроси отпадат - Иисус Христос е техният отговор, Той е тяхното разрешение. Затова, когато стенописва църквата „Свето Успение Богородично”/София, „Бъкстон”, Георги Трифонов с благодатно метафизично успокоение претворява, без да нарушава, иконографските канони - земно и цветово свръхземно струи напр. в композицията „Въведение Богородично” - Христовата истина предстои да бъде заявена пред мировото човешко гъмжило, мятащо душите си в екстатични езически лъжемистерии).
И синестизийни противоположностни вдявания/замесвания „на Пикасо” (светът е цирк), а всъщност и на Георги Трифонов:

Ти, розово и синьо отражение,
страх, порив, меланхолия, абсент,
ти, циркова маймуна,
китара, огледало, палма,
буква,
глава на бик,
жена с очи по цялото си тяло,
ти, куб, триъгълник, квадрат,
тревожна геометрия за линиите на века,
Гуерника под свещ,
която пада,
керамика с лице на дявол,
всевиждащо око,
фиеста,
бикоборец, виме на коза, човек със агне,
пшеница, гълъб, дева,
ти, повече от възраст,
обхват на всички времена
и на това, което следва;
ти, който подаряваш име на епоха:

ПИКАСО.

Срв.: Ефрем Кишон, Пикасо не беше шарлатанин. Мисли върху
модерното изкуство. Преведе от немски Маргарита Пуева,
„Астарта”, Пловдив, 2009. Дарствен надпис: „На Митко
с носталгия за отминалото време! Маргарита Pueva. 21.10.2015
Велико Търново”

…Тревожност, мъка-възклик/по Йовков от „По жицата”/, буреломни мятания на мисълта, автоматизирани послеписи/ С БОГОМ и среднощни писма:

Чаша за кафе

Чаша Знак Кафе Жена И Всичко
Всъщност Що е същност
Някой
После Може Нещо Нищо
ИЛИ Всичко След Което Следва
Знак
И чаши
За кафе
Кафе за други
И часовникът премръзнал
Бягащи стрелки Ръце за сбогом
Как ще стигнеш до безкрая
Толкова сърца за себе си те искат а не могат
Да се вместят в камерите на едно сърце
(сантиментално)

Дъжд в гърдите ти
Дъжд
Защо пък не
Отчаян
Няма да се върнеш
Никога в живота
Отначало
И незрим ще бъдеш
Винаги
В Начало

Преди пътищата си да извърви сърцето
Постоянно се сбогувай Непрестанно За Да Съществуваш
Преди Окончателното Сбогом

С БОГОМ

Среднощно писмо

Влажната стена Ателието Търся обяснения Кому са нужни
Искам да си тук Да не си Искам да ти пиша Да не пиша
Аз Човек Животно Маниак Престъпник Никой
Мога да съм твой И ничий
Да очаквам Разпнат Тишината

Да ти пиша Искам да ти пиша Куп нелепости да каканижа
В думите да се забравя
В линиите
В цветовете
Сякаш нощите не съществуват
Нощите не съществуват
Тъй безкрайно да е всичко
Сякаш е самият аз не съществувам
И самата ти не съществуваш

Бяг в безкрайността Око в небето Сън над улица
Ръка в небитието
Някаква извивка на върба
И влюбените птици

Линия към вечността Следа върху морето И в часовника
Студено
И какво че вярвам и очаквам да повярва в нещо и човекът
Ти заспиваш
Пак без спомени за мене
Мила Пожелана И несъвършено моя

Болка в острието на деня

Колко много искам да ти пиша
Влюбен графоман презрян от всички тарикати слава Богу
Слава Богу на нощта
С нея мога да говоря
И да чакам отговор за всичко…

И така, прочее -„цял живот извън парада на живота”, излитания в приказните светове на представите и приземявания в „Безвремие”-то на бруталния български преход/ „О майко моя, родино мила… (Христо Ботев). „Днес къде сме? Къде са децата ни?// Майко моя, децата ти! Хъшове -// Като в сън емигрират.// Все с тази неизменна валута - недоимък от вяра”. И непарадна Надежда - „Светлината от нас ще възкръсне// И със светли камбани// ще запеят зениците// Благовещение за Рождество”:

Сякаш вън от света.
За света непотребни
Все в преход
Б и т у в а м е.

Очевидци не сме, но гърбът ни изпита
Всички драми библейски и аварии атомни.
И израснахме (в стрес) първобитни мутанти
Влажни съчки за огънче трием:
Ще раздвижи ли пръсти? Премръзна надеждата.

Тъпи Юди, невежи Пилати:
Оправдахме крадците, а разпнахме
Достойното в себе си
Върху кръст да четем пак ребрата му,

Докато гарванът кълца месата ни,
А безмълвното бъдеще
Пак надене ярем на превитата шия -
Ето, виж в обичта ни
Стягат възел сто змийски езици

И в кръвта на ранен бронтозавър
Не за скок се е свил циферблатът -
Безславното време (осквернено червено) -
Там, в дъги от възторжени помисли
Най-безочливо блещи очи нискочела държава -
Територия дивна за лидерски страсти
и пушек от слава.
Тук ли бяхме деца? Тук ли беше земята ни?
Днес къде сме? Къде са децата ни?
Майко моя, децата ти! Хъшове -
Като в сън емигрират.
Все в тази неизменна валута - недоимък от вяра…