Николай Колев - Поета

поема

Все така по простому живеят
моите съселяни добри.
Все така да работят умеят,
докато в полето свечери.
В кръчмата ще ги намериш вечер
или на стъмения площад -
малки групи в разговор увлечени…
„Добър вечер, мой интимен свят!”
Ние се познаваме отдавна.
И познанството ни продължи.
Нито време, нито разстояние
близостта можа да разруши.
Както някога сърдечност плиска,
лъха задушевност, простота.
Хубаво е да се чувстваш близко
до самата земна доброта!
Тя говори право на сърцето.
Няма го лакирания фалш.
Тук, с потупване по раменете,
простичко ми казват: „Ти си наш…”
Ненадейно за самия мене,
както слушам, както си мълча,
се отпускам и попаднал в тема,
чувствам, че по своему звуча.
Благославям раждането второ!
Крие много истина това -
да се озовеш всред близки хора,
да послушаш техните слова.
Само в този извор непомътен
се оглежда верният ми лик.
И от сигурния глас опътен,
заговарвам по-красив език…
Нека да е грубо-симпатичен…
Българин роден съм и държа
на това си име, и обичам
селската природа от душа.
Някога - дванадесетгодишен -
спомням си го като днес това,
стихове край биволите пишех,
легнал в подмладената трева.
Пролет е било… Било е пролет!
И навярно месецът Април.
Засънувал бъдещия полет,
колко ли наивен ще съм бил?
Сам, с тетрадката си и с мечтите,
някакъв обикновен пастир,
не усещах как минават дните,
как изгубвам тази полска шир.
По върхари, по чукари - ехо.
А орлите - в горди небеса.
Хладни долини като утеха.
И на бели ручеи гласа.
Сякаш легендарните хайдути
спомняше планинската вода,
знамена зелени, битки люти,
на войводата ранен кръвта.
Във вражда отколешна се втурвах,
носех буйството на всеки млад,
от незнаен подвиг се вълнувах
и се подвизавах непознат,
докато в брега на хоризонта
слънцето удареше чело…
И вечерникът, раздвижил клоните,
паднеше с пречупено крило…
Чак тогава тръгвах и по мръкнало
тихо се прибирах у дома.
Старата ме среща, огън стъкнала.
Сядаме в оскъдна светлина.
Къкре боб в гърнето и приспивно
до крака ми котката преде.
Дремят от уют домашен милвани
спомените… Но къде са те?…
Чезнат като страници прелистени.
И сега към старото четмо,
мога да се връщам само мислено,
за да си припомням не едно…
Жетвата … Вършитбата с диканя.
Зърното отвяно след това…
Струва ми се толкова отдавна,
сякаш сън, превърнал се в мълва.
Стана друг на хората стремежа,
промени си времето гласа.
И по старому да се разнежа
значи тежък кръст да понеса!
Затова настойчиво се взирам,
настоящето да уловя.
От възпоменанията спиран,
търся искрените ви слова.
Те са хубави като спасение.
И кристална мъдрост в тях блести.
Просто изнемогвам от вълнение
чул как българската реч шурти.
Тя разтърсва сетива и клетки,
жадна за простор, за свобода …
Колко й дължа? - Безкрайна сметка!
Цял живот не ще се изплатя.
Село мое! Радост! Ще запомя
на лика ти грубите черти.
Ти не искаш много, ти си скромно
както някога, като преди …
Раждаш плодове и хвърляш семе,
будно в слънчевия кръговрат.
Ще отминат много поколения,
ще останат някъде назад
твойте хорица обикновени,
с вярващи, но питащи очи.
И във всекиго - частица гений!
Нищо, че отвън не им личи.
Този, който ги погледне честно,
той по съвест ще го разбере.
Две епохи… Та нима е лесно?
Ралото отдавна не оре,
а е врязало бразди в челата
и дори в усмивката са те.
Есен, зима, пролет, после лято,
тъй едно величие расте.
Знаят го работните ви длани.
Вярвам в тях и за да не сгреша,
селянин навярно ще остана,
по рождение и по душа.

1969