105 години от рождението на Николай Хайтов

Елена Алекова

Някога, преди много години, Александър Блок написа, че „Пушкин е убит съвсем не от куршума на Дантес. Убива го отсъствието на въздух. С него умира и неговата Култура”; „поетът умира, защото няма какво вече да диша, животът е загубил смисъл”.

Тъй и през 2002 година съвсем не левкемията уби Николай Хайтов. Уби го „отсъствието на въздух”. С него умираше и неговата България. И той не искаше да живее без нея. Без нея животът му губеше смисъл.

Още през 1998-а говореше: „Аз дори в момента не съм сигурен има ли я все още, или я няма, не е ли само черупчицата й останала и закъснялото, отрупано с лъвове гербче?”. Неговият Свят, който си беше събул потурите, отминаваше и той вече нямаше какво да диша.

Може би се питате защо в деня на неговото рождение, говоря за смъртта му? Да, на днешния ден, 15 септември, преди 105 години в родопското село Яврово се ражда мъжко отроче в семейството на Александър и Катина Хайтови. Наричат го Никола. А когато през 1954-а Никола публикува първия си очерк, решава да се подпише с името Николай Хайтов. От тогава. И за винаги.

Говоря за смъртта му, защото само смъртта е мерило и осмисля живота на човека. А неговата смърт бе величава. Той до последен дъх гореше и болееше за България. Друг на негово място би се предал, би се примирил, би отстъпил.

Но не и той. Той, подобно на Левски, посвети последната си воля, последните си сили, последната си капка живот на отечеството си. Такава смърт изкупва всичко - всички грешки, всички пропуски, всички недосвършености, всички несъвършенства.

Макар той, в аспекта на онова, което трябваше да стори на тоя свят, да бе съвършен. Това трябва да проумеят враговете му най-после. И да го оставят на мира. Но и приятелите му. И близките му. И най-близките. И да му простят.

Говоря за смъртта му, защото смъртта стана за него врата към безсмъртието. Като безсмъртна душа - там, на небето. Като безсмъртно слово - тук, в народната памет. За да стигне до безсмъртието, той трябваше да се роди и да премине през горнилото на живота и смъртта. Тъкмо заради живота му, който бе достоен, и заради величавата му смърт народът го прие като народен писател.

След Вазов той е единственият български писател, „титулуван” така. Затова се присламчват към него и врагове, и мними приятели със задна дата, за да са на видело. Но в светлината всяка тъмна твар, рано или късно, се стопява.

Хайтов прекрачи в безсмъртието спокоен, защото правеше всичко, което можеше и бе по силите му, често - и пряко сили, за България. Битките му за нея бяха титанични. Не само по обществено-политически мащаб. Но и по време. Повечето от тях продължават и до днес, когато него го няма сред нас. Но словото му все воюва, буди, тревожи. Ей на това се казва живо слово! Необходимо, потребно, нужно във всички български времена. И сфери.

Битката му за българския език. Битката му за българската природа. Битката му за гроба на Левски. Битката му за българщината. За човещината. Всички те се събират в едно - България. В която живя. И без която не искаше да живее.

В своите „Шумки от габър” той описа българина мечтател и съзидател. В своите „Диви разкази” той показа българина такъв, какъвто той трябва и иска да бъде, въпреки чепатия характер. В своите „Хайдути” и „Капитан Петко войвода” той показа как да посветим живота си на България, да я създадем такава, каквато я искаме.

В публицистиката си той ни даде жалони, по които да я съхраним за бъдното, за да я има и след нас. В изследванията си за гроба на Левски той ни закле да носим паметта за онези, които ги няма вече, и да тачим смъртта, защото смъртта е великият учител за живота.

И понеже стана дума за раждането и смъртта, за живота и безсмъртието, ще завърша с едни негови думи:

„Ако нищо друго не ви идва наум, вземете снежинка в ръката си и се опитайте да почувствате божествената сила, която извайва изящните ? кристалчета по едни и същи, вечни, еднакви за живата и мъртвата природа закони. Всъщност мъртва природа няма. Има заспала, в летаргия, или в бясно движение, ледена или пламтяща, но никога мъртва. Разберете, че и вие сте безсмъртен. Помъчете се да го осъзнаете и ще се почувствате над всичко”.

Николай Хайтов. Народният писател. Безсмъртният писател.

Който има сърце, нека чуе… Който няма сърце, да замълчи…

—————-

Слово пред паметника му в Борисовата градина
София, 15 септември 2024, 11.00 ч