Юлий Йорданов

Моите занимания - две в едно - така се симбионизираха, че аз - чедото от брега на Дунава - се озовах дълбоко на юг в държавата ни - в Кърджали. А да стъпиш в Родопа планина и да не видиш свещеник Боян Саръев, е все едно, както го е казал мъдрият наш народ:  „Да идеш в Рим и да не видиш папата”!

И… тогава, а то беше преди доста лета, къде по туристически, къде ама май повече по журналистически, се разговорихме с отеца, посветил се на родолюбивата мисия да връща земляците си в християнската вяра. Затова не е никак случайно, че в този край той е известен като „Кръстителят на Родопите”.

Приказката ни тръгна в качеството му на председател на Движението за християнство и прогрес „Свети Йоан Предтеча”. Човекът се оказа твърде словоохотлив, за да не кажа благодумец. Сред многото изприказвано между двама ни, спомена ми името на един владелец на перото от тъдявашните в Родопския край - Светозар Казанджиев. „Е, той е от Смолян, но… нали сме раждани все в тая планина; дишаме един въздух; милеем за майка България…” - каза ми отецът.

Името на писателя чувах за първи път и де да знам защо, нещо ме загложда от вътре. Нищо не знаех за този писател, ама нали живеем в ерата на технологиите - не беше трудно да го открия. Взех, че поизчетох немалко, що имаше в интернет за него. И… останах благодарен на Саръев, че ме посвети в деятелността на този жрец на перото.

После, вече бях член на Съюза на българските писатели, се запознахме на живо и… се оказа, че Светозар Казанджиев е един доблестен българин, човек с родолюбиво гражданско съзнание. Иначе щеше ли да бъде автор на толкова разкази, че и по-мащабни литературни творби, в които квинтесенцията на техния наратив е любовта към родината, към всичко в неговия роден къс земя и е подвластен на онова, което Дядо Вазов лаконично определя с „… любя, тача и милея…”

Да вземем за пример разказите му, събрани в сборника „Милост”. Изчетох ги с някаква жажда ли да го нарека или вътрешно желание да открия прав ли беше свещеник Саръев. Онова, което силно ме впечатли, беше езикът на Казанджиев. Богат на обагрен със специфични думи; пластичен, наситен с фразеологизмите от родопския говор и бит. Та той с някакъв свой си способ умело надниква, за да не кажа бърка в душата на своите герои; хвърля сноп светлина върху светлото, но не остава индеферентен и към тъмното в тяхната екзистенция. И го прави открито и правдоподобно, ала не се явява като съдник или възхвалител на сянката или лъчезарието. Порази ме една мисъл на автора „Милостта и прошката са  висша мяра за любовта, защото води и към мъдростта, и към истината, свободата.” Ето го разковничето, което трябва дълбоко да проумеем и разчепкаме поуките от него.

Към героите си Казанджиев е щедър на любвеобилност, но и сурово ги бичува с камшика на словото си. Вижте как постъпва в разказа „Страх”. Поведението на перото му е насочено точно към оная иначе нищожна душица Малчо Скилидов, но с проявите си на тариката ясно виждаме открояването на подмазвача с неговите мошенически номера само и само да се докопа и да види осъществена поставената си цел. Ще кажете: ама такива в днешния делник на обществото ни не с лопата, а с фадрома да ги ринеш. Да така е! И задачата на писателя е веднага да ни ги разконспирира, и подложи на поругание.

Като четох този разказ от сборника „Милост” се  сетих за едно наблюдение у нас преди век и половина, силно запечатило се  в паметта на чеха Константин Иречек, за което пише: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората, да се преследват един друг  и да развалят един другиму работата.” Ей такива сме си ние! И ако и днес Иречек пак ни погледне, сигурен съм, отново ще поклати глава със същото умозакючение. Така е, защото във вълчето време, в което живеем, завистта, злобата, отмъстителността, егоизмът, алчността… царуват тотално сред нашите съвременници.

Като казах за срещата си със свещеник Боян Саръев, ахнах от изненада, когато в книгата „Незабравимите забравени” прочетох какво пише Казанджиев за него. Явно с родопския писател мислите ни са устремени в една посока, характеризирайки го като „… възрожденец, категорично решен да насочи родопската река към океана на българщината.Човек и пастир, отдаден на Бога, на хората…”

Ала и този смирен орач на христолюбивата нива не е пощаден от зложелателите, заливайки го с океан от помия: „…Но често гласътму е заглушаван от завистта и омразата, затова оставал като глас в пустиня. Но сред такава армия от гарвани отцеругатели, христолюбецът - родолюбец, като него, винаги е бил  като бяла лястовица.” Не! Не само е бил, а и ще си остане като вечния символ на добротата, раздаваща я с кръст, слово и перо.

Сред камарата книги, родила мисълта и ръката Казанджиева, с най-силна тежест се откроява романът „Съдба”. И тежестта идва не от грамажите на книжното тяло, а от стойността на съдържанието, заело достойното си място между кориците. С този роман белетристът за сетен път доказва философския възглед, че общото се  проявява чрез единичното, особеното, характерното.

Всъщност, докато четях романа, у мене бавно и лека-полека някак от самосебе си заседна твърдението, че това е едромащабно, многопластово и разнобагрено пано на епоса на родопския българин. Тук не става дума за единичен инцидентен случай, а за житието на цял род - възцарил се дали с желанието на Бога или Аллаха, пуснал дълбоки корени; избил филизи; налял яко стъбло; разклонил мощна корона. Защото животът на Султан от Татаровата фамилия е преди всичко събирателния образ на множество истински добронамерени българи, дръзнали някак си свойски не само да милеят за род и родина, но и да ги бранят, както само те умеят.

Като четях „Съдба” у мене все повече се наслояваше усещането за оная патриархална атмосфера на синията - същата като в дома на Вазовия Чорбаджи Марко от романа „Под игото”. И тук, събрал многолюдното си семейство, Султан Татаров е тамадата. Вдига тоста с домашната, печена от него ракия, само че поредната вечер не е същата. Да, хората около масата са пак тия от домочадието, но… мислите им ги водят в други посоки. Синовете - тия соколи, отгледани с мъката Султанова и на Тесика, застават опозиционерски към родителя си, защото искат от него „право куме в очи” да узнаят истината за своя род, кои са, защо са, какви са корените им.

Ето така задушевността край вечерната маса мъчително и протяжно се изпарява; градусите на традиционната душеприказност рязко спадат, а стълбът на живака на напрежението рипва главоломно. И обичайната домашна уютност се превръща в семеен съд на честта - синовете ребром поставят куп въпроси: къде е пътеката, водеща до корена на злото, причинило им планина от несправедливи терзания. Димитър и Кейван изправят баща си до стълба на истината, заставил ги да бъдат незаслужено унижавани; подлагани на мъчителни денонощия на тежнения. И те - сякаш са прокурори - сипят обвинителните си пледоарии към Султан Татаров.

Притиснат яко, той лее люта пот, мъчейки се да им обясни защо те - доблестните, високообразовани с авторитет в живота на обществото хора - са обект на злонамерени люде, изливащи океан с помия върху тях. Имам усещането, че в днешното дивашко време, в което преживяваме, ставащото в бялата двукатна къща на Татарови, не е изолиран частен инцидент. Явява се частица от нашия делник - вярно пресъздаден от Светозар Казанджиев. В интерес на истината, трябва дебело да подчертая, че той е успял да ни представи обективно и неподправено живота в родината ни от Втората световна война до днес. В това отношение се солидаризирам с Боян Ангелов, който твърди: „…В романа „Съдба” като в огледало, като в един бистър извор се разкрива съдбата на България в нейните най-драматични отблясъци…”. А аз ще добавя, че единствено човек, единствено автор запознат до болка с душевността и битността на труженика родопски, може да опише така правдиво с нужния умел такт чудотворството на Родопите и коравостта на достойните ? чеда!

Чета „Съдба” и сетивата ми чувстват колко много психологически нерв пулсира във всяка изписана страница. Наистина, я се поставете на мястото на Султан Татаров - тоя „вироглав, работлив като вол, честен като светец, кибритлия…” - и ще почувствате силата на волята, изригнала у него. Та как да обясни на тези живели две и кусур десетилетия млади хора какво е да си на хиляди километри далеч от родното Медино и сред шрапнерите на фронта на бойното поле, пред трупа на убития си приятел Огнян Дурманджиев да се закълнеш, че ще отгледаш сина му, като свой роден. И го прави отговорно, бащински. Или пък  да те лишат от частното плододаващо парче, хранило столетия Татаровия род и доброзорлем - по сталински с пистолет до слепоочието - да те вкарат в ТКЗС-то; да те откъснат от земята, придобита от предците ти с цената на изобилия от глад и мизерия; твърдо, с открито чело да браниш името си  през омразния нерядко окървавяван така наречен Възродителен процес…

Непростено ще ми бъде, ако пропусна и един едър по мащабите на психологията факт - Султан Татаров е ранен едва ли не смъртоносно. Господ ли, Аллах ли обаче хвърлят върху му своята плащеница и така не го дават на оная с косата, и чак три години след като отеква последният щрапнел на войната, се връща в Медино. И… ето ти отново трагедия:  любимата му жена го е погребала в сърцето си, прежалила го е и отново - по настояване на свекърва си - се е омъжила. Горката Руска! Какво ли е било на съвестта ??! Каква е била тая нейна покруса, предизвикала да се пъхне в купата сено и да драсне клечката кибрит!

Очите ми бавно пълзят по страниците, а в мислите ми като рояци комари се стрелкат и жужат над блатото на етническата дилема, обхванала векове наред родопчани: има ли светофар кръстовището между род и религия.

Авторът със силата на белетристиката майсторски излиза от ситуацията - намереното от студентите-археолози в старото гробище на Медино запечатано с восък гърне със скрити в него Требник и Кондика на църквата в селото, заедно с други книжа. В един тефтер с „герданени” букви е записано, че през юния на лято 1862-ро черна конница бастисва село Медино. Поганците от четата на Ахмед Боюкли непременно искат от селяните да разлюбят Христа и да влязат в „правата” вяра. Никой обаче не се отказва от Кръста Господен. Много са обезглавените и избитите, а Ахмед накрая запалва селото и от него не остава „камик връз камик”. Тъй загива Медино.

Оживелите, спасилите се християни и мюсюлмани, си правят ново Медино на другия бряг на Арда, откъдето гледат любимата височина Вешката. Ето затова Султан води внука си Маринчо там. Ще успеят ли старата и младата издънки от Татаровото семе да разкъсат черния креп на трагизма и се доберат до истината? И все пак в тези горчиви години тлее огънчето надежда. Ама сбъдна ли се тя в последните трийсетина години - оставям всеки читател на „Съдба” да си отговори.

Виждам, че Светозар Казанджиев е добър разказвач. Нооо като прочетох: „сутрин слънцето идва на пръсти, вдига газения воал над тревите, дърветата, легендите, мило ги буди и разденва нощта… А вечер месечината коленичи на близкия хълм, развява забрадката на нощта и опряла глава върху скалите слуша песните, които се носят върху водата…”, казах си „Ама той със същата страст владее четката и палитрата, а на статива по платното му се редят уникални картини, които Майстора и Мърквичка биха сътворили!”

Интересна гледна точка за романа отправя редакторката Пенка Чернева: „Откакто прочетох романа „Съдба”, не спирам да тъгувам за Султан Татаров. Не е вярно, че няма незаменими хора. Ако умре човек като Султан, отваря се пропаст, която никой не може да запълни. Опитвам се да си представя село Медино без него. Ще бъде тихо, много тихо. Ще бъде бледно и бедно. Ще бъде равнодушно и бездушно. Ще бъде и малко гузно заради отношението си към него приживе. Ще скърбят тези, за които е бил светец, двигател на прогреса, мъченик и герой. Но ще бъде чоглаво и на онези, за които е бил черен лебед, гръмогласен смутител на тишината, нарушител на блатното спокойствие и подличкото притаяване. И едните, и другите стоят стъписани, с по една жълта ябълка в ръка - както той е поръчал - и с невярващ поглед следят самотната катафалка, която този път е само в една посока.”

На една от срещите с читателите си Светозар Казанджиев посочи, че „романът е за съдбата на един род и на цяла планина. Рапсодия, изпълнена сякаш от оркестър „Сто каба гайди” под величествените „катедрали” на Родопа. Разказът е пропит от духа на античната драма, но е огрян от светлината, въпреки мрака, наситен е с любов въпреки омразата. Изпълнен е с живот за живота. Когато залистим последната страница и си поемем дъх ще благодарим на съдбата, че сме станали част от развълнувания свят на Родопа. И осъзнава защо тя не иска да и съчувстваме, а настоява да я обичаме, ще я прегърнем до сърцето си.”

Бих добавил, че Родопа более за хората си. Но болката не може да бъде надежда. Или ако това се случва, то е при изключителни обстоятелства. Едно е да страдаш, съвсем друго е да се мъчиш. Ние сме свикнали да се мъчим. Страданието е по-висша категория, присъща на духовно извисените хора. И все пак, болката е катарзис, пречистване, осъзнат стремеж за съвършенство. Ако така я разбираме, то тя би могла да бъде утеха. Дано този катарзис стане по-скорошен, за да намалим страданията и да заживеем както ни се полага като една от най-старите нации в Европа.

29 юли 2024 г.

————————

Казанджиев Светозар „Съдба”, изд. „Български писател”, 2022 г.