Иван Д. Христов

Познавам поета Усин Керим /1928 - 1983/ от ученическите си години в Чепеларската гимназия. Бях възпитаник на дома за юноши „Дичо Петров”, където се проведе и литературна среща с него.

Още в началото ме впечатли неговата внушителна и симпатична външност - едра снага, мургаво лице и буен перчем.

Спомням си, че първите му думи към нас - възпитаниците от дома в Чепеларе бяха: „Деца, аз съм циганин. Вашите баби сигурно са ви плашили, че ако не слушате ще ви дадат на циганката”. Много вълнуваща беше литературната среща, най-вече заради прекрасните му и обсебващи ни стихове, които той рецитира, както и неговата прямота и искреност при общуването му с нас.

Поетът Усин Керим е роден в Тетевен, но по-голяма част от живота му преминава в родопския град Чепеларе, откъдето е и съпругата му. На негово име Община Чепеларе учреди и национална литературна награда.

Автор е на 12 стихосбирки, сред които се открояват: „Песни от катуна”, „Очите говорят”, „Под синия шатър”, „Кон жадувам”, „Халище”, „Като прашен скитник се завръщам”, „Лирика” и други.

Още с появата на първата му стихосбирка „Песни от катуна” /1959/ , големият литературен историк и критик Пантелей Зарев дава висока литературна оценка в списание „Пламък” за поезията на Усин Керим:

„Неговите творби излъчват едно свежо дихание, напомнящо ни сладостно вълнение, което сме изпитали от допира с природата, радостно вълнуващият трепет на живи хора, мъките и болките им. При Усин Керим поезията се ражда непосредствено от душата му”.

Дори самата поетеса Елисавета Багряна, впечатлена от дебютната книга на добилия веднага популярност поет и по-точно на стиха му: „ …орехът все у тях се рони”, възкликва : „Че това е един нов Яворов! Ако поетите можеха да възкръсват, това е един нов Яворов - същият огън, същата интонация , същата тоналност и мелодия”.

Сред най-емблематичните стихотворения на Усин Керим са: „Бабахак”, „Песни за Ата”, „Кон жадувам аждраханин”, „Син” и други. Те ни покоряват с автентичната си и оригинална образност, запомнящи се лирически герои и нюансирана емоционалност, чрез страданието, любовта, драматизма и хуманните послания в тях.

Едно от най-хубавите стихотворения, наситено с драматизъм и психологически обрати е „Бабахак”. То е лирически разказ за любовта на двама млади - Мето и Арифа - „мома тънкоснага”, която е продавана от баща си на друг, нелюбим момък: „ А Мето все стиска камата си крива - / трепери и чака! / Трепери и чака! / Но виж пазарлъкът е вече направен / и може би скоро камата ще блесне… / И нека , бабахък, във тебе удари, / както светкавица удря в дънер / прогнил и ненужен. / Във тебе, бабахък, - / неписан закон, / страшен закон, / бащин закон, / бабахък”.

Владимир Янев с основание пише: „ В стихотворението със странното заглавие
„Бабахак”, една дума придобива право на гражданственост, в българската поезия, благодарение на този впечатляващо талантлив циганин”.

Усин Керим е уникално явление в българската литература - поет с неповторим глас.

Според писателя Светозар Казанджиев той е „единствения поет - циганин, въздигнал се до висините на националния ни литературен небосклон”.

Произходът и нелеката житейска биография на Усин Керим са белязани със екзотика, страдания и изпитания. Те разкриват принадлежността му към емоционално - песенното начало в творчеството му: „Роден съм аз сред Бели Вит, / под плачещи върби, / де скръб с бургия върти сърцата / и тегне глад в брашнените торби”.

Стиховете за любимата му - „Песни за Ата”, разкриват не само неподражаемия талант на поета, но и скиталчеството като негова родова страст: „ Пей ми, Ато, / пей ми мила, / пей ми песни стари, / как в полята, / в дъжд и вятър / скитат катунари”.

Никола Инджов пише в спомените си за поета: „Усин Керим бе циганин, когото не искаха да назоват циганин, а пишеше поезия, която искаха да остане циганска. Но той бе истински надарен и едва ли литературния му талант можеше да се реализира единствено чрез етническа екзотика. Вътрешния свят на Усин Керим е много по-просторен”.

Поетът има една специфична поетическа нагласа към предметното и природното, а възторгът му от тях изразява с елегичен тон: „ Бели Вит развява грива, / звън от букови гори. / Пее пак за теб щастливо / твоят син Усин Керим”.

Правилно отбелязва Снежана Пейчева, че Усин Керим притежава таланта да внушава любов към обикновените неща от живота”.

Природата в неговите стихове е въздействаща със своята метафорична образност и лирическа зрялост на изказа: „ С вик край мен елен притича, / совна се авлига. / Като старо газениче / слънцето премига”.

„Той имаше сетива за тайните и очарованието на планината, общуваше с нея като с живо същество” - казва за него, литературния критик и издател Стою Вартоломеев.

Поет с трудна и неповторима съдба е Усин Керим. Стихотворението му „Сто мътни дни” е своеобразна лирическа реплика спрямо поемата „Дни на проверка” на Пеньо Пенев, особено финалната му строфа: „Сто мътни дни и сто тревожни нощи… / Очите ми замрежва жълта прежда, / Аз дишам аз, живея аз все още / със зрънце от своята надежда!”

Мотива за равносметка и характерните за поета драматични интонации срещаме в едно от късните му стихотворения „Петдесет години”: „В зной се гънах като корен, / вятър зъл ме роши, / Скитник бях и срещнах хора / и добри и лоши”.

Стихотворението му „Като прашен скитник” е също така една драматична равносметка на лирическия герой, който споделя: „Към самия себе си отново / като прашен скитник се завръщам”.

Изповедната лирика с елегичен характер съпътства живота на чувствителния и болезнен поет. За това и усещането му за продължителност на живота чрез словото, намира своето отражение в стиховете: „В тегла живях, но в тях не се калих - / във огъня прегаря и стомана. / Но може би поне едничък стих / от мене на земята ще остане!”

Усин Керим носи стоически своя тежък житейски кръст - разочарован и обезверен от заобикалящата го действителност: „Днес да потъна в земята, / Вит да ме влачи студен, / пръст няма, кой да поклати, / не да жали за мен”.

Самобитният поетичен глас ще продължава да буди гражданската ни съвест и човещина, защото Усин Керим ни завеща своето поетично послание: „ Има думи - кажеш и забравиш. / Има думи, цял живот се помнят. / Има песни - чуеш и отминеш. / Има песни влизат в сърцето. / Има обич - любиш и разлюбиш, / има обич - обич дор до гроба”.

Със своето самобитно поетично творчество Усин Керим остави незаличими следи в българската литература. Неподправената в тях драматична съдбовност и фолклорно - песенен изказ, продължават и днес да ни вълнуват и будят размисли.