Христо Смирненски през очите на съвременниците си

Любомир Духлински

Голям поет е Смирненски, наистина голям поет…,
слънчевото дете на българската поезия.
Артистично нехаен… и столичен бохем с мечтата по
„вечна обич, вечна правда на света”.

Антон Страшимиров

Много е писано и изговорено за слънчевия Гаврош на българската поезия. Детето, дало началото на модерната поезия, сложило вододел между две епохи. За него проф. Здравко Петров пише: „Христо Смирненски е едно от чудесата на нашата поезия, ренесансовото избухване в средата на пролетариата… един роден поет, искрящо дарование или, както се казва, поет по милост божия”.

Смирненски е бил като слънчев лъч сред околните, огрявал е трудното им ежедневие, давал им е смелост да продължат да се борят за идеалите си, за по-добро бъдеще, за себе си. Дори тогава, когато „жълтата гостенка” е довършвала дробовете му.

Какъв е бил той в очите на близките си и братята си по перо и борба. Да им дадем думата.

Елисавета Попатанасова - майка на поета: На училище Христо тръгна много малък, не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя:  „Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!” Ще ме приемат.”

Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар. Имаше кученце - Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал…”

Тома Измирлиев - брат на Христо Смирненски:

Първи „песни”

Осемнадесет години  оттогава.  Живеехме в Македония. Още не бяхме освободени… За сметка на западащото занаятчийство в цяла Южна Македония бе започнало да се развива силно тютюнопроизводството. И ние в къщи обработвахме тютюн. Широката веранда всеки ден кънтеше от песните на работещите.

Христо тогава бе шест-седем годишен. Дребничък на ръст и слабичък, той не изглеждаше обаче да има повече от пет.

- Бабо, разправи ни приказката за лошата майка, която оставила момчето си в гората!

- Имало едно време…

Малкият Христо слуша, впил очи в устата на баба си и поглъща всяка дума.

… детенцето от два дни скитало гладно из гората. Най- после видяла го една вълчица и го накърмила със своето млекце.

- Бабо, нали вълците ядат хора?

- Само лошите хора, баби.

- Ами защо тогава не изяли лошата майка?

Щом свърши приказката той дотича при нас и започна да ни я разправя. Веднъж не си спомням кой му беше разправил приказка за ловци и глигани. Както всеки ден, работехме на трема. Христо изчезна. Малко след това чухме тъничкия гласец от градината. Качил се на най-високото дърво, той пееше своята първа собствена песенчица:

„Песента за баба меца, четири глигана и ловеца.”

Това бе една наивна, импровизирана фантастична детска поемка без рими и ритъм, без начало и край. Оттогава всеки ден се повтаряше това. Всичко каквото чуе, всичко каквото научи или преживее през деня, преплетено със силно развитата му детска фантазия, се преобръщаше в наивна своеобразна песенчица и от клоните на някое дърво в градината се разнасяше из цялата махала.

Колективен труд

Христо никога не обичаше да се занимава сам. Уроците си готвеше винаги с група другарчета. Заедно с тях помагаше и на баща си, който имаше сладкарница.

- Тате, имам ли работа? - запитва той, влизайки в дюкяна, а дружинката го чака пред вратата.

- Да, вземи да скълцаш малко ситна захар.

Седне Христо на работа, а редом с него и цялата му компания от невръстни другарчета. Един кълца, друг пресява - за един час работата е свършена.

Получават малките работници възнаграждението си - по шепа бонбони - и пак задружно отфръкнат на улицата и оттам - в полето да играят сред хубавата природа.

Кой знае! Не бе ли това първата проява на любовта към „колективния труд” у Христо.

Христо юнкер

Невероятно, но факт! Христо е възпитаник на военното… на негово величество … училище. Две години следва той там и завърши с чин запасен портупей юнкер!

Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна училището - без пагони и калъчка! Но и в училището той бе в постоянен конфликт с началниците си поради своята „недисциплинираност”…

Устроят вечеринка. Ведбал е винаги пръв на сцената със своите импровизации.

- Хумореска - викат другарите му от партера.

И Христо им поднася такава хумореска, че всички се споглеждат смутени.

- Постъпих в гимназията - изключиха ме, отидох в търговското училище - също, тате ме изпрати във френския колеж - оскубах брадата на един „фрер”, най-после баща ми се отчая от мен и ми каза: „То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното училище, та барем офицер да станеш.”

А сам той се учеше за офицер! И всичко това той разправя с такава незлобивост, че дори и намиращите се в салона офицери се смеят.

В Горна баня

Бе началото на юни. Състоянието на Христо всеки ден се подобряваше. Никой не подозираше близкия страшен край. Христо се разхождаше из стаята и двора и се радваше на  редките слънчеви дни през дъждовития юни. Наметнала зелена пелерина, пред отворения прозорец се разстилаше Витоша, мълчалива и  загадъчна, приютила в скутите си десетки хубави селища.

Христо обичаше природата и по цели часове седеше на прозореца и се радваше на белоглавата красавица. Но много повече обичаше той „бедните си братя” и често, много често преди да стигне погледът му до нея, той виждаше мъките на братята роби.

Забогатял през войните селянин строеше ново здание в двора. Алчен и жесток, както всички свои братя, той стоеше постоянно между измъчваните от труд и жега работници, ругаеше ги и не им даваше минутка отдих. Не стига това - той ги караше да работят по няколко часа извън работното време.

И тая  тъжна сцена, грубостта на тоя малък селски фараон, често изтръгваха сълзи от очите на Христо. Сълзи на обич и гняв.

- Защо хората са толкова зли?

И много пъти Христо, за да не гледа тия мъчителни сцени, се отказваше от най-голямото си удоволствие тук - да се радва на благодатното слънце и зеленополата Витоша.

***

Христо обичаше децата. Той сам бе дете. Голямо, добродушно, незлобиво дете.

„Аз пих горчивата измама
на свойта детска доброта.”

В същата къща живееха няколко близки семейства. Малките Жорж и Женя често идваха при Христо. При тях той се забравяше.

- Бате Христо, нарисувай ми един дявол!

Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува „дявол” - почти всякога охранен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.

- Бате Христо, има ли живи дяволи?

- Има, има - даже твърде много - отвърне Христо и неволно обръща влажни очи към съседния двор, където „дяволът в потури” ругае някой работник.

- Ами ти видял ли си?

- Видял съм, зер!

- Къде има дяволи, бе бате?

По-голямата Женя се намесва авторитетно:

- В зоологическата градина, разбира се.

- Не, не - в св. Синод!

Милият Христо! Той не подозираше даже, че само две-три седмици след това тия „дяволи от светия синод” ще ходатайстват при архидявола да „успокои грешната му душа!”

Между героите на Христо

Хуморът на Смирненски е лек, непринуден. Той бичува не толкова лицата, колкото условията, които ги създават. Много от „хумористичните” герои на Христо са нещастни хорица, които възбуждат повече съжаление и съчувствие, отколкото желание за присмех. Такива са и изгладнелият чиновник, който търси гевреци по два за лев, и бедният баща, който предлага на маловръстния си син семчици за коледен подарък, че дори и малката Жанета, сърцето на която е малка катафалка. Всички те са добри, кротки и симпатични хора - жертви на жестокото бездушно общество. Сякаш че и самите „герои” чувстват това отношение на Христо към тях, те не се сърдят на закачката му и … обичат своя автор.

Тая пролет попаднах случайно между една група от живите „герои” на Христо. Бях по работа в едно малко красиво селце, скътано в полите на Рила, където Христо летуваше последната година преди смъртта си (село Радуил - б.м.). Седях в читалището и прелиствах вестниците. Никого не познавах в селото. До мен се приближи един възнисичък чернокос мъж и непринудено заговори:

- Вие да не сте сродник на Смирненски?

- Да, негов брат съм.

- Приличате си. Той прекара цял месец в нашето село. У Василови беше. Много добре прекарахме. Другарувахме с него… Ето и Васил .

От съседната маса се премести при нас висок, строен младеж.

- Значи вие сте били хазаинът на Христо?

Васил се засмя:

- Да, хазаин,  дето го казват … Живеехме двама в една стая, хей оная там, бялата къщичка, увиснала над реката!

Погледнах през прозореца - хубава бяла, чиста къщичка, кацнала като орлово гнездо над стръмния бряг на Марица.

- Аз бях по-малък от него, но по-висок. Христо беше дребничък на ръст, но жилав и як. Често се борехме.

- А как работеше Христо в село?

- Като  всички други. Дохождаше заедно с нас в бичкиджийницата, в гората за дърва, ходехме на реката за пъстърви, а понякога излизахме заедно да пасем и овцете - не беше никак горделив.

- Не, не това! Аз питам как пишеше той. Къде?

- Където се случи: в къщи, при реката, в гората, в бичкиджийницата, навсякъде. Но повечето пъти ние не го виждахме кога пише, а след няколко дни прочитахме, че ни е изписал във вестника.

Прииждат и други селяни при нас. Намесват се в разговора:

- Аз съм Милан. Оня, за когото пише Христо в  „Куртова поляна”.

- А аз Такьо. Заедно гасихме пожара в Рила. Помня го такова едно дребничко, кротичко момче беше - кой да вярва, че така дяволски ще ни нарисува у вестника.

- Ти сърдиш ли се?

- Защо да се сърдя? Нали е на шега? … Пък и не се подиграва, а само ни закача …

- Мене пък ме дави в Марица! - обажда се един едър мъжага.

- Той тебе, или ти него?

- Той мене! - смее се здравенякът. - Но тогава и аз не бях много по-голям от него.

- А как те дави?

- Къпахме се заедно във вира, хей там горе, над бичкиджийницата. Христо ме наричаше „народняка” - зарад баща ми … хванаха ме двамата с Йордо за главата и краката и ме натиснаха под водата. „Ей, така ще ви давим вас народняците!” - смееше се Христо.  - Весело момче беше.

Разговорът ставаше все по-непринуден. Разлистиха се стари мили спомени:

- Ами пожарът в Рила? Помниш ли го, Васо? - обажда се един мургав, изпечен мъж на 40-45 години. - В държавната гора бяхме. Движехме се по една тясна пътека през гората. От двете страни - грамадни борове. Подигнеш ли глава да им видиш върха, шапката ще ти падне. Двадесет парчета от тези да ми даде държавата - пошегувах се аз - всичките борчове ще си платя.

Христо взе да се кикоти.

- Браво бе, друже Панев, значи за теб това е най-важният въпрос на момента!

Удари ме в земята момчето! Ама падаше ми се.

- А за мене чели ли сте? - намесва се още един в разговора. - За Шаламана? Ей че хубавичко ме докара дяволското му момче! Вървим заедно към Саръгьол. Разправям си аз за патилата с чуждестранния легион в Алжир, а Христо току пусне някоя смешка за горещите арабкини в Африка… Смее се, закача ни, подхвърля ни шеги, па току седне върху някой камък или отрязан труп и почва да си драска нещо… Кой да знае, че той ни изписвал така смешно! Мило момче беше!

И в очите на застарелия вече Шаламан, закоравял в толкова черен труд и битки из балканите и Алжир, проблеснаха сълзи. Две сълзи на чиста обич и умиление.

Групата около нас постоянно се увеличаваше. Събираха се още много познати и приятели на Христо. Всеки бърза да разправи някои спомени за него. Някоя закачка. Някоя шега. Да го оживи в паметта си. И във всяка дума, във всеки спомен, във всеки разказ на приятели и „герои”, звучи искрена и пряма обич, непринудена скръб към рано загиналия поет. Героите скърбяха за своя автор…

Христо Бръзицов: В София излизаше едно малко вестниче - „Кво да е”. Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен… А то какво било? Първото му произведение се появило в „Кво да е” през 1915 година. Брат му Тома Измирлиев вече пишел в същия вестник като Голголенко. Решил да опита и Христо, тогава ученик в техническото училище, подписал се Орезам, който наскоро след това бива заменен с Ведбал. Христо винаги мъкнеше в джобовете си измачкана амбалажна или жълта халваджийска хартия, която вземаше от лавката. И на нея, с молив пишеше стиховете си.

Когато на 1 януари 1917 година излезе първият брой на седмичното литературно хумористично списание “Смях и сълзи”, в него не се съобщаваше редакционният състав; той бе съобщен чак в бр. 30 и бяха обявени имената на Христо Смирненски, Христо Бръзицов и Никола Граблашов. Ако би се съобщили имената в бр. 1, нямаше да е споменато името Христо Смирненски, а на Христо Измирлиев… Защото тогава Измирлиев още не бе се превъплътил в Смирненски. Как стана това?

Вече казахме, че списанието бе освен хумористично, още и литературно. И беше естествено да печати и „сериозни” творби (макар Смирненски да твърдеше, че от хумора по-сериозно няма). И така, по едно време Христо Измирлиев, който се подписваше с псевдонима Ведбал (и някои други), поиска да излее мъката си по смъртта на един свой приятел, убит на фронта. Но как да подпише такова тъжно стихотворение с псевдонима Ведбал? Още като видят името, почват да хихикат… Набраха се и една-две „сериозни” теми, явно авторът трябваше да излезе с друго име, друг псевдоним. Но какъв? Труден е изборът на второ име, когато то ще те съпровожда цял живот и ще затрупа завинаги първото ти име. Кой знаеше първите имена на Елин Пелин, Чудомир, Ран Босилек…

Когато сред приятелите редактори Измирлиев повдигна своя въпрос - някой му препоръча да излезе с гражданското си име: Христо Измирлиев. Но той побърза да възрази:

- Измирлиев… много непоетично… Това звучи като софийската бакалница „Измир” срещу битпазар.

От дума на дума се стигна до откритието, че турското Измир на гръцки звучи Смирна, което от своя страна… звучи поетически. И така бе „кръстен” без поп нашият общ приятел - общобългарски - от Христо Измирлиев на Христо Смирненски, за да премине в българското вековечие.

Художникът Александър Жендов: 1917 година бях ученик в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на ученици и учители и минавах за карикатурист. Това ме въведе в редакцията на „Смях и сълзи”. Редакторите - все мой връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният между тях, мълчаливо признат първенец, беше Христо Измирлиев - Ведбал.

Не си спомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на „Смях и сълзи” се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в „Българан”. Повече от страница стихове и проза, и макар че програмата на Техническото училище беше далеч по-тежка от гимназиалната, беше много добър ученик, редовен и с висок успех

Той беше нисък на ръст, мургав младеж с широки гърди и едра, отметната назад глава. Носеше черна кадифена фуражка с герба на Техническото училище и черна ученическа униформа. Изпод широката козирка на фуражката, юнашки накривена над едната вежда, светеха големи черни очи. Но техният блясък не скриваше топлата дълбочина на погледа, а леко пречупените вежди даваха нещо дяволито-мъдро на тоя поглед. Струваше ти се, че зад него знаят повече, отколкото трябва, за тебе. Челото на Христо беше високо с мощни издадини: нослето - изящно извито в хрущяла, с широки ноздри. Устните бяха месести, особено долната - издадена малко напред и винаги готови за усмивка. Една усмивка, с детски трапчинки зад ъглите на устата, неотразимо ласкава и топла, една усмивка, която у никого другиго оттогава не съм виждал…

Георги Бакалов: Млад, свеж, сочен талант, в шеметната пъстрота на свои оригинални краски и образи… А формата - феерия от огнеструйни образи и картини. Неговото творчество е „празничен ден” в българската литература. Аз съм във възторг от стиховете му. Този млад човек тепърва ще разгъне своите големи творчески възможности. Крупна сила е това.

Георги Караславов: С истинско възхищение се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния патос на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му находчивост в областта на хумора. Поразяваше го неудържимата продуктивност на рано загиналия поет, безкрайното разнообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално явление в нашата национална литература, и казваше, че ако беше поет на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо не само боевите песни на Смирненски… Вапцаров поставяше на високо равнище и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните преживявания на обикновените прости хора, на работниците, на обитателите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, но се учеше по своему, творчески.

Светослав Минков: С Христо Смирененски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание „Българан”, където беше редактор. Самата редакция се намираше в една малка стаичка на печатницата. Имаше само 2-3 стола, няколко календара по стените и проста разкривена маса, отрупана със стари клишета.

Ведбал се явяваше в редакцията обикновено по обяд и още с влизането започваше да се шегува и подхвърля закачки към работниците и сътрудниците на списанието. Винаги весел, въодушевен и лирично настроен, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добродушен смях при прочитане на някое посредствено стихотворение, което след това декламираше с патос пред всички нас

Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непонятна за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими

Борис Малешевски: А що да речем за другия голям банскалия - Никола Йонков Вапцаров? Или за кукушанина Христо Смирненски и прилепчанина Димитър Талев? Имах щастието да познавам лично и тримата - бяха българи от най-чиста проба. Не знам що биха сторили, ако биха могли да узнаят, че днес някой оспорва тяхното българско потекло. Господи, какви други биха могли да бъдат, когато са мислели, писали и говорели само на родния си български език? И кому е нужно да превежда техните произведения на „македонски”, когато всяко дете от Вардарска Македония би ги разбрало в оригинал? С татковия съученик Христо Смирненски, когато ни идваше на гости или ме вземаше за ръка да ме разходи в близката градина при църквата „Св. Никола Софийски”, говорехме на български. Той пишеше на български и на този език създаде творби, които останаха в златния фонд на нашата литература. Не знаеше ли какъв е, та в графата „народност” на личната си карта бе вписал „българин”?

В спомените на съвременниците си, Български писател., С., 1965 г. Колектив, под редакцията на Леда Милева, Пенка Касабова и Иван Сестримски: Има достатъчно основания двама от най-големите поети на България Гео Милев и Христо Смирненски да са пресичали своите житейски и творчески пътища, за което са съществували обективни условия. Добре известно е, че за тях - най-динамичните на своето време личности в литературата ни - участието в литературния процес съвсем не се е изчерпвало само с поезията и прозата им, създавани в творческо усамотение. Впрочем самата дума „усамотение”, камо ли пък в кабинетен вариант, звучи чуждо и не на място тук. Кабинет Смирненски не е имал, усамотения сякаш не е и търсел. Пишел е несмущаван от нищо сред глъчката и теснотията на пренаселения семеен дом, сред шумовете на улицата и мизерните редакции, при грохота на печатарската машина.

Сестрата на Христо Смирненски, Надежда Измирлиева, разказваше в спомен за брат си, че той често е говорел „с възторг за Гео Милев”, познавал е творчеството му и е ценял някои негови творби и „особено - пише тя - се възхищаваше от високата му култура”. Въпреки това двамата поети сякаш все се разминават и не ги засичат едновременно в тогавашна София, която сега бихме нарекли провинциално градче с познати емблематични места за сбирки на поетите.

Свилен Каролев: И изведнъж, някак съвсем неочаквано, Гео Милев държи траурно слово при опелото в „Свети Крал” над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години поет, любимеца на пролетариата. За съжаление липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Словото на Гео Милев вероятно е било спонтанно, импровизирано и най-изненадани са били очевидно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. „Изведнъж всичко стихна, - пише в спомена си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева, - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно развълнуван, с искрена скръб и горест той говори за живота и творчеството на рано загиналия пролетарски поет. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната смърт на Смирненски - жертва на капиталистическите условия в страната.”

И Гео Милев беше дошъл да се поклони пред тленните останки на Смирненски, но той се сбогува с него не като нас - продължава спомена си К. Георгиев, - това бе непосредствено след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли. От преврата са изминали десетина дни, избухнали са юнските бунтове, убит след жестоки мъчения е министър-председателят Александър Стамболийски, избити са също редица водачи и дейци на Земеделския съюз. Новата власт е установила контрол над страната, смазвайки с кръв и репресии всяка съпротива.

В такава обстановка се състои поклонението в „Свети Крал” и се провежда траурното шествие до гробищата при погребението на Смирненски, събрало хиляди хора. Нима новата власт ще остави без надзор това събитие? Не и в страната от онези мракобесни години, в тогавашното „отечество”, дума, която сам Гео Милев ще постави в презрителни кавички. А и сам Христо Смирненски е писал приживе такива унищожителни сатирично-хумористични творби срещу лидерите и политиката на старите буржоазни партии и срещу някои от дошлите сега на власт съучастници в преврата „сговористи” и отдавна, освен с пролетарската си поезия, си е заслужил тяхната солидарна ненавист.

И още нещо - дали участието на Гео Милев в траурното събитие, словото му над мъртвия Смирненски нямат отношение към съдбовното и трагично за самия него изкачване към неговата лична житейска и гражданска Голгота в оставащите му две години живот, преди сам „безследно да изчезне”, садистично умъртвен без съд и присъда от фашизоидните „неотговорни фактори”?

Гео Милев съставя „Антология на българската поезия”, 1925 г., в която включва Смирненски сред първенците на българската поезия. Показателно е, че Гео Милев включва в антологията стихотворенията на Смирненски от цикъла „Децата на града” и „Братчетата на Гаврош”, както и първото стихотворение от цикъла „Зимни вечери”.

Николай Лилиев: Малко е да се каже, че Христо Смирненски заема особено място в нашата поезия, че със своето изкуство носи нещо ново, нещо свое в тая поезия, че е съществено различен дори от Димитър Полянов, с когото го сродява еднаквият поглед върху света, че качествено неговото творчество, което обогатява читателя, като му позволява да вижда световните промени в нова светлина, е нов етап в нейното развитие… Толкова непосредствено, толкова искрено и чисто звучат дори най-случайните стихотворения на Христо Смирненски.

Съвършенството в художествеността на формата, което изтича от смислеността на съдържанието, тая безпогрешност на стиха, тая ритмика, която вълнува и увлича и най-немузикалното ухо, са още едно доказателство, че пролетарската поезия у нас се е развивала не по пътя на отрицанието на миналите етапи изобщо в развитието на българската поезия, че е споявала тези етапи, обогатявала ги е с нови ритмически единици, с нови образи, които в никой случай не са самоцелни, с нови рими, вливала е нов идеен смисъл в тяхното съдържание. Така поетиката на Христо Смирненски със своите възторжени интонации - една от нейните особености, които красят българското стихосложение - намира дълбоко обяснение: думите, които не служат само да запълнят стихотворния размер, са пречупени през индивидуалността на поета и са получили нов смисъл - и тоя, който са имали досега, и тоя, който им е предало новото време.

Ние бихме могли да се съгласим с приятелите на Христо Смирненски, които твърдят, че той е писал извънредно леко, но не бихме могли да приемем, че изобщо Смирненски не е познавал „мъката на творчеството”. Та има ли изкуство без труд?

За новото съдържание, което носи поезията на Смирненски, потребно е било да се освободи тогавашната поезия от съществуващите канони и да се изведе на път, отдето със своето чудно въображение, прехласнат, поетът е могъл да следи устремения бяг на бодрите ескадрони, полетели „с факела на нова вяра”:

Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.

Естественият непринуден „анжамбман” „милиони погледи”, отмерените паузи още по-силно подчертават задъхания ритъм на стихотворението, дето всичко е размах и движение. От голямо значение за стиха и в днешната българска поезия е римата. Безпогрешният усет за език позволява на Христо Смирненски да употребява думите най-правилно, да изтръгва от тях най-голяма звучност.

Тази „основна енергия на стиха”, която всеки поет „трябва да развива у себе си” (римата), дава истинска представа за поетическата яркост в стиховете на Христо Смирненски, който в своите музикални видения не се стреми към „математическа” музика. Защото дали ще се пише тая музика „с логаритмическите таблици на модернизма, или с таблицата за умножение на старите школи, тя все си остава математика”, лишена от живия дух на творчеството, от характерността на интонацията. Подобна поезия нито е, нито би желала да бъде поезията на Христо Смирненски.

Крум Кюлявков, приятел на Смирненски: Трудно можем да си представим нечовешките условия, при които поета е живял и творил и заради които не е имал възможността да оздравее от болестта, която го е погубила. Не му е било чуждо, когато в зимата няма вода, да се бръсне със сняг или да спи завит с юрган пълен със слама.

Христо запалвал свещ (защото в къщата нямало електричество), залепвал свещта на някой камък, лягал по очи  и започвал да пише. Никога той не отказвал при каквито и да било покани да напише нов материал. И бързал да довърши писането, докато свещта не е догоряла.

Характерът му беше да не се оплаква и да не си служи с груби изрази. Той гореше над работата, а тъй като беше заангажиран в няколко списания, явно е, че се преуморяваше. Това също допринесе за разклащането на неговото здраве.

Известно е каква голяма роля изиграха стиховете на Христо Смирненски в онзи момент, когато у нас се надигаше революционната вълна. Неговите стихове бърже се разнесоха из села и паланки и разпалваха кръвта в сърцата на работния, обезправен народ. Незабравими ще останат тия моменти, когато по всички наши клубни сцени и вечеринки потекоха като огнена лава стихотворенията на Христо Смирненски. Преди критиците да бяха го утвърдили, народът го беше вече обикнал и утвърдил.

***

- А знаеш ли коя книга най-много ме е увличала от детинството? - пита Смирненски.

- Коя? - питам аз.

- Ще се учудиш, ако ти кажа - „Рокамбол”. Такава сензационна книга, а на, увлече ме. И знаеш ли с кое най-вече ме увлече? С фантазията на писателя. Каква богата фантазия! Какви ли не ситуации и моменти е измислила тя и така майсторски те увлича, че я четеш на един дъх… От тая книга съм взел и първия си псевдоним „Орезам”, един от героите на този роман.

***

През всичкото време на своя кратък живот Христо Смирненски отбягваше две неща: първо - да бъде в тежест на другите, и второ - да губи своето винаги добро и весело настроение, с което би развалил настроението и на другите.

Хуморът го придружаваше на всяка стъпка. Този изблик на хумор го караше често да прави и някои момчешки лудории, да хвърля закачки и да поставя в смешно положение някои глуповати и наивни хора. Такъв си остана в моята памет: усмихнат, жизнерадостен, закачлив и винаги доблестен, честен и непримирим.

***

Неговото плодовито въображение и остро наблюдателно око на всяка крачка се сблъскваха със сюжети и актуални теми, които изискваха бързо разработване в художествен стих или проза. Ето защо той сътрудничеше почти във всички списания, където можеха да бъдат отпечатани работите му. Така може да се обясни неговото сътрудничество в списанията и вестниците: „К`во да е”, „Сатър”, „Смях и сълзи”, „Барабан”, „Българан”, „Червен смях”, „Маскарад”, „Работнически вестник”, „Народна армия”, „Младеж”, „Равенство” и други.

Като всеки истински великан, Смирненски не осъзнаваше своето величие. Беше тих и скромен. Малко и почти никак не приказваше за себе си. Непрестанно пишеше и постоянно мислеше за другите. Огромната енергия, която се криеше в неговото сравнително малко тяло и която той така щедро разливаше по всички вестници и списания във вид на хумористични стихове, вицове, фейлетони и стихотворения, посветени на борбата, заля цялата наша страна и стана мощно оръжие срещу фашизма и реакцията.

Константин Д. Станишев от Кукуш, Егейска Македония - „Спомени за Христо Смирненски”, София, 1950 година.

С Христо Смирненски и Гоце Делчев ние, кукушани, се гордеем, защото те се проявиха в живота си като истински човеци, а с първият и зарад неговия голем талант да сочи неправдите в нашия грешен свет и прозрението му да чертае пътя за техното изкореняване.

Децата в Кукуш играеха по улиците и мегданите. Намираше ли се Христо в некоя група от свои връстници, там бе смех и веселие; в негово отсъствие - там беха кресъци, разкървавени носове, пукнати глави…

През 1912 година минаха през Кукуш голем брой войници от VII-а рилска дивизия. Всички беха братски посрещнати и всеки гражданин се чувствуваше оскърбен и пренебрегнат, ако в къщата му не беха настанени на храна и спане възможния брой бойци от поменатата дивизия. Христо това виде и запомни.

През 1913 година бегахме към България пеши, почти без храна и вода. Стигнахме тук едва след седем дни и то при денонощно пътуване и само с дрехите ни на гърб. Христо тогава е бил на 13-14 години. В София кукушани беха настанени в разните училища и некои други обществени сгради. Върлуваха между тех холера, петнист, възвратен, коремни тифове, разни шарки между децата, а при това и липса на достатъчно храна и покривки. Цели месеци по ред нито една дама от тогавашния „хайлайф” не се вести нито в едно училище, да каже поне една блага дума на нещастните бежанци, ако не и да ги подпомогне с нещо от името на некое от многобройните тогавашни „благотворителни” дружества. Христо Смирненски виде и това.

Трите „изгори” на Смирненски: Три са момичетата, изгорите, за които има спомени, че Юношата се влюбва в тях: Първата е „синеоката девойка” Пенка Михайлова. Нарича я Лорелай, подобно на героинятя на Гьоте, но не се осмелява да й открие любовта си. „Той беше стеснителен и не даваше външен израз на чувствата си - споделя Пенка Михайлова пред литературната историчка Елена Димитрова. - Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения, придружаваше ме няколко крачки и си отиваше…”

Втората му изгора била Пенка Генджева - едно интересно, сериозно и замислено момиче. На нея измислил прякора Задумич. Тя била съученичка на сестра му и често ходела у тях. В спомена си „Дружба с Христо” Пенка Генджева пише: „Познавам Христо Смирненски от 1917 г. Като ученичка в гимназията четях в тогавашните хумористични списания и вестници негови творби. Аз и съученичката ми Невяна Липошлиева разбрахме, че Ведбал е брат на нашата съученичка Надежда Измирлиева. Тя ни запозна с него. През тази година с него бяхме само обикновени познати. По-близките ни връзки започнаха през 1918 г., особено след Владайските събития…”

Невяна Липошлиева допълва: „Христо обичаше да кръщава познатите си с имена на Хамсунови герои (Кнут Хамсун, нормежки писател - б..): мене - Евдарга, Пенка Генджева - наричаше Задумич и я сравняваше с героините от „Госпожа Грижа”. За него бяхме просто другари. За любовта Христо се изказваше с насмешка… Шегуваше се, а в сърцето си спотайваше дълбоко чувство към Пенка Генджева (Задумич), на която посвети „Червените ескадрони” и „През бурята”: „На П. Г. Задумич” и „На другарката Задумич”. Тези посвещения не водят ли към Пенка Генджева? И защо ли двамата толкова свенливо са спотайвали своята обич? Няма кой да ни каже. Останало е откровението на поета към любимата:

А ти, другарко скъпа - сетна ми утеха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.

Смирненски е уверен, че ще загине в жестокия двубой, но с голяма нежност и рицарско благородство възпява своята любов.

Третата и последна любов на Христо Смирненски била Женя Дюстабанова - „ученичката с тъмни бръшлянови очи”, с която се запознал през лятото на 1921 г. Макар че не всичко да било гладко във взаимоотношенията им - различни характери, ревност - поетът си останал все така благороден, великодушен, етичен и към нея; чувствал я толкова близка, толкова „светла и сродна: любима, сестра, другар”, четем в писмата му до нея. И още: „Аз съм сантиментален, но повече, да не кажа винаги, в страданието”. Името й Женя включвало в себе си „най-нежната музика и най-нежните чувства”…

Първите месеци на 1923-та е особено плодотворна за поета. Тогава написва „Зимни вечери” и „На гости у дявола”, „Приказка за стълбата” и много, много други.

Нека да завършим със спомените на сестра му Надежда Измирлиева, писани много години след смъртта на Христо. Тя така и не намира сили веднага да се хване за перото непосредствено след кончината на брат си. Нейният разказ за последните часове на Юношата е топъл и затрогващ, лишен от подробности, но пропит от обич и мъка: „Изпълнена с тревога, аз нерешително отворих вратата на Христовата стая. Христо беше буден. Какъв е бил моят вид след толкова дълго пътуване и тревожни съмнения не зная, но Христо избухна в силен, неудържим смях при влизането ми. Срещна ме с шеги и закачки. Мрачните ми мисли за момент се пръснаха. Действително аз заварих Христо много добре на вид, напълнял, ободрен физически и духом и с всички изгледи за оздравяване. Още същия ден по негово настояване майка ми се върна в София. Разбрах, че са ме викали главно заради нея, която преди известно време си счупила крака.”

Когато Елисавета Измирлиева си тръгва, синът бодро я изпраща с думите: „След 15 дни съм си вкъщи напълно здрав.” Майката си отива спокойна, поетът се чувства добре, а и уверенията на лекарите са, че няма нищо опасно в състоянието му.

„Ние не оставахме сами - разказва по-нататък Надежда Измирлиева. - Идваха много гости: близки и негови другари. Баща ми идваше много рано всяка сутрин, преди да почне работа. Той носеше пресни продукти и всичко, каквото трябваше, за да може да спаси любимия си син, от мъка по когото по-късно съвсем се съсипа. Често, всеки ден след училище, идваше и Женя Дюстабанова.”

Като тревожна хроника следват описанията на дните, през които гасне безсмъртния поет: „На 4 юни дойдоха голяма група негови другари и прекараха няколко часа при него. Този ден Христо беше особено весел и духовит. Много, много се смя. Смя се тъй, както той можеше да се смее, от сърце - до сълзи. Смяха се за Дънов, за други неща, но особено много Христо се заливаше от смях за това, че той - пролетарският поет, има вече порядъчно шкембенце („отечество”, както той го наричаше).

На 5 юни преди обед седна да пише и ме помоли по-малко да влизам при него. Аз отидох в кухнята да приготвя обеда. Стараейки се да изпълня поръчението му, дълго време не влязох в стаята. Часът е 12. Обедът е готов. Бързам да се похваля с точността си, но думите ми замръзнаха на устата. Столът на писалищната маса е празен. Листата на масата са пръснати. Христо лежи на леглото смъртно бледен. Възглавницата, покривката на леглото и всичко наоколо, е изцапано с кръв. Слаб, сподавен глас. Две влажни, тъжни очи, впити в мен, две кротки, кадифено меки, налети със сълзи очи, широко разтворени, очакват помощ. Прави ми знак, че не трябва да говори и силно стиска ръката ми…

Бях изненадана, смутена, ужасена. Бях сама. Не познавах никого от обитателите на двуетажната къща. Не смеех да оставя Христо сам. Нямаше кой да повика лекар. Кръвоизлиянието беше много силно. Успях да му дам малка първа помощ. Христо мълчеше, но огнените му очи - те говореха. Говореха за хубавите слънчеви дни, за неговата младост, за прекъснатата борба, за недовършената песен на поета. Те молеха за живот. В тях се четеше и вярата в утрешния хубав ден, и мъката, че не ще дочака празника на своите бледолики братя, и мълчаливия укор към тези, които не изпълниха дълга си към поета. И тихо, едва чуто, устните му нашепваха: „…И речи, музики и тържества безумни…” и допълваше: „Тъй ще бъде след моята смърт!”

Двучасовата мъчителна тишина беше прекъсната от идването на Женя. Тя остана при него, а аз изтичах за лекар. В Горна баня, макар и близо до София, медицинска помощ не се намери. Трябваше да се търси в София. Трябваше да се бърза, а нямаше никакво превозно средство. Лекарите също не се оказаха отзивчиви. Някои направо отказаха поради далечината, други обещаха, а не дойдоха. Медицинската помощ закъсня. Подобрение не настъпи.”

Поради 9 юни има пълна блокада. Когато става ясно, че в къщата, в която е била наетата стая за болния, не може да се намери медицинска помощ, налага се промяна. Сестрата допълва разказа си: „Големият ми брат Тома, току-що се беше върнал от Цариград, на ръце, като малко дете го понесе по извиващата стълба на двуетажното здание и го постави в болничната кола. Христо беше настанен в санаториума на х. Иванов.”

Драматично звучат следващите редове: „Вече беше късно. Всички по-нататъшни грижи на лекари и близки бяха напразни. Милярна туберкулоза разруши дробовете на Христо. На 14 юни, след лекарски консулт, беше повикан Тома, на когото съобщиха тежката вест: „Положението е безнадеждно.” Впил очи в Тома, Христо искаше да разбере своята съдба. Той не попита. Очите на Тома бяха налети не със сълзи, а с кръв. Христо разбра всичко. Дните му бяха преброени.”

И лаконично отбелязва за малкото дни до смъртта: „В последните си дни Христо беше заобиколен от всички близки. Той се интересуваше за всичко, но най-много за политическите събития.” За неизбежния край сестрата пише: „Половин час преди смъртта си поисква вестник… Поисква лист да пише, но това си остава последното негово желание.”

Елисавета Попатанасова: Вчера се усещаше по-добре. Белки му помогнат лекарствата… Имаше и другари, той се шегуваше с тях, приказваше. И лицето му се поизмени… Стана някак по-добро. Ех, господи, рекох си, белким имаме късмет. А той, сиромашкият, няма, няма, па току погледне в часовника - кой знае защо така често го гледаше. Но вечерта отново тежко му падна. Започна тежко да диша, гледаме: няма спасение. Някой казваха, че няма да изкара и нощта. Въртиме се около него, а той отвреме-навреме току ни погледне и пак зажумява. Днес сутринта, към шест и половина, се помъчи да се повдигне от възглавницата. Наведох се над него.

- Искаш ли нещо, Христо?

- Молив и хартия.

А едва, едва говори, едва го чувам. Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши милото, измъчено чедо.

До него до последния му час е и годеницата му Женя. Незабелязана до тях редом се спотайва „жълтата гостенка”. И истинската му „годеница” - Смъртта.

Когато човек дочита последните редове от спомените на близки и приятели на Смирненски неволно се пита: дали поетът не е написал всичко за днешния ден? Сравнете новините от днес и последните дни, месеци или години! Не ви ли се струва, че Юношата е жив и коментира нашето ежедневие?

Това е геният - толкова е актуален и днес, че даже страх да те хване. Толкова мъдрост, предадена с подредени, силни думи, е нещо неповторимо. Истинските дарования живеят кратко и все пак правят това, което тълпи столетници не могат. Страшното е, че постепенно големите български поети потъват в забрава… Или някой, прочел само една книжка в живота си, ги забранява. Без да си дава сметка, че както е казал друг поет: „Не се гаси туй, що не гасне!” Смирненски е искал само едно, казал го е блестящо: „Вий слезнете от конете и земята целунете, възцарете вечна обич, вечна правда на света”.

Всички коментари са излишни.