Петър Андасаров

За книгата на Катя Маринова „Спомен за утре”

Разбира се, че става дума за стиховете в ръкописа на бъдещата книга „Спомен за утре”. Спомен за утре… Това усещане имах и когато прочетох предишната книга на Катя Маринова „По покрива на тишината”.

Тя беше подтикът и поводът да споделя впечатлението си от нейното продължение - стихосбирката, която държите в ръцете си. Няма съмнение, че в нея звучи същата поетична музика, озарява ни палитрената цветност, дарява ни с мъдрост от зрели думи. При това - от арсенала на безсмъртно красивия наш български език и от чувствителността и възприятията на авторката.

Има обаче малка разлика между двете книги. В предговора на „По покрива на тишината” се отбелязва, че Катя Маринова разчита изцяло на метафората и иносказанието (…)

И въпреки вийналите се спирали от метафори над метафори, образи над образи, асоциации над асоциации и прочее смисълът на онова, което тя иска да ни внуши, не се губи, не изчезва, не се разпръсва в зевовете между значенията…

А аз бих добавил, че в ръкописа на „Спомен за утре” те, метафорите, не са намалели, но стиховете са по-изчистени, музиката звучи като тази в природата и мисълта е ясна, с ехо като камбанен звън.

В новата си книга пак е тя, Катя Маринова, но е повече тя. Коя е, няма да ме питат тези, които познават и нея, и поетичното й творчество. Бъдещите й читатели ще си съставят образа за нея. Но бих си позволил и аз да споделя коя е Катя Маринова, с чиято поезия се сродих трайно, завинаги, макар и внезапно, случайно.

Тя е роден поет с майсторско свидетелство, след като е била чирак и калфа в ковачницата на българското слово. Доказателство: досегашните й книги и най-вече „Спомен за утре”. Чета отделните й стихотворения и усещам звученето им като балсам за душата ми.

Някои от тях раждат нови чувства в мен. Думите в тях будят мои думи и аз ставам по-богат. На чувства и на мисли! Позволявам си така да говоря за стиховете на Катя Маринова в новата й книга, вместо да си послужа с „даскалски подход”, който оправдавам в много редки случаи.

И така - кое определя характера на авторката и характеристиката на нейната поезия? Катя Маринова е с богата душевност, притежава целомъдрие и има явни и скрити рецептори за възприемане на нещата от живота, на всичко около нас и над нас - по-близо, далече и чак в мечтаните далечини. А поезията й?

Тя е силно метафорична, което я прави наследница на народното ни песенно творчество, всеобхватно с озарения от цветове и нюанси, с мисъл за днес и за утре.

Това е! Що се отнася до темите в нея - те са две - детството, нейното детство, и обичта - най-много към майката, към бащата и… всичко останало.

И понеже не е необходимо да се изяде цялата ябълка, за да се разбере колко е сладка или кисела, ще си послужа с няколко

примера: Още в първото стихотворение „Пейка от пясък” ни привлича метафоричното присъствие: Да ти разкажа искам, сине, / за слънчевия скут на лятото (…) смехът е изгрял на облаците по реверите…

В „Детство калдъръмено”: По уличките калдъръмени / вкусът на диво лято / играеше си с нас по стръмното (…) А споменът е захарна дъга над лято…

В „Герданче от детство”: Приседнало е утрото в сокака. / Посоките са спрели (…) Но в дните между детството и края / ще светят думи - разтопени преспи.

В „Снежен спомен” пък снегът облякъл е студа с кожуха си.

Съпреживейте и „Настроение”, което е метафорично излято:

Като сън на тополи край реката от детството,
като грейнали спомени, зад оградата клекнали,

като облак пройдоха, хвърлил въдица в локвите,
като вятър, притихнал на светулките в роклите,

един юнски следобед любопитно наднича.
По високите покриви лятна приказка тича.

А смехът й се чува на съседните улици -
тя с косите си връзва моите женски приумици.

На авторката й липсват и онези нощи, търкулнати / като ябълки между дните ни (…) и очите на тате, в които / като пролет избухваше мама…

Не мога да отмина и стихотворението без заглавие, в което вдига се на пръсти дворът / шарения свят да види (…) и (…) уморено думите подрежда, / стряхата го слуша и преде надежда… А „В тишината на август”: Баба черга от слънце тъче, / дядо облаци носи - за къща…

Ще си позволя да цитирам едно от чудесните стихотворения в книгата в подкрепа на думите ми:

След думите

През лятото минава дядо.
В бездънна каца
със смеха си
налива вино. И е бяло.
А до коляното му - тате -
ратай небесен,
на гръб пренесъл
две клонки от асмата стара.
Събирам камъчета в джоба
за лунния им дом -
прегърбен стон -
в темелите му да ги сложа.
И пиша грапаво, и късам листа,
а той полита и е птица
с едно крило,
с една зеница.
В ръцете ми остават думи
за път към тях,
когато, спряла,
засаждам детство помежду ни.

За да стигна до афористичния стих от „Не е есен”: дъждът се смееше, / сезоните узряваха…

Ето защо се радвам, че влязох в богатия свят на поетичната нова книга на Катя Маринова, че има такава поетеса.

Буквално казано - със свой глас и със свое присъствие в съвременната българска поезия. И се уверих в думите ни с Иван Есенски, че в огромните купища псевдопоезия светят и златни, истински поетични зърна, които обогатяват традиционното ни високо стойностно поетическо изкуство.

Ключ към тези мои заключителни думи нека е стихотворението „Мама ми говори”:

Мама ми говори

Сякаш вятър люшна тишината в двора -
мама е при мене, мама ми говори.

Бяла птица кацна - бяла, пременена -
мама пак ми носи спомени от вчера.

Есента разказва как дъждът целува -
мама ме облича, болката лекува.

Мама се е скрила в слънцето и свети -
всеки ден изгрява в чашката на цвете.

Нощем се прибира в моя сън за тате -
него да завие, с него да поплаче.

И светът ми малък бавно се завръща
в детството при мама, в бащината къща.