Братислав Петрович-Браца

превод: Татяна Любенова

ДВОРЕЦЪТ

Стоя върху сивите камъни на историята,
които стърчат от земята
като човешки кости в гробища,
а душата ми е неспокойна…
В един миг блясък… светкавица!…
Като мълния от мрачен облак,
сълзи оросяват лицето ми,
Душата ми плаче…
Селяче от този край,
което гони стадо овце
и с лудите псета си играе.
Цялото му щастие в този свят е тук.
Най-силни са картините от детството,
които са записани в главата му,
в някаква сърдечна стая,
ливади, треви, потоци…
Подутина на коляното от пакост,
птичи яйца в гнездата…
Във вира - жаба…
Щурецът в топлата лятна нощ
свири своята нощна рапсодия…
Грижовна майка, след дъжд пороен,
чака детето си от полето да дойде,
в спокойният ден… или привечер…
Той оставя следите си по калната земя!…
Воин…
Следи от боси крака в калта
се пресичат в кървавите му стъпки,
предшественици на Европа.
Цар!
За снимките от детство му е жал.
Образи, които носи в сърцето си.
Спомняше си за тях,
когато тялото му се гърчеше…
Дворец!
За всички детски желания,
за всички болки в душата
и рани от боевете по тялото…
Това му е
платата!
И сега…
Додето стоя върху сивите камъни на историята,
които стърчат от земята,
като човешки кости в гробища,
докато душата ми е неспокойна,
в един миг блясък… светкавица!…
Знам как царят се отнесе
със строителя на двореца,
за памет на майката…
Дворецът е и за нея, и за историята.
Единствен спомен!

НАШИТЕ СЕЛА

Гледам тези наши разрушени села
и си спомням, когато бяха цели.
Когато те бяха пълни с хора,
които в зори гиздав петел будеше.
Тъга гризе сърцето и душата ми,
че хората трябваше от бедността да бягат.
Да заключат вратата и да напуснат прага,
и навеки да се изгубят следите им.
Тези, които в нашето село останаха,
към пътя надолу очите им се изгледаха -
дали ще си дойдат родни и мили
тези, които бъднини са за селото.
Първите години имаше празници,
но с времето хората оредяваха.
Все по-чести са панихиди по гробища,
животът и времето вземат своето.
Вместо жито и царевица, тревата владее,
огради и порти рушат се и падат.
Тресат се основи, пропуква стена,
в селата изчезна и брашното за качамак.
По ливадите шипки и храсталаци,
но, че някой ще дойде - надежда остава.
Когато баба и дядо останат сами вкъщи,
децата в града ще ги топли чужд пламък.
На портите вериги дебели с катанци,
като истинска изложба на дебели ланци.
На нашите села съдбата е предрешена,
на тези, които останаха, очите са мокри.
Пада първо плевнята, а после
виждаш… че все по-близко е краят!
Паднаха и покривите на къщите,
а градините с глог са обрасли.
Акация расте и цъфти по огнищата,
а мястото на пилетата е на бунището.
Изпадаха на бъчвите дъгите в мазетата,
като види това човек тъга го обзема!
На местата, където бяха училища,
каква е сега мизерия, мой соколе!
Сградите са без врати и без прозорци,
а някога деди и бащи придобивали там знания.
Където някога е бил красив животът,
а моят съсед - роднина и приятел,
само голи греди и зид са останали.
Като гледаме това, очите ни се просълзяват!
А от пресъхналото гърло се изтръгва вик:
Пада бавно кръстът на нашите църкви!
Мили Боже, спаси ни от греховете ни!
КОЙ ЩЕ УПРАВЛЯВА БЪДЕЩЕТО НИ?!

ПАМЕТНИК

Гледаме се…
Стоим гордо
един срещу друг.
Гледаме се…
Ти говориш тихо,
а аз подреждам в главата си:
Говориш за юнаците
и за тяхната слава!
На селяци с опинци,
учени след голяма матура,
офицери,
цивилни…
Невинни жертви,
деца, не видели бащите си,
бащи, не дочакали
раждането на децата си…
На героите, които с молитва
се разделиха с душата си
и на неуспелите
дори да се помолят…
А защо???
За това парче земя,
на което е твоят темел?
За тази ливада,
где е пролята селската пот?
Долу, в долината,
където е нечий дом?
Еех… глупчо мой,
брате от Хем…
Велико би било да ни няма!
Вече да не се бием,
окървавяме…
Колим…
Хулим…
Мразим…
И по собствената си кръв
да каляме опинци!
Вместо в наше село
всеки ден да има танци,
да ехти детска глъчка
и школски звънци,
да не буренясват нивите,
да не се срутват комините,
душите ни да са пълни…
А ние…?
Ние се гордеем с паметниците,
които бележат костите на предците,
с места, дето младите хора изчезват…
Паметник…
Душата ми въздиша!
Бузите ми са мокрят от сълзи…
Защото ти свидетелстваш
за цвета на моя род,
когато братът
във враг се превърна
и взе душите им!

НЕ, НЕ СИ САМ

Има дни,
в които си мисля, че си само мечта…
Че ти си люлееща се сянка,
създаден от пламъка на сърцето,
че ти си илюзия…
В моите мисли объркани,
че си нереален лик…
Тогава ме отрезви
от далечни времена стих!
Сам се създаде…
Говори…
Говори за тебе,
тебе, която си тук,
има те!
Която ме радваш
с чисти слова
като планински поток,
с чисто сърце като сълза в очите.
Блудните ми мисли ми отмъщават,
а твоите думи ми помагат
да отрезвея…
Да не се удави душата ми в блудство!
Повдигаш ме и не ме изпускаш,
носиш ме в сърцето си, усещам…
Всеки път, когато заспивам на пазвата ти,
събуждаш ме, когато съм
в най-голямото безпокойство,
прегръщаш ме с усмивка…
Думи, твърди като стомана,
а сладки като мед…
Има такива дни,
когато си мисля, че съм сам,
а тя ми казва:
Не си сам… От теб няма да се откажа!