Продрум Димов

Едно от забележителните имена, които Пазарджик е дал на родината ни, безспорно е на този приносен наш график. Към творческите му изяви, макар и не толкова фрапиращи, културите среди проявяват интерес още през 20-те и 30-те години на миналото столетие.

Но и по-късно, когато навлиза в зрялата му творческа възраст и има забележимо присъствие и завоювани позиции в изобразителното ни изкуство, дълги години не е бил никога обект на едно по-обхватно и цялостно изследване на художествената ни критика.

А това не значи, че е бил едва ли не маргинализиран, към неговия творчески свят е подхождано определено фрагментарно, продиктувано от властващите навремето конюнктурни съображения.

Първа, която се зае с едно по-задълбочено проучване на интересната му творческа личност, е нашата съгражданка Десислава Стоянова-Тилева.

Тази нейна творческа ангажираност не е плод само на някакъв обичаен локален патриотизъм, а дълбоко благороден стремеж да покаже мястото на този надарен творец под родното духовно небе.

Това мотивира и самочувствието на изследователския й плуг, който заорава талант с хъс в необетованата целина на художника. Мисълта, че трябва да постави този художник на пиедестала, който му се полага у нас и в чужбина, не я оставя на мира.

В течение на много време тя е погълната от непрестанна проучвателска работа, откривайки ценни документи, архивни единици, публикации и цялото му творческо дело , опирайки се на неоценимата подкрепа от страна на местната художествена галерия „Станислав Доспевски”, Държавния архив и Регионалната ни библиотека „Никола Фурнаджиев”, в която са приютени за вечно съхранение негови творби и цялата му лична библиотека.

В тези твърде скромни и непретенциозни редове аз нямам намерение да анализирам в нужната дълбочина неговия достоен житейски и творчески път, защото това го е сторила подчертано професионално в своята монография за него авторката Тилева.

Моето благородно намерение е да върна отново нашите съвременници само към някои по-съществени щрихи от житейското му и творческо битие, защото днешното ни прекомерно комерсиализирано време често, безразсъдно, а може би и целенасочено, загърбва целенасочено изконните ни национални, духовни и човешки ценности.

А ето и някои по-значими страници от житейската и творческа биография на Георги Герасимов Петков.

Роден е на 5 февруари 1905 година в Пазарджик. Детството и израстването му преминават през тежки преживявания за семейството и народа ни, в трудолюбие, находчивост и постоянство, които укрепват семейната среда.

Бащата - Герасим Петков Стаменов е роден през 1865 г. в село Баткун, квартал на с. Паталеница. Бил е грамотен, учил се е в училището към местния Баткунски манастир „Св. св. Петър и Павел”. Работил е даже известно време като учител в с. Аликочово /днес Капитан Димитриево/. Преселва се в Пазарджик, където се занимава със земеделие и търговия.

Майка му, Гроздена/1871-1952/ е родена в гр. Пазарджик. Тя е била предимно домакиня и важен стожер в семейството, след като през 1919 г. умира преждевременно съпругът й Герасим. Върху плещите й се стоварват грижите на осиротелия й дом. Задружната им къща е била огласяна от смеха и гълчавата на петте им деца. За жалост, първородното им момче Георги, умира твърде невръстно. Вторият им син, Петко, завършва гимназия в Пазарджик, а след това - право в София и архитектура в Прага.

Третият им син, Васил, завършва само средно образование и се е занимавал със земеделие, винарство и кръчмарство. Умира като ерген. Единствената сестра, Анка, /1897-1964/ е завършила Девическата гимназия в Пазарджик и е работила като учителка. Тя, както отбелязва известният наш краевед Александър Арнаудов, поема цялата домакинска шетня след смъртта на майката Гроздена и с голяма любов се грижи за братята си. Не се е омъжвала.

Последното дете на семейството, Георги, се ражда в старата им къща на брега на река Марица, но израства в новата, която е построена през 1905 г. Тя навремето е била една доста стабилна постройка. В обширния им двор бащата строи и кръчма-дюкян, който художникът превръща по-късно в работно ателие, което и днес е обител на значителна част от най-стойностните му творби.

Още като ученик бъдещият забележителен график прави първите си обнадеждаващи прощъпулки на изобразител, подпомаган и насърчаван както от своите учители, така и от родителите, братята и сестра му.

Затова и пристрастието му към рисуването не само, че не го напуска никога, но определя окончателно смисъла и съдържанието на целия му житейски път. Където и да се намира, все се опитва нещо да изобрази на някакъв лист.

Това силно е впечатлило и изследователката му Тилева, която ни връща към първите му плахи изяви на малък рисувач. „Сред ранните творби на Георги Герасимов - отбелязва тя - откриваме някои пластични опити върху образите на видни личности, карикатури, шаржове, сатирични рисунки и др.” Окуражителните насърчения, които получава в училище и у дома, подклаждат и разгарят самочувствието и надеждата за художническа реализация.

И ето го - 15-годишен, през 1920 г. урежда и първата си самостоятелна изложба в местното читалище „Виделина”. И това първо своеобразно творческо общуване с местната общественост, която приема с открито радушие творбите му, наистина дава криле на младия рисувач.

Разхождайки се из неговите романтични млади години, ми прави впечатление, че през 1925 г. завършва местната мъжка гимназия „Иван С. Аксаков”, но не продължава веднага образованието си, въпреки, че макар и останал без баща, задружното му семейство е осигурявало добро материално състояние на техния дом.

През 1925 г. остава в града и работи като чертожник в секция по водите в Пазарджик. Нищо, обаче, не е в състояние да го отклони от избрания вече път и през 1926 г. той е сред първите най-успешно представили се кандидат-студенти за Художествената академия.

По преценка на специалистите, младият Герасимов притежава вроден усет към характера и присъствието на моделите, към одухотворяване и психология на образа.

През 1930 г. завършва академичното си образование по специалността „Живопис” и от 15 септември 1931 г. е за една година стажант в Трета мъжка гимназия - София. А от 1933 г. е учител в Първа мъжка столична гимназия.

След това професионалният му труд минава като художник-график в Държавната печатница, за да продължи като учител в различни столични учебни заведения. Където и да работи, Георги Герасимов нито за ден не се разделя от любимото си творческо поприще, превърнало се в участ и съдба.

Предполагам, че за това безотказно пожизнено сродяване с изкуството имат немалък принос и преподавателите му в академията. Нека не се забравя, че някогашният студент от Пазарджик там попада в ръцете на проф. Никола Маринов, който го учи на живопис, но в същото време усвоява приложна и изящна графика при проф. Васил Златариев, родоначалник на съвременната българска гравюра.

Освен това, преподават му и такива значими за българската култура личности като Антон Митов и Николай Райнов.

Но и той, както и други наши художници, са поглеждали към Европа, за да могат да сравнят нивото на своята подготовка, придобита у нас, с европейските достижения. И финансово обезпечен от семейството си, заминава на специализация в Прага през 1937 година.

В Чешката академия за приложни изкуства е добре приет от проф. Франтишек Шимон, който е изключително удовлетворен от показаните му творчески възможности. По негово предложение е удостоен с почетен диплом, премия и парична награда.В организираната изложба на абсолвентите българинът се представя с 50 гравюри, с които показва значителното си вече професионално израстване на европейско ниво.

Пътят му, обаче, не винаги е бил осеян с похвали, награди и уважение на изкуството му. Кандидатствал е за доцент в Художествената академия, но конкурсът умишлено не се провежда, за да бъде пробутан друг удобен кандидат.

Даже и в Пазарджик е имало случай, когато незаслужено е бил огорчаван и пренебрегван от местните власти. Той, обаче, никому не сваля шапка, за да се унижава, защото е знаел цената си на надарен творец. Участва в общи и самостоятелни изложби у нас и в чужбина.

Уважавал е колегите си от родния край и се включва с желание в съвместна експозиция с Георги Машев и Тодор Хаджиниколов.

От всички художници-земляци може би е ценял най-високо Георги Машев, на когото е посветил и разкошен портрет, който авторитетно обитава изложбената зала в родната му къща.

Двамата принадлежат към различни възрастови и творчески генерации, но общият им „занаят” и силното им съгражданско чувство ги сродява до последния им земен ден.

Тук си позволявам да направя един малък паралел между тези пазарджишки творци. Най-напред трябва да се отбележи, че Машев е представител на художествено-творческата ни интелигенция, която израства сред Освобождението и се формира творчески под силното влияние на модерните тогавашни направления на Европа и нейните навеи в литературата, изобразителното изкуство и театъра.

И още с първите си творчески прояви синът на Петко Машев показва, че е силно повлиян от символизма, който ще присъства, кога по-властно, кога - по-боязливо, в неговите творби. Тези пожизнени негови естетически възгледи и принципи обясняват и привилегированата иносказателност, присъствието на алегорията и символиката в цялостния му творчески свят.

За разлика от него, Георги Герасимов, който винаги е ценял безспорните постижения на своя добър приятел и съгражданин, не тръгва по неговия път.

Даровитият син на Герасим Петков диша и израства във въздуха на 20-те и 30-те години на миналия век, когато вятърът на господстващите някога модернистични увлечения постепенно започва да затихва, изоставен от настъпването на реализма в обновяващото се духовно битие.

Именно това определя и основните насоки в творческите траектории на младия Герасимов, за когото разните духовни евротечения са вече отживелица. Той прегръща здраво творческите течения на реализма, който има дълбоки корени у нас още от епохата на Възраждането ни.

И днес, общувайки с негови творби, си мисля, че тази негова категорична творческа ориентация е подсказана още от обучението в нашата академия, протичащо от силното въздействие на Мърквичка, Никола Маринов и други респектиращи майстори на живописното ни изкуство. Не бива да се подценява в никакъв случай и присъствието на обновяваща се духовна Европа.

И стъпил здраво на принципите на реализма, натрупал знания и опит, той, макар че се подвизава дълги години, подобно на Стоян Василев, под стряхата на българското образование, никога не загърбва твореца в себе си. Струва ми се, че на работата си в класните стаи, е гледал на средство основно за препитание. За него светая светих ден и нощ е било рисуването в любимите от него стилове.

Наблюдавайки творбите му, стигам до извода, че в работата си държи на постоянната си сюжетно-тематична ориентация, продиктувана от неизкоренимата му обич към човека, народния дух и родолюбивите традиции на българина. Да не говорим за възрожденската му привързаност към родния край и българщината.

Да си призная, винаги са ме очаровали творбите му: „Майка ми преде” /1940/, „Пладне” /1944/, дърворезба, „Водопой”/1944/, дърворезба и други емблематични негови работи, които внушават един неугасващ пиетет, който ни връща към най-скъпите народни преживелици, но за съжаление, днес безвъзвратно погубена идилия.

Наред с талантливото присъствие на този рядък наш график, открояващо присъствие заемат автопортретите. Трудно бихме открили друг наш художник, който толкова напористо да е изобразявал себе си.

И най-същественото е, че те отразяват различни възрастови състояния, разкриващи в психологичен план неизбежните промени в настроението и физиката - една своеобразна част от биографията на художника.

Когато се спираме на мястото на портрета в творческия му свят, трябва да се подчертава и завидната му, незалязваща обич към близките му хора.

Красноречиво доказателство за това са портретите, с които удостоява с много обич образите на баща му /суха игла/, 1966, брат му - Васил Герасимов, 1917, сестра му - Анка Герасимова. В това отношение специалистите намират за много сполучливи и портретите му на Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Панчо Владигеров.

Разхождайки се внимателно с тази ретроспекция из творчеството му, ми направи силно впечатление прекрасният портрет на рано починалия поет от Бяла Слатина - Николай Хрелков, днес захвърлен в недопустимото забвение.

Мисля, че през 1954 г. Герасимов не случайно е пристъпил към неговото изобразяване, макар че двамата по принцип са изповядвали различни вероучения. Този достоен акт ни убеждава недвусмислено във високата нравствена култура на художника от Пазарджик, който умее да цени и да поставя на подобаващ пиедестал изконните ни духовни и човешки стойности.

Докосвайки се, при това твърде бегло, до стойностното и примамливо житейско и творческо битие на този забележителен наш съвременник, оставил такава солидна творческа и изключително човешка следа след себе си, ме удивлява неговата възрожденска преданост и всеотдайна творческа дейност, отстоявайки цял живот себе си като творец и човек, за да се нареди сред най-изисканите майстори на отечествената графика и живопис.

С течение на десетилетия Георги Герасимов е изграждал себе си като художник, създавайки свой собствен творчески облик, като в полезрението му попадат само случки, събития, идейни и естетически течения, които допадат и кореспондират с непоклатимия му доморасъл натюрел.

Лично на мен ми правят впечатление интересните му и много човешки предпочитания, които определят ролята и мястото му в генезиса на българското изобразително изкуство. А те са високо оценени от художествената ни критика.

Тя наистина отразява мащабите и спецификата на творческата му личност. В тази насока намирам за твърде показателни оценките на Татяна Силяновска-Новикова: „Георги Герасимов - казва тя - е от онези художници, които печелят възторга на зрителя не само със своите постижения в рисунъка и гравюрата, в портрета и композицията, а и със своята цялостна личност като тънък психолог и познавач на хората”.

В същото време се открива и не малко наличието на тематично разнообразие в творчеството му. Някои критици забелязват, че него не го привлича само идиличното в околната действителност, но Герасимов не остава чужд и на промените в душевността на българина в социалистическа България.

Без да робува на догматично налаганите навремето принципи на социалистическия реализъм, той ни предлага творби, в които диша полъхът на някогашното социално-икономическо и нравствено обновление. Неговата вродена обич към трудовите хора не ни отвежда само при тружениците на полето и техните любими животни, но и във фабричните цехове, където пулсира ускореният ритъм на нов живот.

Убедителна илюстрация за тези му творчески търсения са твърде колоритните му акварели „Курсистка” /1952/, „Производственичка” /1955/ и изработеният етюд към композицията му „Леярна”.

През годините критиката ни се е вглеждала и анализирала оставените ни автопортрети от художника. „Герасимов - пише Велислава Стоянова - обича да представя себе си в определени ситуации. Чрез своите автопортрети той сякаш задава въпроса „кой съм аз?” на самия себе си.По този начин е навлизал най-дълбоко в самотата, която същевременно е и най-истинското общуване - общуването със самия себе си.

Тези мисли ни насочват към неговия особен характер, който го представя пред обществото ни като затворен и необщителен човек. Така са го запомнили и негови колеги от опитите си да общуват с него.

Оставам с впечатление, че се е сродил със самотата, а домът им се превръща в крепост, чийто праг никой не прекрачва. Лично аз съм го срещал по улиците на Пазарджик, където се завръща окончателно, след пенсионирането си през 1965 г., да се движи сам, винаги замислен и вдълбен в себе си.

Може би това се дължи на значимото му присъствие в националния ни духовен живот, породено от безспорна ерудиция и интелект, които са го отдалечавали от хората през годините.

Това е може би една от причините да не създаде семейство и да си отиде сам от тоя свят. Трудният му характер го е изолирал, но все пак е имал отбран приятелски кръг по време на продължителния му престой в столицата, където е обичал бохемските вечери и жените, според изследователите му.

В живота си, обаче, Георги Герасимов е поставял винаги изкуството над всичко. И това дава основание да му направи най-вярната характеристика и най-близкият му приятел, художникът Тодор Хаджиниколов. „За Гогата - споделя той - рисуването бе страст, изместваща бита.”

Тази негова уникална преданост към изкуството е високо оценена от Атанас Далчев, Владимир Русалиев, Любомир Младенов и други изтъкнати наши интелектуалци, които издигат на висок пиедестал неговия талант и духовен принос в свои специални поетични творби, посветени на именития ни съгражданин.

Докосвайки се до рядко приносния житейски и творчески път на Георги Герасимов, ми се струва, че все още не познаваме в нужната широта и дълбочина неоценимите достойнства на неговата творческа, философска и човешка същност. Всеки прибързан и повърхностен извод може да ни лашне в неправдоподобна посока.

Той е бил един изключително прецизен и взискателен човек, подчинил невероятния си талант, всичката си физическа енергия на изкуството, което осмисля всяка стъпка в живота му.

Непрестанно се е учил от художествените постижения у нас и в чужбина, включително и от най-близкото си колегиално и приятелско обкръжение.

„Аз лично - споделя откровено той - за себе си мога да кажа, че съм се учил от Георги Машев. От него се учех на мъдрост, да синтезирам и обобщавам общочовешката непреходност и вечното в човешките отношения.От него се увлякох да композирам и нареждам нещата така, че да представляват ансамбъл без обяснителен текст.Неговите идеи и концепции са родени от нашата действителност…”.

Георги Герасимов беше посветил неоценимото си изкуство, сърцето си на родния град и на отечеството ни. Тук духът му дишаше най-скъпия въздух, който го вдъхновяваше да твори и да разгръща своя талант.

Но и местната власт оцени неговите заслуги за развитието на изобразителното ни изкуство.

Неслучайно беше награден с орден „Св. св. Кирил и Методий” - първа степен и удостоен а почетен гражданин на Пазарджик, окръжен с обичта и почитта на целокупната ни общественост.

Този рядко даровит наш художник е едно неоценимо творческо и човешко богатство, пример за днешните и идни поколения - еталон за човешко поведение.

Два месеца преди смъртта си големият творец и човек Георги Герасимов завеща на Градския народен съвет в Пазарджик жилището си с всичкото му имущество, личната си библиотека, внушителното си творческо и архивно дело.

А апартамента в София подари на Пазарджик, за да се обитава само от студенти на града, учещи се в столичната Художествена академия. Поведение, родено от сърцето на човек, движен от висока човешка, гражданска съвест и доблест.

За съжаление, през 1976 година здравословното му състояние неочаквано се влошава и го отвежда на болнично лечение в Пазарджик. Всички усилия на лекарите да го върнат отново към живота, се оказват безплодни.

На 15 април 1977 г. Георги Герасимов си отиде от нас. С неговата кончина българското изобразително изкуство загуби един от най-всеотдайните ни творци, а Пазарджик - един от най-достойните си синове.

25 август 2024 г.