Георги Майоров

Оригиналният писател Румен Стоянов сред своите все интересни заглавия на книги има и едно загадъчно - „Нейде между” (Изд. къща Ziezi ex quo Vulgares, С., 2011 ). В 190 страници са намотани 132 свилени чилета. Загадъчно и причудливо. Къса есеистика с удължено въздействие.

Как така: нейде между?! Къде да го намерим сред народни мъдрости и природни дадености, когато сам е новаторски мъдрец, като възхвалния поетичен израз „Ден свърши, нощ не дойде”. Затова преброжда песни, народни умотворения, речници и въздеяния духовни. И ни пробуждат с кактусови въпроси. Именно от тях обрусва вярното тълкувание. Естествено, с третото вмешателство на перото му, че намира цаката на този необорен от времето изказ - „Нейде между”. Това противоречи на логичността, но авторът разкършва тази загадъчност и счита че излъчва красота, ражда поезия. Точно тя „витае из нейде между”.

Цялата книга ни облъчва с поезия в проза, поетични образи и речеви обрати. И колко необходимо е човек от деня си да изпитва поезия. В този израз вижда не само физическо, времево определение, но и душевно състояние на лицето, на субекта, неговата поетична нагласа в цитираното изречение. Все едно ни казва: слънце зайде, нощ не дойде, или /не заспах цяла нощ/. За него нощта не е дошла. Всичко това като цяло е висша поезия.

Разкрива своеобразно много определения на неопределимото понятие поезия. Поезия е и красивото усвояване на действителността. Понеже поетичното изживяване е неочаквано. Така неочаквано се появяват и стиховете. Или поезията е и тайнство, незнайно откъде дадено и на неукия с усет към поетичния полъх.

Поезия е и възторгът ни от незначителното, което превръщаме в значимо нещо. Както сам авторът е пример, когато възпява в цяло стихотворение тъй невзрачното плодно дърво мушмула.

Защо авторът мъдрува така упорито? Защото общува и с извора на българската православна древност. Само цървула не е прославил в своите песни. Но иска да го възцари. В миналото цървулът е стъпвал най-правдиво и заслужава високо уважение. С него, като лека обувка, не само човекът, а и мисълта лети високо.

Казва ни да защитаваме националната самоличност сред многото национални култури в Европа. Уверява ни в словесната мъдрост на българския народ. Авторът разгадава различни символики. Не може да се нарадва на прелестното българско слово и хубостта на жената. Изпива сладостта на различни звуци. Не одобрява повторен превод на чуждестранен автор. Изяснява мъглата на годините. Надзърта в мистичната „неизречимост” на светлината. И как все повече ставаме недостойни за езика си.

Много е загрижен за стари, но много красиви български думи, а сме ги изоставили в немилост и връща живота им, като вълнорез - нос на плавателен съд и глагола „четинясвам”. Затова недолюбва спора между фасулковци и снобисти. И двете страни творят свои нелепости. Както чистотата на природата е необходимост, така и чистотата на езика е още по-задължителна. И двете пораждат поетично настроение.

Причудливо тълкува и разгадава думи и тяхното значение за освежаване на настъпващия технократски език. Преосмисля суеверия, от които се придобива и поетичен усет. Обрушва околовръстното място на имащия и нямащия.

Наумява измислянето на дадена дума според потребността от нея. Критикува изхвърлянето на милосърдието и замяната му с медицинщината, достатъчно студена и несъответна на топлата грижовност на милосърдието.

Разчесва позьорството до равнището на поезия в леглото. Значието и противозначието на синонима и антонима. Колко важна е определеността на нещата. Обръгнал е от новостите, търси новостта и модерността в старата ни словесност.

Тук не взирам поглед над всичките книги на Румен Стоянов. Разчепквам ги поотделно, защото са необозрима писмовна вселена, населена с планети, съзвездия, звездни потоци от падащи върху главите ни дълбоки истини и непретеглени метеорити. Разглеждането им вкупом би било не малка, а голяма мъглявина, в която да се вестявам и да се намирам нейде между й не ми отива.

Неговите книги не могат да се обозрят и поберат само в една рецензия. Всеобхватността би била непрозорлива. А така не бива да се постъпва към това Румено-Стояново творчество.

То е задъхано словоучение всред противоречията в литературата и истините за българския език и езикознанието. Затова тук сега отново, но по-цялостно, разглеждам книгата „Нейде между”.

Повдига въпроса за недооценяването на някои наистина заслужили писатели като Славчо Красински за неговата кристална поезия за селото. Почитанията и почитта да не са показни, а вътрешни, в сърцата ни.

Стига до извода, че сред всичките похвали, които можем да изкажем за един заслужил писател като Йовков е самото име.

Громи буквоедщината в поезията. Да не чакаме Бог да оправи писането ни, а сами да го ощастливим.

Ако трябва да се обобщи, може да се каже, че цялата книга е убийствена грижа на автора за тъй богатия на милости език. Откроява и „всечовешкото постижение” на изоглавената латиноамериканска литература, заела първенствено място в света.

Определя Пабло Неруда като грамаден речник, „най-пространната пространственост и благодат от всички думи”. Анализира преводачеството и как най-полезно следва да се ползва.

И освен на португалски и испански пише предимно на български език, защото над всичко е първосдаден българин. И се старае да е достоен за голямото име България като държава на духа.

Критикува преучените, които като нямат природа в главите си, я нарекоха околна среда и точно в нея са цопнали до гуша. Оценява безценността на местоименната ни система. А критиката мълчи за неговото благодатно творчество. И колко личностно трябва да бъде творчеството без оглед на външното око, че, недай Боже, да урочаса.

Посочва как се преодолява сухотата в стиховете. Подлага рамо на наречийните глаголи и глаголните представки, каквито други езици нямат. Не оценяваме изобилието от писалищни средства, че като Паисий в оскъдната одая да създадем гениална творба.

Пробива път на изразното богатство на някои предлози като „о”-то. Те много трудно се създават и не бива да ги затриваме.

Опровергава двете дотегнали противопоставяния на планината и равнината /полето/ и ги намира иначе - полето е признак на дълбочинност, а планината на висота, та и двете са равно-поставени като стремеж в творчеството му.

Румен Стоянов изследва не научността, а ненаучността, онова което тихомълком пълзи в низината на езика, в глъбината на незнайните незнаещи теорията езиковеди, но сътворили езикова поезия.

И със своята думотърсачка е като иманяр, който устойностява и отстоява стойностите на българското езиково богатство.

Със своето лично и преводаческо творчество Румен Стоянов се вписва нейде между големите български писатели. И следва да му отдаваме заслуженото.