ОТЧАЯНИЕ
превод: Любомир Духлински
Из сборника „Отчаяние” (1961)
В тази вечер Винс имаше спор с баща си и от там тръгна всичко. Той вече не помнеше как всъщност започна кавгата, но подобни кавги се случваха през цялото време: щом попаднеше пред очите на Стареца, той започваше да го нарича „ветрушка”, „мързелив безделник” и „безполезен суинг”. Старецът не говореше - укоряваше; не беседваше - бесеше. Затръшвайки вратата, Винс се втурна навън от къщата, без да осъзнава къде отива, беше толкова задушен от ярост. Яростта туптеше в него като хваната в капан усойница. Той беше готов да избие зъбите на първия срещнат, който го погледне погрешно и реши, че най-добрият начин да облекчи душата си е да намери момчетата и да отиде в Младежкия клуб, за да счупи някой и друт стол. Вярно, тогава полицията можеше да се появи, а той и без това не се погаждаше със Стареца, така че имаха достатъчно грижи и без полиция.
Той намери момчетата без затруднение: те стояха, заели тротоара, в края на Чапъл Стрийт и случайните минувачи бяха принудени да ги заобиколят. Спускайки се надолу по улицата, Винс чу как един от тях да се засмя и отвратено се намръщи. Гледката на това трио - здравеняка Сам, малкият Финч и тъжният, огромен Боб - му действаше на нервите. Гледаха нещо от другата страна на улицата - Винс не можеше да види какво е - и не го забелязаха, докато не се приближи до тях.
- Здраво!
- Привет!
- Здравей, Винс!
- Добро парче, а? - Сам кимна към пресечката.
Винс погледна. Да, разбира се. Момиче. Тя седеше на велосипеда си, подпряла единия си крак на ръба на тротоара и си говореше с кльощав тип, който стоеше до нея отстрани на пътя. Тъмно руса. Къси алени шорти разкриваха красиви дълги крака; бял пуловер с висока яка плътно прилепваше към високите й гърди.
Финч потрепна и затанцува, сякаш не му се чакаше повече и изсумтя кратко.
- Познат кадър ли е? - попита Винс.
- За първи път я виждам.
- Кой е този учител в неделното училище с нея?
- И него не познавам.
Винс внезапно беше обзет от безпричинна омраза към момчето. Наоколо нямаше жива душа; вечерта тъкмо започваше и улицата беше пуста. Той каза:
- Е, какво чакаме тогава? Да изпратим момчето у дома, а?
- А после? - каза Боб.
Винс го погледна. Боб стоеше с опрян до стълба на уличната лампа гръб, с ръце дълбоко в джобовете на черните си дънки. Винс ставаше все по-раздразнен от навика на Боб да му противоречи на всяка дума. Той силно подозираше, че Боб се стреми към неговото място, но просто се страхуваше да се замеси с него.
- Какво „после”? - попита той.
Тъжното, издължено лице на Боб беше безстрастно.
- Ще го изпратим, а после?
- Ще й свалим гащичките и ще я изпратим в къщи по голо дупе - ухили се Финч.
- Ъхъ - каза Винс. - И ако този лигав малчо възрази, ще му издълбаем инициалите на пъпа.
Той извади нож от джоба си и мушна дръжката в корема на Боб, точно над катарамата. Натисна бутона и пружината отметна отпуснатата му ръка назад. „Чудя се, - помисли си той, - дали правят ножове с толкова силна пружина, че острието веднага да се забие в търбуха.”
- По-добре внимавай да не вадиш това дяволско ножче - каза Боб, гледайки петнадесетсантиметровото остро като бръснач стоманено острие, чийто връх опираше в седефеното копче на черната му риза. - Не си ли чувал, че законът ги забранява?
- Тогава излиза, че трябва да се пазя и от онези, които са го видели у мен, а? - попита Винс. Гледайки Боб в очите, той кимна към другата страна на улицата. - Идваш ли?
Боб сви рамене с преднамерено безразличие и се оттласна от стълба. Винс върна острието обратно в дръжката.
- Защо да не дойда?
Пресякоха улицата в сплотена група, но от другата страна се пръснаха като ветрило, за да хванат в клещи момчето и момичето. Момчето явно беше по-уплашено от приближаването им от момичето.
- Привет, детко - каза Винс. - Към града ли отивате?
Финч позвъни на звънеца на велосипеда.
- Майка ти се обажда - каза той на момчето. - Време е за вкъщи.
Момчето изглеждаше засрамено и уплашено. То погледна момчетата и нежните му бузи, които още не бяха запознати с бръснача, грейнаха в руменина.
- Какво става? - попита момичето, а момчето, овладявайки гласа си, каза:
- Вървете си по пътя и не досаждайте на другите.
- А ти си върви по своя път и не досаждай на нас - отвърна Винс. Той махна с ръка на момчето: - Хайде, синко, изчезвай! Изчезвай!
Сам, Финч и Боб се нахвърлиха върху момчето и започнаха да го изблъскват.
- Пусни ме! На какво се правите?! - протестираше момчето, но те го отблъскваха все по-далече и по-далече. После изчезнаха зад ъгъла, завиха в странична уличка и звукът от гласа му постепенно заглъхна. Винс държеше велосипеда за кормилото, така че момичето да не може да потегли. Тя го стрелна със сините си очи.
- На какво се правите?! - повтори тя думите на младежа. - Кой сте вие, защо досаждате на хората?
- Полицейски патрул - каза Винс. - Прочистваме улиците от криминални елементи.
- Защо тогава самият вие сте излезли на улицата, трябваше да си стоите в къщи.
- Ай-яй-яй, колко лошо - каза Винс. - И ние също така те спасихме от този изрод.
- Той изобщо не е изрод.
Момичето огледа Винс от главата до петите, като забеляза дългото яке в цвят черен пипер и сол, изключително тесните черни панталони, черната риза с изправена яка, отворена на гърдите, белия триъгълник на тениската на гърлото. Винс на свой ред я погледна с възхищение: живи сини очи на леко загоряло лице, високи гърди под пуловера, дълги голи крака.
- Изрод е - каза той. - Отдавна не съм виждал толкова изящно момиче като теб. И искаш да си губиш времето с този сополанко.
- За вкуса няма да споря - каза студено момичето. То погледна през рамо към пустата улица. - Какво правят с него там? Ако го бият, предупреждавам ви, ще докладвам всички ви в полицията. Не очаквайте да ме сплашите.
- Няма да му направят нищо - отговори Винс. - Ще го изпратят до дома и това е всичко.
Преди да успее да довърши, Сам, Финч и Боб се появиха зад ъгъла. Финч се смееше и нещо разказваше.
- Къде е той? - попита момичето. - Какво направихте с него?
- Не сме го докоснали с пръст - каза Сам. - Всичко е наред.
- Той бързаше, мама му даде поръчка - засмя се Финч.
- И аз бързам - каза момичето. - Моля ви, пуснете кормилото!
- Защо да бързаме, - отговори Винс, - когато едва започваме да се опознаваме?
Финч се въртеше около велосипеда, преструвайки се, че го разглежда внимателно. Той клекна до предното колело и докосна вентила:
- Тук влиза и излиза въздухът, нали?
- Не пипай вентила! - каза момичето.
- Остави го, Финч - нареди Винс.
- Благодаря и за това.
- Каква учтивост - обърна се Винс към момчетата. - Веднага става ясно, че сме завършили отлично училище.
- Къде живееш, бейби? - попита Сам.
- Близо е, но по-добре ме пусни, за да не се сдобиеш с проблеми. Баща ми е сержант в полицията.
- А моят старец е главният полицай, - отвърна Винс, - така че те ще се спогодят. Как се казваш?
- Не е ваша работа.
- Това е странно име - каза Финч и цялата компания се засмя, но смехът звучеше насилено.
Винс беше раздразнен, че момчетата не се забавиха повече, защото знаеше, че ако имаше повече време, щеше да поговори с нея. Тя се перчеше, общо взето, за показ - изигра ролята си както се очакваше, но него го интересуваше нещо друго: каква беше тя всъщност, ако се опознаят по-отблизо.
- Време е да се представим - каза той с лек поклон. Посочи Сам: - Сър Уолтър Райли. За Финч: - Фелдмаршал Монтгомъри. Към Боб: - Преоблечената Мерилин Монро; и аз съм Сами Дейвис младши.
- Много остроумно - каза момичето. - А сега ще съм ви много благодарна, ако ме пуснете.
- Кажи ми как се казваш и ще видим.
- Вече казах: не е ваша работа.
- Познавах един човек на име „Не е ваша работа” - каза Финч. - Да не ти е брат? Имаше и един, чието име беше „Тъмна работа”, но, както знаете, в семейството винаги има черна овца.
Винс внимателно наблюдаваше лицето й. Наистина ли имаше искра смях в дълбините на очите й или така му се струваше?
- Не искаш, както искаш. Ще трябва да те задържа по-дълго. Как да те пуснем, когато си ни сърдита?
- Слушайте, - каза тя, - ако не ме пуснете, ще извикам онзи човек там за помощ.
Винс се ухили.
- Обзалагам се, че ще препусне в другата посока. Всеки ден вестниците пишат за хора, които биват осакатени, защото са се намесили където не им е работа.
- Виждам, че всички сте толкова добре възпитани, че няма накъде повече - каза девойката. След това тя бързо се огледа и добави: - Но се страхувам, че няма да успеете да сплашите двама големи полицаи.
Те се хванаха на въдицата.
- Какво? - попита Винс и отпусна хватката си за момент. Момичето бутна Финч в гърдите, така че той се олюля, натисна педалите и проби обкръжението. Тя се уравновеси малко, набра скорост и се втурна, наведена над волана, само алените й шорти проблясваха като светло петно върху сивата улица.
- Така трябва да се действа - отбеляза Сам.
Винс я проследи с поглед, докато тя изчезна зад ъгъла.
- Момичето е от най-висока класа - каза той. - Което е истина си е истина… Висша класа.
Изведнъж му се прииска да я срещне отново, в по-подходяща среда.
- Мога да си поиграя с такава цяла нощ - каза малкият Финч, а Сам се засмя и шеговито го удари с юмрук по рамото.
- Виж какво ми се приискало! Да бе, тя ще направи на кайма двама души като теб - подхвана той. - Тука, братко, трябва истински мъж!
- Ако имам шанс, - каза Финч, - ще поема риска.
- Между другото - внезапно попита Боб, - защо ме нарече преоблечена Мерилин Монро? Какво съм ти аз, някакъв педал?
- Да, чешех си езика, бях толкова разстроен - отговори Винс.
- Да, но защо за мен, а не за Финч и Сам?
Винс погледна Боб с палава усмивка.
- Докато не те погледнах, никога не ми е хрумвало.
- Така че имай предвид - не ми харесва. По-полека на завоите.
- Какво друго? - ядосано попита Винс, развълнуван отново. - А ти защо се вкопчваш в мен, какво искаш?
- Казах мнението си, това е.
- Винаги трябва да си казваш мнението. Може би нашите кодоши не са ти по вкуса?
- Какво си се разлютил?
- Тогава млъкни! Щом предлагаш нещо на някого, той определено трябва да каже своето.
- Казвам това, което мисля - отговори Боб. - Що се отнася до предлагането, добре, според мен има само един човек, който предлага.
Винс се приближи. Ето го, думата най-накрая е казана.
- За какво говориш? - попита той.
- За това, че обръщаш всичко по свой начин, а другите и дума да не казват!
Гледайки Боб в упор, Винс бавно извади ръцете си от джобовете.
- Досега изглежда никой не ми е възразил.
- Разбира се, те следват твоята линия.
- Значи няма какво да правиш с нас. Ти си в малцинството, един срещу трима.
- Слушай, Боб, спри да разтягаш локуми - намеси се Сам. - Защо повдигна всичко това?
- Просто казах това, което мисля - възрази Боб; намръщеното му лице почервеня.
Винс, който не беше откъснал очи от него, осъзна, че моментът все още не е настъпил.
- Добре, каза го, а какво после?
- Да, аз… аз… е, дори не мога да кажа какво мисля?
- Защо не - каза Винс. - По всяко време на деня и нощта.
Той потупа Боб по рамото и обви другата си ръка около врата на Сам.
- Боб каза своето, какво ще правим сега?
- Нека Боб предложи - каза Сам, - в противен случай той просто ще мърмори.
- И това е вярно - подхвана Винс. - Е, Боб, какво ще правим?
- Не знам - мрачно отговори Боб.
- В „Тиви” се е появила стриптизьорка - обяви Финч, изскачайки някъде отзад. - На входа има разлепени снимки - мм-мм!
С ръцете си той изобрази най-луксозния торс.
- И след това можем да отидем до „Трок” или „Гала Руумс” и да си лепнем момичета - каза Сам.
- Дори няма да ме пуснат в „Гала Румс” след миналата седмица - каза Винс. Тогава те започнаха битката на дансинга.
- А в „Трок” е Джаксън - напомни Боб.
- Е, той няма нищо против нас - възрази Сам. - Ще ни пусне.
- Този дангалак, кретен, конте и побойник! - каза Винс. - Няма да чакаме дълго, скоро ще му натрият мутрата и няма да пропусна за нищо на света този момент, искам да съм там - да се смея до насита.
- Може би първо ще отидем в „Тиви”, а след това в „Трок”? - предложи Сам и Винс кимна одобрително.
- Отиваме. Значи, първо в „Тиви”, да зарадваме Финч.
- Защо мен? - запротестира Финч. - Може да си помисли човек, че не се интересувате от момичета.
- Седим тук вечер с викария и пием вино от глухарчета, и аз му казвам - започна Винс. - Така и така, викарий, не знам какво да правя с младия Финч. Той мисли само за жени, викарий, но знаете къде му е умът - в гащите…
- Добре, свършвай - каза Финч.
Винс се ухили, намигна на Сам, двамата хванаха Финч за глезените и го обърнаха с главата надолу. Финч висеше на около петнадесет сантиметра над тротоара. Той яростно се изви, а от джобовете му паднаха монети.
- Пуснете ме, чакали смрадливи! Спрете с подлите си шеги!
- Може би можем да му го извадим, да се поохлади? - попита Винс, преструвайки се, че ще разкопчае ципа на Финч.
- Само опитайте, кучета! - развика се той.
- О, хайде, все пак ще настине - отвърна Сам. - Самите ние по-късно ще съжаляваме.
Пуснаха Финч - той опря ръце на тротоара. Те стояха и се задавяха от смях, докато той се изправяше, а след това трескаво запълзяха по тротоара, за да си намери монетите. Винс го потупа по рамото и го постави между себе си и Сам.
- Хайде, раздвижете се, да вървим, да се посмеем на корем, гледайки този номер.
Качиха се в автобуса и шумно се разположиха на покрива. Слязоха на ъгъла на „Маркет Стрийт”. Театър „Тиволи” се намираше в странична уличка недалеч от центъра. Театърът беше малък, но сега, когато „Ал-Амбра” затвори, в Кресли не останаха други театри. „Тиволи” се гордееше, че наред с „Градското вариете” на град Лийдс, това беше една от най-старите музикални зали в страната и навремето всички легендарни поп звезди се изявяваха на нейната сцена. Но тези златни дни останаха в далечното минало. Театърът не успя да се конкурира с огромната публика и непосилните хонорари, плащани от телевизията, и в продължение на петнадесет години нито едно повече или по-малко голямо име не се появи на неговите афиши. Сега в програмите му участваха само третокласни гастролиращи изпълнители - безнадеждни неудачници, неуниващи ентусиасти и солистки на стриптийз и полуголи статистки с различна възраст, чар и талант.
С шумно и похотливо възхищение групата спря да се полюбува на снимките на Паула Перес, Перуанската праскова, изложени във фоайето.
- Четири билета по-близо - каза Винс на касиерката.
Тя погледна плана.
- Четири места на партера, ред Ж, по четири и половина шилинга - изръмжа тя без следа от усмивка. - Първата част ще започне сега.
Те платиха, влязоха в тясната зала, украсена с червен плюш, минаха покрай контрольора и затропаха по една странична пътека. По-близо до сцената почти всички места бяха заети, но на задните редове имаше значително по-малко хора. Петчленният оркестър (стоманеният звук на цигулката се открояваше недвусмислено на общия фон) започна да свири въведението, а междувременно се запътиха към местата си, настъпвайки седящите без да се извиняват. Завесата се разтвори и пет девици със замръзнали усмивки тъжно и в разнобой започнаха обичайната каскада.
- Пичове, - попита Финч, - виждате ли онзи слон открая?
- Вероятно е дъщерята на собственика - каза Винс.
- Или по-скоро мама - отговори Сам.
Танцьорките изтичаха зад кулисите в редица и момчетата заръкопляскаха силно и завикаха „Бис!”, „Бис!”
Тогава на сцената, усмихнат от ухо до ухо, излезе жизнен млад мъж в светлосив костюм, син, на точки, с папийонка и мека шапка с обърната периферия. Той приближи до самата рампа и започна да се взира в залата, преструвайки се, че не вижда никого.
- Има ли някой тук?
- Само ти и аз - извика Винс от мястото си.
Комикът веднага отвърна с ослепителна професионална усмивка.
- Още една дума и ще останеш сам - парира той.
Финч едва не падна от мястото си от смях. Той се наведе напред и забарабани по облегалката на стола пред себе си така, че невзрачният човечец с очила, който седеше в него, се обърна и погледна Финч.
Комикът се оказа по съвместителство и конферансие. Той разказа няколко шеги, за да раздвижи тълпата, а след това обяви първия номер: дует от саксофон и ксилофон.
В първата част имаше и изпълнения на акробатично трио, млада певица, открита някъде в Шотландия, степ дует - брат и сестра, а в паузите комикът забавляваше публиката с шеги, анекдоти и светкавични трансформации. Паула Перес, Перуанската праскова, увенчаваше програмата. Перуанка или не, тя във всеки случай беше чернокоса, тъмноока и мургава. За реквизит на нейния номер служеха бледо лилава завеса, тоалетка, двойна кушетка с фотьойл до главата. Прасковата излезе в тъмно лилава рокля и бели, дълги до лактите ръкавици; тя вяло ги сваляше една по една и като ги държеше в протегнатата си ръка, ги пускаше на сцената. След това, в такт с музиката, тя обърна гръб към публиката и разкопча ципа на роклята си. Закачливо поглеждайки назад към публиката, тя грациозно прекрачи роклята си и няколко пъти мина през сцената в прозрачни найлонови дрехи. Момчетата замръзнаха, пленени от спектакъла, само Финч се въртеше неспокойно на стола си - явно беше нетърпелив да види какво ще се случи по-нататък. Дрехите паднаха, последвани от чорапите; за да ги хвърли, тя трябваше да размахва дългите си крака от дълбините на стола дълго време. Тогава госпожица Перес танцува дълго и досадно, повдигайки крака, а големите й гърди се люлееха и поклащаха върху тясната лента на белия сутиен. След това отново се обърна с гръб към публиката, разкопча сутиена си и го метна на дивана. След това танцува, прикривайки гърдите си с ръце, и отново остави публиката да се любува на гърба й, когато се освободи от прозрачните си бикини. Номерът беше към своя край. Публиката очакваше кулминацията, когато ще види всичко. Разтърсвайки добре окръгления си задник, Перуанската праскова направи няколко крачки надясно и наляво, застина в средата на сцената и дълго време остана неподвижна. Малкият барабан от оркестъра отмерваше ситно. Изведнъж тя се обърна към публиката, разперила широко ръце. За секунда се мярнаха бледорозови зърна и тесния триъгълник, избродиран със стъклени мъниста между бедрата - и сцената веднага потъна в мрак.
Под аплодисментите тя излезе иззад завесата в лилаво найлоново неглиже, поклони се, разпращаше целувки и стреляйки с черните си, подчертани от очна линия очи към всички ъгли на залата.
Финч от възторг клатеше облегалкта на стола пред себе си и мъжът отново се обърна към него.
- Не може ли по-тихо? - той каза. - Платих пари за мястото си.
Финч го погледна с празни очи и продължи да пляска яростно, докато Перуанската праскова изчезна зад завесата.
Момчетата отидоха на бюфета на партера и изпиха по бутилка бира там, възхвалявайки чара на Паула Перес.
- Ще участва ли във втората част? - попита Финч.
- На теория би трябвало - отговори Винс.
- Чудя се какво ли ще направи.
- Ще попита дали някой от публиката иска да й помогне да се съблече.
- Стига бе! - задъха се Финч. Само при мисълта за това очите му се разшириха.
Удариха още по една бутилка. С бързото опиянение се появи чувство за безотговорност и желание да пакостят, за да придадат острота на забавлението.
- Видяхте ли как се палеше този дребосък отпред? - отбеляза Финч.
- Какво ти каза, когато се обърна? - попита Винс.
- Седи тихо или нещо такова.
Винс повдигна вежди.
- О, така ли е? Е, преди да тръгнем, ще му покажем още малко!
Върнаха се в залата, когато оркестърът вече свиреше. Втората част беше още по-лоша. Номерата се повтаряха в същия ред и Винс скоро се отегчи от това. Започна да мисли какво да направи. Когато акробатите изскочиха на сцената, Винс извади ножа, разтвори крака и заби острието в червената плюшена тапицерия на седалката. След като направи дупка около петнадесет сантиметра, той пъхна ръката си в нея, извади шепа памучна вата и я подаде на Финч, който седеше отляво.
- Ето, дръж ми го, става ли?
Финч пусна ватата на пода - той се гърчеше от смях. Столът пред Винс и вдясно от дребосъка, който правеше забележка на Финч, бяха празни. Винс скри ножа, запали цигара, наведе се напред и издуха дим право в тила на мъжа. Той се изкашля и се обърна. Винс го награди с широка усмивка и мъжът погледна объркан настрани. Най-после, след закачливи намеци от комедианта-конферансие, отново дойде ред на Паула Перес. В набедрена превръзка и лента от същия материал през гърдите си, тя сега беше робиня и танцуваше пред изрисуван дървен идол в задната част на сцената. Завесата беше спусната, когато тя се поклони с благоговение пред идола, но веднага се вдигна отново и перуанската праскова се появи пред публиката, покрита с две огромни ветрила от щраусови пера. През това време тя успя да се отърве от двете ленти и затанцува, манипулирайки феновете така, че публиката да може да види голото й, нарисувано тяло
Винс се наведе и прошепна в ухото на малкото човече:
- О, ти мръсно старче, тичаш наоколо и гледаш жени, а трябва да си седиш вкъщи и да люлееш внуците си да спят. Макар че там, виждаш ли - хубава женичка? Виж как те дразни, курвата: пооткрие се малко - и пак нищо не се вижда, а? Вероятно седиш там и се чудиш каква ли е тя в леглото? Би искал да я подържиш, нали? Би искал да я поопипаш…
Дребосъкът се плъзна на ръба на седалката, погледът му беше прикован в сцената и перуанската праскова, а Винс даваше всичко от себе си и всеки следващ път репликите му ставаха все по-мръсни. Мъжът го изби в пот; тя се появи на малки капки по челото му и се търкаляше по месестите му бузи. Когато номерът на госпожица Перес достигна кулминацията си и тя, оттегляйки се в задната част на сцената, изхвърли ветрилата си и замръзна в позата на гол модел, нервите му най-накрая не издържаха: той се изправи и, препъвайки се в краката на седящите, се промъкна на пътеката.
Винс изчака минута, след което побутна Сам, който седеше отдясно:
- Излизай и то по-бързо!
Сам не разбираше накъде клони Винс, но веднага се подчини и заедно с Финч и Боб, които последваха примера им, напуснаха залата и застанаха в залятото със светлина фоайе.
- Защо е това бързане? - попита Боб. - Още не е свършило.
- Бирата свърши, ресторантът е затворен. Да вървим!
Винс ги заведе до края на калдъръмената алея и се огледа:
- Ето го!
На двайсетина метра от тях дребосъкът пресичаше пътя с бърза крачка.
- Живо, сега ще се позабавляваме.
Пресякоха улицата и го последваха, като обаче се държаха на известно разстояние. Винс погледна назад, сякаш очакваше да го последват, и без да забавя крачка, забърза по-нататък. Скоро оживените улици останаха назад и пътят тръгна нагоре по хълма. Започна зона от тихи, затънтени улички. Човекът зави зад ъгъла, те също. Беше на трийсетина метра пред тях - самотната фигура тичаше по слабо осветената улица, а от двете страни като солидна стена се издигаха зданията на фабричните кантори.
- Хей, ти! Почакай! - извика Винс.
Човечецът спря, огледа се и хукна с пълни сили.
- Да вървим! - каза Винс.
- Защо? - попита Боб.
- За майтап, затова.
Винс излетя от място, другите хукнаха след него. Те лесно настигнаха дребосъка, препречвайки пътя му по безлюдната улица. Той се спря, притиснал гръб към стената.
- Какво става? - попита той. - Какво искате?
- Искаме да говорим с теб, нищо повече - каза Винс. Обградиха в колело ниския - той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха и спускаха, очите му бягаха по лицата на момчетата.
- За какво? Бързам.
- Нямаш търпение да разкажеш на своята старица за красавицата Паула Перес и нейните луксозни цици - отбеляза Винс.
- Защо е това безобразие? - каза човекът.
- Разбира се, разбира се - продължи Винс, - знаем: ти си ценител на изкуството. Обзалагам се, че обичаш груби снимки и всичко това. Може би ги носиш със себе си? Хайде, покажи ги, ние също искаме да ги разгледаме.
- Не разбирам. - Стъклата на очилата на човечеца блестяха смътно, докато погледът му скачаше от лице на лице. - Ако намислиш да отидеш на театър, за да си прекараш вечерта, как пък не, всякакви хулигани определено ще се лепнат.
- Хулигани? Чухте ли, братлета? Нарича ни хулигани. - Винс сграбчи малкото човече за гърдите. - Хайде, извади своите мръсни снимки!
- Нямам никакви снимки. Пуснете ме или ще извикам за помощ.
- Ето, това ще е напразно - посъветва го Винс. - Нима така се постъпва с приятели?
- Тогава ме пуснете. И защо сте се лепнали за мен, нищо не съм ви направил.
- А ние какво, казваме, че си го направил?
- Не, но…
- Тогава защо си се разкудкудякал?
- Слушайте, пуснете ме с добро, не ми трябва нищо друго.
Винс го пусна и се престори, че обмисля казаното от него. Погледна момчетата:
- Той иска да бъде освободен с добро. Да го пуснем ли?
- Да го пуснем - каза Сам.
- Въпреки че ни нарече хулигани?
- Той не ни познава - каза Сам. - Кой не греши?
- Да не се разплатим с него за тази грешка, така ли? - каза Винс. Той се облегна назад, за да може ниският мъж да се отдалечи от стената и му протегна ръка: - Всеки по пътя си, а?
Онзи първо погледна протегнатата ръка, после предложи своята. Винс го сграбчи за ръката и го дръпна към себе си; човечецът, за да не падне, беше принуден да се вкопчи в него.
- Не ти ли е много? - попита Винс. - Краката ти не държат? Може би поставянето на фенерче под окото ще помогне?
С удар в лицето той отхвърли мъжа назад и той рухна, препъвайки се в Сам, който падна на четири крака зад него. Ниският се претърколи по корем и застена, шарейки наоколо с ръце. Финч, кикотейки се и танцувайки, смачка очилата му с пети. Мъжът се опита да се подпре на ръцете си, но тогава Боб го ритна с все сила в ребрата с обувката си. Дребосъкът падна и затихна.
- Разкъсваме с нокти - каза Винс.
Боб, оглеждайки се настрани, се наведе над тялото:
- Да проверим портфейла му? Ами ако има пари в себе си?
- Зарежи - прекъсна го рязко Винс, - в противен случай ще извършим грабеж с насилие. Не си струва да се рискува за дреболии.
Те избягаха през дворовете на фабриката и се върнаха в центъра по заобиколен път. Там влязоха в бирарията на ресторанта, заеха една ъглова маса и поръчаха по халба от горчивата. Отпивайки от бирата си, Винс си спомни с какво удоволствие беше ударил глупавото и изпълнено с омраза лице на дребосъка. Побоят донесе облекчение и сега момчетата разговаряха оживено за представлението, Паула Перес и женския пол като цяло. Общото самодоволство и доволство се увеличиха след две нови халби и те решиха, че сега е моментът да отидат до „Трокадеро” и да опитат късмета си. Вече нищо не ги притесняваше, дори срещата със заклетия им враг Джаксън.
Джаксън стоеше във фоайето и наблюдаваше влизащите; твърдото му квадратно лице беше неразгадаемо. Светлосиният двуреден костюм подхождаше добре на едрата му атлетична фигура. Забелязвайки Винс и компания на вратата, той се приближи до касата.
- Здравейте, здравейте! Какво става? Не ви пуснаха в „Гала руумс” ли?
- Как така не са ни пуснали? - вежливо се осведоми Винс.
- Няма нужда да се правите на обидена добродетел, няма да ме заблудите - каза Джаксън. - Знаете, че там първи се сбихте онази седмица.
- Ние нямаме нищо общо с това, г-н Джаксън - каза Финч.
- Плащат ми, за да поддържам реда тук - каза Джаксън. - Започнете ли да безобразничите - веднага ви изхвърлям. Ясно?
Той кимна на касиерката, тя прие парите и издаде билети. Момчетата минаха покрай Джаксън в залата; той ги наблюдаваше с присвити очи.
- Куче! - изруга Винс: бяха преминали контролата и Джаксън вече не ги чуваше.
След като си пробиха път през тълпата на входа, момчетата спряха и започнаха да олеждат танцьорите с нахален и спокоен предизвикателен вид. Вляво от тях решетъчна арка водеше до бар, който продаваше безалкохолни напитки и кафе.
- По време на почивките се събираме в бара - нареди Винс.
Винаги се уговаряха за място за среща в случай на неприятности. Тъкмо щяха да се разделят, когато изведнъж Финч трескаво сграбчи Винс за ръкава:
- Вижте кой е там!
- Къде? - попита Винс. - Кой?
- Да, тази къдравелка с велосипеда. Не, ти само погледни към нея! Еха! Виждате ли я да танцува там с високото чело в синьо спортно яке?
Винс потърси с поглед момичето и сърцето му подскочи. То беше облечено с широка синя пола на цветя и прозрачна найлонова блуза, през която прозираше дантелата на бельото. Винс потърка ръце. Дланите му се потяха от горещината.
- Мамка му!
- Това е! - обиди се Финч. - Аз първи я видях.
- Разкарай се, момче - каза му Винс. - Отивай да си търсиш рамка според твоя ръст.
Заобикаляйки тълпата от хора, които гледаха танца, Винс започна да си проправя път към сцената край зелените плетени столове, поставени покрай стената под завесите на прозорците. Танцът свърши, средата на залата беше празна и тогава той видя момичето: тя говореше с партньора си, висок младеж в синьо спортно яке и сиви панталони. Винс прецени възможностите му в движение, реши, че не представлява сериозна опасност и самоуверено се обърна към момичето:
- Здравей, здравей! Кого виждам! Прибрахте ли се вкъщи нормално? Каплите здрави ли са, велосипедът наред ли е?
Момичето го погледна първо учудено, после враждебно.
- Да, благодаря.
- Добре - каза Винс, ухилен до ушите. - Добре. - Той погледна високото момче: - Може ли да узная как е името ви?
Младежът се намръщи:
- Колин Нортън. И какво?
- Така си и мислех. Там от контролата питаха за вас.
- Да? А кой?
- Не знам. Младо момче. Къдрав такъв.
Високият се замисли за минута:
- Трябва да отида да видя…
Той погледна несигурно първо към Винс, после към момичето:
- Ще разрешите ли?
Той погледа как Нортън се отдалечава през залата, после самоуверено се обърна към момичето:
- С него ли си?
- Не съвсем.
- Сама ли дойде или с някого?
- Имам приятели тук.
- Приятели?
Тя сви рамене:
- Не, само познати.
Винс се ухили:
- Добре.
- Наистина ли питаха за него?
Винс се ухили още по-широко.
- Кой знае, кой знае…
Тя също се усмихна, първо с очи, после с устни.
- Ама че сте дявол.
- Той самият - каза Винс. - Веднага се досети.
Засвириха нов танц и Винс въздъхна облекчено. Искаше да се махне от това място, преди Нортън да разбере, че е бил измамен. Той, разбира се, щеше да се справи с него, но сега нямаше смисъл да си създава неприятности. Той кимна към двойките, които малко по малко започнаха да изпълват средата на залата:
- Да вървим?
Тя не реши веднага, а след това го погледна:
- Добре.
Свиреха фокстрот. Той леко я хвана през кръста и спазвайки необходимата дистанция, уверено и спокойно я поведе през тълпата танцуващи. Когато направиха първия кръг, тя отбеляза:
- Знаете ли, танцувате прекрасно.
- Знам - кимна Винс. - Това не е трудно. Не е сложна наука: научи как да работиш с краката и да усещаш ритъма. И практиката помага… Между другото, ти също се справяш доста добре.
- Хубаво е да танцуваш с добър партньор. Половината момчета тук не знаят как да ходят. Ще те грабнат като чувал с картофи и ще ти смажат краката…
- Те са хлапаци - каза Винс, - в това е проблемът.
Тя го огледа от горе до долу, но не каза нищо. Той я прегърна малко по-силно.
- Дори не знам как се казваш.
- А аз знам вие кой сте. Вие сте Сами Дейвис младши
- Това е моят псевдоним. Истинското ми име е Винсънт Елспи.
- Харесва ми. Неизтъркано име.
- Приятелите ми ме наричат Винс.
- Така ли? Хубаво им е да живеят.
Той не разбра какво иска да каже с това и замълча известно време в очакване.
- Е?
- Какво - „е”?
- Как се казваш? Не мога да говоря с теб цяла вечер и дори да не знам името ти.
- Цяла вечер ли ще говорите с мен?
- И разгововарям също.
Тя се дръпна и погледна Винс:
- Поспрете! Не толкова бързо, приятелче! Нещо сте се объркал. Забравете за това.
- За какво става въпрос в „за това”?
- Знаете за какво говоря.
- Честна дума! - каза Винс.
- Честно дума какво?
- Честно дума, не съм мислил за такова нещо.
Тя отново се засмя против волята си. Сините й очи блестяха, ъгълчетата на червените й устни се извиха в усмивка.
- Е, кажи ми - продължи Винс, - как се казваш?
Тя поклати глава.
- Хайде кажи ми. Защо не искаш да ми кажеш?
- Не ми харесва.
- Какво не ти харесва?
- Моето име.
- Как се казваш?
Тя мислеше:
- Айрис.
- Господи, какво му е?
- Не знам. Не ми харесва и това е.
- Нормално име. И какво му е лошото? Мислех, че ще кажеш Аги, или Клара, или нещо напълно лудо.
- Не, но то все едно не ми харесва. Бих искал да се наричам по друг начин.
- Как, например?
Тя помисли.
- Може би Одри.
- Тогава смятай, че не ми казала как се казваш и ще те наричам Одри. Става ли?
- Така става.
Тогава забеляза Сам, който стоеше сам, и с жест показа, че въпросът е изяснен. Той намигна на Сам през рамото на момичето, той му намигна одобрително в отговор и вдигна палец. В тяхната компания Винс беше най-близък със Сам. Той познаваше Сам по-дълго от всеки друг и в трудни моменти винаги можеше да разчита на него. Малкият Финч също беше свой човек, но поради ръста му беше малко полезен в битка. И Боб, въпреки че беше здрав за битка, се цупеше през цялото време, защото, виждате ли, той беше пренебрегван.
След като остана един танц преди почивката, Винс попита момичето дали не иска да пие кафе. Тя каза, че няма нищо против и отидоха до бара под арката.
- Къде са ти приятелите? - попита тя, когато си взеха по чаша кафе и седнаха един срещу друг на зелената пластмасова маса.
- Тук.
- Постоянно ли ходите заедно?
- Почти. Приятелите са си приятели, нали разбирате.
- И през цялото време безобразничите?
- Какво искаш да кажеш?
- Не се преструвайте - отбеляза тя. - Забравихте ли как изпратихте Джон Шарп?
- Значи така се казва?
- Да. Значи винаги постигаш своето по този начин?
Въпросът не му хареса: трябваше да спори и да се защитава, но нямаше убедителни доводи. И все пак, какво общо има всичко това, когато той е с нея? Той отново си спомни как удари този тип в лицето, но нямаше никакви угризения, защото жестоката и зла половина от него беше сама на една страна, а другата, която му позволяваше да се наслаждава на компанията на момичето, беше сама на друга страна. Но момичето чакаше отговор.
- Обичаме да се забавляваме малко - успя да каже той.
- И да се побиете също?
- Случва се и това. - Той я погледна в очите. - Ако някой ти се подиграва, превивай гръб пред него, така ли?
- Но самите вие не започвате битка първи? Не се привързвате?
- Слушай, - каза той, - нашего брата не може без това. Веднъж или два пъти трябва да дадете воля. Иначе ще полудеете. Работиш упорито по цял ден, печелиш стотинки за чичото на някой друг, а всички пак се вкопчват в теб. У дома старецът ви нарича „мързеливец” и „суинг”, на улицата фараоните не откъсват очи от вас - прическата ви, разбирате, не е същата като на всички останали. И всички има нужда само от едно: всичко да е по техния начин. И ти седи тихо и не пречи. Не се намесвай. И каква каша сътвориха! Войни и бомби - защото, ако ги изхвърлим, ще ни пратят всички на онзи свят. И ви казват: „Седнете тихо, не създавайте смущения. Не се намесвайте. И ние ще измислим как да се уверим, че от теб не е останало дори мокро петно.”
И ръката му от само себе си се сви в юмрук на масата.
- Друг път чувстваш: нямаш мир, докато не разкъсаш нещо на парчета, не им докажеш на всички, че искаш да плюеш на тях и че не даваш да те баламосват.
Тя слушаше със затаен дъх, без да откъсва очи от него.
- Ако всички мислеха като теб - попита тя, - в какво би се превърнал светът?
- По-зле от сега, все едно, няма да стане, ще кажеш - не? Никой не вярва на никого, всеки се стреми да грабне своето. И не само хората, но и държавите. Жалко, мозъкът ми е устроен по различен начин, иначе и аз щях да натрупам капитал за себе си не по-зле от някои; ето хората гледат на мен, сякаш съм някакво лайно, казват ти: „Вижте този пич, той ще си навлече проблеми.” Правя го, когато съм в настроение.
- Ами обикновените, честните хора?
- Искаше да кажеш: непрокопсаниците, които всички, които не ги мързи, яздят? Същите, които правят каквото им наредят политици и фараони? Простички са те. Всичко с тях е наред - кому са нужни? Вземете моя старец за пример. Той отиде на война, там целия го надупчиха и сега ръката му е, може да се каже, безполезна. Взема малка пенсия, хваща се на работа, която другите отказват, но в него всичко кипи, мрази всички, а и мен, защото имам здрави ръце и печеля повече от него. И ме нарича мързеливец.
Винс допи кафето си и решително отбутна чашата.
- Защо започна този разговор? Защо ти трябва?
Тя сведе очи в чашата си.
- Исках да те опозная по-добре, нищо повече.
Двамата помълчаха за момент, след което той рязко каза:
- Добре, да отидем да потанцуваме още.
Той спря на вратата, остави я да мине първа и тогава забеляза, че има малка брадавица на врата си, където започваше косата. Светлините в залата бяха приглушени, започна бавен валс и той, необяснимо трогнат от този новозабелязан недостатък в красотата й, се притисна до нея така, че косата й докосна бузата му. Интересно, къде живее тя, помисли си той, и дали ще позволи да я придружи до дома й след танца. Това би било страхотно! Искаше да продължи да излиза с нея и знаеше, че скоро ще я помоли за среща. Тя не беше като онези момичета, с които флиртуваха: няколко пъти по-културна, по-умна и по-фина. Нито едно момиче не е успявало да го притисне до стената и да го принуди да се оправдава. Да, той не би и изтърпял това от друго момиче. Другите се интересуваха къде ще ги заведеш и какво ще ти позволят в замяна. С тях беше лесно - приемаха те такъв, какъвто си и не те принуждаваха като тази да обмисляш всяка дума. Но никое от тези момичета не беше толкова красиво, с никое от тях той не се чувстваше така, както сега, когато я прегърна в танца: тихо, доволно, спокойно. Така би танцувал с нея вечно.
Междувременно заведенията постепенно затваряха, а закъснелите от кръчми и барове се тълпяха в залата. Прозорците зад дългите завеси бяха отворени, но въздухът в залата все още беше задушен и спарен. Когато танцът свърши и обявиха почивка, те се озоваха на изхода. Момичето се престори, че си вее с длани.
- Мисля, че ще се задуша. Ама и задуха, няма спасение.
- Да излезем на улицата - предложи Винс, - и да подишаме въздух.
Искаше да разбере какво си мисли тя, когато го погледна.
- Да тръгваме - каза той. - Няма да те нараня. Ще се разходим по улицата и ще се върнем.
- Добре, да отидем. Не мога да издържа тук дори за минута.
След като си взеха от контролата контрамарките, те излязоха на улицата.
- Няма ли да замръзнеш? - попита Винс, гледайки тънката й блуза.
- Какво говориш. Вечерта е толкова топла.
Тръгнаха нагоре по тихата улица. Тя го хвана под ръка, той я погледна и беше обзет от радост. Чувстваше се въодушевен. Но той не знаеше нищо за нея. Тя каза, че живее близо до Брадфорд Роуд, недалеч от мястото, където бяха я срещнали. По-голямата й сестра е омъжена, а по-малкият й брат все още ходи на училище. Баща й работи като старши инспектор в застрахователна компания, а самата тя е машинописка в главния клон на същата компания в Кресли. Интересува се от танци, кино, Франк Синатра и плуване.
- Плуване ли?
Тя каза колко пъти може да преплува градския басейн напред-назад и той беше поразен:
- Мислех, че с фигура като твоята няма да се доближиш до водата.
- Плуването подобрява фигурата - засмя се тя.
- Ти си по-добра от всяка реклама на басейн. Аз самият не мога да преплувам дори два метра. Вкъщи се качвам във ваната със спасителен пояс.
- Упражнявай се малко и веднага ще се научиш. Това е като с велосипеда: след като се научиш, вече не е ясно какво му е толкова трудното.
- Ами аз карам колело. И мотор също. Мисля да си купя мотор. След година, ако се получи.
- Моторолер?
- Не, истински мотоциклет. Нортън шестстотин и петдесет или нещо подобно. По-мощен.
- Те са скъпи. Спестил ли си пари?
- Достатъчно за първоначалната вноска. Просто не знам как да убедя стареца да подпише гаранция и разсрочено плащане, старият глупак още не може да вземе решение. Той обича да не оставя и другите да живеят.
- От какво живееш?
- Аз съм автомонтьор. И какво?
- Нищо, просто ми е интересно.
- Можеш да видиш от ръцете ми, че не седя в офиса с изгладени панталони.
- Какво не е наред с ръцете ти?
- Можеш да видиш от тях с какво работя. Мазут - колкото и да го триеш, пак не можеш да го изтриеш.
- Имаш красиви ръце - каза тя. - Забелязах ги. Винаги гледам ръцете. Няма нищо лошо в това да живееш със занаят. Харесва ли ти да работиш като механик?
Той вдигна рамене:
- Работата като работа. Обичам да бърникам в двигатели и всичко това, въпреки че работиш за чичото на някой друг. Но това е винаги е така.
- Ти си млад. Не можеш да го направиш изведнъж. Може би ще започнеш със своя собствена работилница.
- Е, аз не съм такъв човек. Тук трябва да се занимавате с хартии и въобще. И после, откъде ще взема капитал?
- Всичко може да се случи - каза тя.
Обиколиха квартала и излязоха пред „Трокадеро” от другата страна. Когато се озоваха в прохода, образуван от паркинга и залата за танци, Винс спря и я обърна към себе си, усещайки топлата мека кожа на раменете й през блузата.
- Без паника - каза той. - Сега ще те целуна - и това е всичко.
- Никой не се паникьосва - отговори момичето. Той я целуна по устните.
Тя прие целувката му спокойно, послушно, но някак пасивно; хладните й устни не му отговориха. Но тогава тя отвори уста и прегърна Винс. Той беше пронизан от светла и чиста радост. Те се прегърнаха силно и замръзнаха в сянката на стената.
- Обзалагам се, че когато се срещнахме там на улицата, никога не би ти хрумнало, че това ще свърши така при нас.
Тя се засмя.
- Разбира се, че не.
- Да, аз също. Никога не съм мислил, че ще те срещна… Въпреки че всъщност се надявах.
Тя притихна.
- Може ли да се срещнем отново?
- Наистина ли искаш?
- И още как! Искам да кажа, нека си уговорим истинска среща, така че да сме само ти и аз. Съгласна?
- Ще видим - отвърна тя.
Той плъзна ръка по рамото й и докосна гърдите й. Тя махна ръката му.
- Не се забравяй!
- Честна дума - каза Винс с дрезгав глас. - Аз просто така. Нищо такова не съм мислил. Честна дума. Няма начин аз… Прекалено много те харесвам.
Прегръщайки я, той изпита прилив на непозната за него нежност и се изплаши от това чувство, защото го правеше слаб и беззащитен. Коленете му се подгъваха. Знаеше, че сега тя може да го извива като въже. Към радостта се примеси страх: той изведнъж пожела всичко, което досега не го интересуваше - вярност, любов и женитба, собствена къща, където да живеят двамата и където да го посрещат след работа.
- Боже мой! - произнесе той, когато тя отново посегна към него с устни.
Двамата все още стояха до стената, прегърнати здраво и притиснали устни в целувка, когато лъчът на фенерче ги измъкна от тъмнината. Сякаш ги заляха с ледена вода. Момичето покри лицето си, но Винс се обърна право към светлината. Когато чу гласа на Джаксън, зениците му се свиха от ярост.
- Така си и знаех. Знаех какво имаш в ума си, мръснико! Примамване на момичета на улицата и притискане до стената.
Сърцето на Винс се сви.
- Ти какво, побърка ли се? - попита яростно той. Омразата към Джаксън го заля с гореща вълна. - От веригата ли си се откъснал или нещо подобно, защо се хвърляш на хората? На кого пречим?
- Ти на мен зъб не ми обелвай! - каза Джаксън. - Вървете в залата или ако не, махайте се оттук и си вършете мръсотията другаде. А сега да се раздвижим!
Той светеше в гърбовете им, докато завиха зад ъгъла към залата за танци. Момичето вървеше с ниско наведена глава, Винс гледаше право напред и хапеше устни, за да сдържи гнева, който избухваше в него.
Оставяйки ги пред осветеното фоайе, Джаксън прекоси паркинга и изчезна в сенките. Винс показа контрамарките и те влязоха. Лицето на момичето беше почервеняло от унижение.
- Свиня! Мръсна, миризлива свиня - каза Винс. - Господи, наистина не знам какво да кажа…
Момичето се обърна - не искаше да срещне очите му.
- Няма нужда…
- Но слушай, аз…
- Оставете ме на мира - каза тя. - Моля ви, оставете ме сама.
Той се опита да я хване за ръката.
- Слушай, Одри…
Тя избухна:
- Не съм никаква Одри!
Тя изтича до тоалетната. Той стоеше неподвижен, докато не забеляза, че се взират в него. Бузите му също горяха. Отиде в мъжката тоалетна и се затвори в една кабина. Едва не се разплака от яд. Той стисна юмруци и ги удари във въздуха, хвърляйки мълчаливи ругатни към Джаксън през стиснати зъби. След това се успокои малко и реши да се върне в залата. Когато излезе във фоайето, едно момиче с наметнато на раменете палто, много приличащо на Айрис, мина покрай него и изтича на улицата. Той понечи да го последва, но махна с ръка и отиде да търси момчетата. Каквото и друго да беше изпортил, само това не.
Първо намери Сам. Беше сам, както Винс се надяваше. Той разказал на приятеля си какво се е случило на улицата и как се е държало момичето.
- Не знам, Сам, дали ще я видя или не, а ако го направя, въпросът е дали тя ще говори с мен. Знаеш ли, тя си знае цената, но се почувства евтина, когато я забелязаха до стената така. Знам как се чувства сега и лицето ми винаги ще й напомня за това. Леле, Джаксън! Леле, копеле!
- Той е проклет психопат - отбеляза Сам. - Сексуален маниак. Къде е момичето?
- Мисля, че побягна. Мисля, че я видях да бяга.
- Къде е Джаки?
- Той остана на улицата, ходи наоколо, шпионира с фенерчето си и точи лиги.
Винс сграбчи ръката на Сам.
- Слушай, Сам, това копеле ще отговаря за всичко. Този път няма да му се размине просто така.
- Как ще си разчистиш сметките с него?
- Ще дебна, когато се прибира вкъщи и ще го нарежа. С мен ли си? Нямаш нищо против да му се разплатим, нали?
- Как може, моля! Не съм забравил как ме хвана миналата зима и ме изгони от тук. Но е по-добре да не опитваме двама. Ние двамата никога няма да се справим с него.
- Ще се справим, ако Боб и Финч помогнат. Ще нарежем копелето така, че собствената му майка няма за го познае.
- Мислиш ли, че момчетата ще дойдат? - попита със съмнение в гласа Сам.
- Защо не? Те обичат Джаки не повече от нас.
- Да, но не им харесва, когато това ще се пише и върху тях.
- Господи, Сам, ако ние четиримата не можем да се справим с него, пет пари не струваме. Къде са те, между другото?
- Изглежда, че седят в онзи край.
- Иди ги вземи, а аз ще взема маса в бара.
Скоро и четиримата се събраха на една ъглова маса и Винс каза на момчетата това, което Сам вече беше чул. Боб явно намираше всичко за смешно.
- Защо се зъбиш? - попита Винс.
- Не е ли смешно? - каза Боб.
- Не виждам нищо смешно.
- Не, има за какво да се смеем - възрази Боб. - Тоест, това означава, че стоите до стената с тази девица и тогава старият Джаки се появява и ви светва с фенерче.
- Може би на мое място ти също би се смял? - ядосано попита Винс. - Щеше ли да избухнеш в смях?
- Не, аз също щях да откача - каза Боб. - Но ти, а не аз бях с момичето.
- А, ето, значи, къде била разликата!
- Не, това, което искам да кажа… - Боб се сви под яростния поглед на Винс.
- Обзалагам се, че си искал да го убиеш - намеси се Финч.
- Ако мислите убиваха, сега той щеше да лежи там топличък.
- Близо до работата - напомни Сам. - Времето не чака, барът ще затвори скоро.
- Какво от това? - попита Финч.
- То е, че трябва да нарежем Джаксън, когато се прибира у дома - отговори Винс, - ето какво.
- Какво значи „ние”? - Боб беше предпазлив.
- Аз и Сам, ти и Финч, ако имате достатъчно барут.
Финч остана безмълвен и погледна със страх през масата към Винс и Сам.
- Ти и Сам… - провлачи Боб. - Мислиш ли, че можете да се справите?
- Ако трябва, ще се справим - мрачно отговори Винс, - но ако ти и Финч дойдете, ще бъде по-лесно.
Финч не каза нищо на това.
- Не знам - отговори Боб. - Той е здрав човек… може да тежи сто килограма. И знае как да работи с юмруци. Който му се изпречи, той ще го разпише, сами го видяхме.
- Ако трябва да се сбиеш с Джаксън - не е като да риташ дребосък в задната уличка в корема, има голяма разлика - призна Винс.
Боб се изчерви:
- Знаеш ли, аз не бягам от бой. Знаете, че винаги ще отстоявам себе си и няма да оставя другите да бъдат обидени.
- Знам - каза Винс примирително, въпреки че отчаяно искаше да ги преобърне със столовете и да тръгне сам към Джаксън - толкова много ги презираше. - Здрав си, за да се биеш, затова имаме нужда да дойдеш с нас. Не обичаш Джаки, нали? Би ли искал да го нарежем, кажи, или не?
Боб погледна Сам, после Финч.
- Какъв е планът ти?
- Вие знаете, че тази отрепка никога няма да се бръкне за такси, той винаги се прибира сам, освен ако вече не вали. Реших, че ако първи излезем и го причакаме на пустото място, точно до гората, ще го изненадаме.
Сам кимна.
- Добра идея. Не можеш да избереш по-добро място и в тъмното той никога няма да ни разпознае.
- Той дори няма да знае колко сме били - каза Винс. - Ще накълцаме копелето като котлет, ще избягаме в града и до един ще сме в леглото.
- Ами ако днес тръгне по друг път?
- Той винаги минава оттук. Ако някой друг дойде, ще отложим въпроса. Само той ще мине по този път, вечерта е топла, просто ще иска да се разходи.
- И да се побие до насита - усмихна се Сам.
Винс беше трогнат.
- Сам, приятелю - каза той и го прегърна за раменете.
- Ами ако изведнъж ни разпознае? - попита Боб.
- Все това повтаряш - „изведнъж”, та „изведнъж”! Да, той никога няма да ни открие и няма да може да докаже нищо. И ние ще се разберем къде сме били по това време и всички ще кажем едно и също нещо.
Сам погледна часовника си - голям златен часовник на златна гривна. Една вечер той глупаво го купи за един паунд от млад войник, който беше толкова пиян, че не можеше да се прибере пеша и нямаше пари за такси.
- Ако ще тръгваме, време е да тръгваме: барът само дето не е затворил.
Винс погледна Финч.
- Какво ще кажеш, Финч? Досега мълча.
Финч се поколеба.
- Предполагам, че ще поема риска - отговори той, - но ако Боб дойде. Но ако е без Боб, аз съм пас.
- Браво, Финч. Нито крачка без приятелчето. Е, Боб, идваш ли или не?
Боб си играеше с мръсна чаша за кафе, която бяха забравили да махнат от масата. Той замълча, а Сам не издържа и избухна:
- Е, хайде де, хайде! Защо, по дяволите, се страхувате? Ние сме четирима срещу един. Да покажем на копелето! Самият той отдавна си го проси.
Боб взе решение и остави чашата.
- Добре - каза той. - Идвам с теб.
- Това е, което разбирам - възкликна Винс радостно. Той се изчерви и очите му блеснаха. Той бутна стола. - Ще разпорим кучия син наполовина до смърт, за да има какво да помни цял живот.
Барабанистът тъкмо беше ударил въведението към химна, а те вече си пробиваха път. Танците свършиха. Джаксън, според техните изчисления, ще тръгне след четвърт час, така че ще имат време да стигнат до пустошта по заобиколен маршрут. Когато удари полунощ в сградата на кметството, момчетата вече бяха изкачили наклона, излязоха на добре утъпкана пътека и от нея завиха по тясна пътека през гъсто пасище. Вървяха тихо, като от време на време говореха тихо, макар че в този късен час едва ли щяха да срещнат някого тук. Градът остана далеч долу. Пътеката водеше през празен парцел към Калдърфорд Роуд; зад тях пръснати улични лампи мигаха и искряха, пронизвайки нощта над долината. Те напуснаха пътеката и като се обърнаха, завиха обратно към гората. Известно време всички мълчаливо си проправяха път през хълмовете, заплитайки се във високата трева.
Тогава на Винс му се стори, че са загубили един човек.
- Къде, по дяволите, е Финч?
Всички спряха и се обърнаха, но Финч вече ги настигаше.
- Къде, по дяволите, се дяваш?
- Трябваше да ида по нужда - обясни той, - беше напълно непоносимо.
- Мислех, че си паднал в заешка дупка - пошегува се Боб, а Финч каза:
- Ха-ха!
- За бога, не изоставай - помоли Винс. - Почти стигнахме.
- Тук, на върха, съм за първи път през нощта - призна Финч. - Хубаво е, че сме заедно. Тук има всички условия да убиеш човек.
- Тихо! - каза Винс. - Не бърборете излишно!
Те се приближиха до гората или по-скоро до голяма горичка, бързо разгледаха какво и как е и решиха да се придържат към плана на Винс: да причакат Джаксън, където пътеката минава под дърветата. Точно преди горичката пътеката се изкачваше по нисък хълм.
- Ще се изкача на хълма - каза Винс, - за да огледам. Колко е часът?
Сам погледна светещия циферблат на часовника си и отговори, че е около дванайсет и четвърт.
- Сега няма да чакаме дълго.
- Ако изобщо дойде - отбеляза Боб.
- Къде ще се дене? - възрази Винс с раздразнение. - Той винаги върви по този път: това е най-близкият път пеша до дома му.
Изкачил се на хълма, Винс се изтегна върху студената трева. Часовникът на кметството удари четвърт. Луната изгряваше и небето постепенно просветляваше. Надяваше се Джаксън да се появи всеки момент, иначе щеше да се развидели и той можеше да ги познае. В противен случай Боб и Финч ще се уморят да чакат и ще отстъпят. Имаше доверие в Сам. Сам няма да те разочарова. Надежден помощник. Винс знаеше, че може да разчита на Сам - доколкото е позволено в този свят, където всички те подозират и трябва да разчиташ само на себе си, а на другите да разчиташ само донякъде - и не повече. Така че, за да бъда честен, той самият сега използваше момчетата, за да урежда лични сметки с Джаксън. Вярно е, че никой не харесва Джаксън: всеки му има зъб и никой не би го съжалявал. Но никой от момчетата не му беше толкова ядосан, колкото Винс, никой нямаше да се забърка с него, ако не беше Винс. Знаеше, че следващия път нищо няма да се получи. Значи, днес или никога. Ако Джаксън реши да промени правилото и да се прибере същата вечер по различен път, отмъщението няма да се състои. И ако той не дойде след няколко минути, също ще бъде късно. Винс вече усещаше, че момчетата в гората са уморени да седят в засада. Някой прошепна нещо, драсна кибрит, забеляза проблясък - някакъв тъпак беше запалил цигара. Искаше да им извика, но не посмя. Оставаше да чакат и да се надяват, че Джаксън ще се появи скоро.
Той огледа долината. Беззвездното небе сякаш се издигаше и все повече светлееше. Винс вече можеше да различи силуетите на къщи, очертанията на фабричен район и кулата на кметството с часовника. Автомобилните фарове проблясваха по Халифакс Роуд. Долу, в долината, той чу как шофьорът сменя предавките и двигателят бръмчи силно, докато се изкачва по хълма. После настъпи тишина. На улицата зад оградата някой се прокашля и сърцето на Винс подскочи. Затаи дъх, напрегна се и се приготви да се втурне в гората. Но не чу нищо повече, дори стъпки.
Финч се приближи до него:
- Така и не се появи?
- Все още не. Но ще се появи, има още време.
- Изглежда, че е поел по друг път.
- Той винаги минава оттук.
- Може да е забърсал някоя жена и да я води при него?
- Той е женен. Май има две деца.
Финч изхъмка. Той стоеше свит.
- Не можеш ли да легнеш? - каза Винс.
Финч се приведе малко по-ниско.
- Колко още ще чакаме?
- Нека му дадем малко време. Може би трябва да подреди там или нещо подобно.
- Боб каза, че мисли, че Джаксън вече няма да дойде.
- Плюя какво мисли Боб - изсъска Винс, - той ли пуши?
- Да. Преди минута запали цигара.
- Иди и му кажи да загаси цигарата, майната му! - нареди Винс.
Финч изчезна. Винс се надигна на лакти. О, Боб. Всеки път си позволява все повече и повече. Днес или утре ще трябва да си изяснят нещата с него веднъж завинаги. Просто ще го цапардоса веднъж в мутрата и това ще е краят. Ако Джаксън не се появи, ще се отрази добре на Боб, той вероятно ще започне да смърди, защо ги е държал толкова дълго на празното място.
- Побързай, Джаксън! - прошепна Винс. - Е, побързай, тъпо животно, и си вземи заслуженото.
Започна да мисли за момичето: чудеше се дали ще може да я срещне отново. Спомни си как се прегръщаха и целуваха под стената на „Трока” и сърцето му се сви от нежност. В крайна сметка тя няма да му се сърди цял живот. В крайна сметка тя трябва да разбере, когато се успокои и дойде на себе си, че Винс няма нищо общо с това и няма вина. Непременно трябва да се срещне с нея и да изясни всичко. От тази вечер пътят към „Трок” е затворен за него и момчетата: те винаги ще се страхуват, че Джаксън може да ги разпознае. А Кресли е голям град. Можеше да я търси няколко години и пак да не я намери. Наистина, изведнъж да се откаже от „Трок” и да започне да ходи в „Гала Руумс”? Тя каза, че се интересува от танци. Каза още, че обича да плува, така че можеше да я търси в басейните. Ако трябва, цял месец ще се влачи след работа по басейните - все пак със сигурност трябва да се срещне отново с нея. Каквото и да става.
Изведнъж дъхът му секна: някой вървеше нагоре по хълма и си подсвиркваше. Джаксън. Вървеше сам и си подсвиркваше в тъмното. Винс го позна по свиренето, само Джаксън можеше да свири така - леко, мелодично, с много рулади и оттенъци. Той изчака, докато главата и раменете на Джаксън се покажат над хълма, след което тихо се плъзна встрани и изтича при останалите.
- Идва. Чувате ли, подсвирква? Сега с нас той няма да подсвирква.
Те се притаиха от двете страни на пътеката. Подметка застърга по камъка, Джаксън се изкачи на могилата и се появи пред тях като тъмен силует на фона на бледнеещото небе.
- Не издавайте и звук! - прошепна Винс.
Щом Джаксън слезе от хълма и навлезе в гората, те преградиха пътя му. Винс си представяше, че ще го нападнат заедно, светкавично и безшумно. Всъщност, когато видяха Джаксън, момчетата се поколебаха за секунда, сякаш не можеха да решат кой да се хвърли пръв. Джаксън спря и се наведе назад:
- Това пък какво е?
- Сега ще разбереш, Джаксън! - избухна Финч, а Боб прошепна, уви, твърде късно:
- Млъкни, идиот!
Джаксън се втурна към тях с юмруци. Още с първия си удар той повали Финч, който отлетя с трясък в храстите. Тогава Винс извика: Джаксън го ритна в пищяла с ботуша си. Но тогава Сам и Боб увиснаха на Джаксън и тримата се претърколиха на земята. Винс потърка крака си и потърси начини да влезе в битката с максимална полза за работата. Триото се търкаляше по тревата, псувайки и пуфтейки. Винс не сваляше очи от тях, но тогава вниманието му беше отвлечено от хрущене в сухите папрати; той погледна назад и видя как Финч бързо излетя от гората и се втурна по пътеката надолу по хълма. Винс се канеше да го извика, но се спря и изруга на себе си:
- Мухльо недодялан! Страхлив дрисльо!
Междувременно двама от тримата, които се търкаляха по земята, се надигнаха. Третият остана да лежи; - той стенеше, сграбчил корема си с ръце и свит на три ката. На Винс се стори, че това е Сам. Нещо не се получаваше. Дори и четиримата не можаха да се справят с Джаксън. Финч изфиряса, Сам беше посечен и е време и той да помисли за себе си. Твърде късно го осъзна. Джаксън се измъкна от хватката на Боб, свали го с един удар и се насочи към Винс.
- Сега е твой ред - каза Джаксън. Говореше трудно, сякаш преглъщаше кръв, залиташе и дишаше тежко. Сам и Боб бяха го поступали, но не го извадиха от строя.
Винс се отдръпна и отново изруга Финч. Той разбираше, че ако Джаксън тръгне след него, ще бъде прецакан. В ръката му неясно как се оказа отвореният нож.
- По-тихо, Джаксън, или ще си навлечеш неприятности.
С престорена хватка той завъртя ножа и острието проблесна слабо на лунната светлина, процеждаща се през листата. Джаксън спря за секунда, после отново се нахвърли към него, този път по-бавно, с протегнати ръце и готов да отскочи при първата атака.
- Не бъди глупав, прибери това нещо, преди да порежеш някого.
Но Винс вече не беше подвластен на гласа на разума - водеше го сляпата омраза; в края на краищата, ако позволи на Джаксън да се приближи, той ще го нарани безмилостно. Всичко отиде по дяволите и виновен беше той - Джаксън. Омразата покри очите на Винс с кървава пелена. И тогава той опря гръб на едно дърво и осъзна: ако се оттегли, ще трябва да изложи гърба си на Джаксън. Хладка струйка запълзя надолу по бедрото му и той си помисли с тъпа злоба, че не биваше да пие вода тогава за компания на Финч. Беше страхливец, разбра, че е страхливец и това направи гласа му писклив и висок:
- Ще те заколя, Джаксън! Ще ти изтръгна червата, копеле, само опитай!
Без да откъсва очи от острието, Джаксън тръгна предпазливо и неумолимо към Винс.
- Предупреждавам те, не се приближавай!
Нещо проблесна зад Джаксън. Джаксън отскочи, в същия момент Боб увисна на гърба му, а Винс го удари с ножа - отдясно и нагоре, удари със силен замах така, че ръката му се опря на корема на Джаксън. И тримата паднаха на земята.
Винс и Боб веднага се измъкнаха от купчината и се изправиха на крака. Погледнаха Джаксън. Винс имаше кръв по пръстите на дясната си ръка. Раздвижи ги и усети лепкавата й топлина, после вдигна ръка към очите си и се взря в кръвта като омагьосан.
- Разплатихме се с него - каза Боб, - и сега е време да се махаме.
Тогава той забеляза ножа:
- Господи, това пък защо?
- Казах му - повтори Винс безсмислено. - Предупредих го, че ще си навлече неприятности.
Той докосна крака на Джаксън с върха на обувката си.
- Слушай, Джаксън, ставай.
- Ти го довърши! - Имаше паника в гласа на Боб. - Боже мой, боже мой!
Сам дойде зад него, като все още разтриваше корема си:
- Карантиите ми, карантиите… Какво чакаме още?
- Той го уби - каза Боб. - Този кретен го уби.
- Не вдигай гюрултия - каза Винс. - Той просто се преструва. Е, посмачкахме го малко - това е всичко, нали? Така се разбрахме, нали? Никой не се е канил да го убива, нали?
- О, Боже мой - каза Сам. - Исусе Христе! Не, нямам нищо общо с това.
- Аз също - каза Боб. - Това не е моя работа, няма да ми го лепнат това.
Той се обърна, препъна се на пътеката и хукна надолу по хълма.
- Джаксън! - каза Винс. - Спри да се преструваш, вонящ педал! - Той го ритна: - Джаксън!
Сам каза нещо зад гърба му, но смисълът на думите му не достигна до Винс. Той пусна ножа и коленичи до тялото:
- Джаксън. Слушай, Джаксън, събуди се. Знам, че се шегуваш с нас. Но не можеш да ме заблудиш. Хайде, куче, хайде, ставай! Престани да се правиш на глупак!
Ръката му попадна в кръвта по ризата на Джаксън, той се отдръпна и скочи на крака, гледайки с ужас тъмните петна по пръстите и дланта си. И тогава черният гняв и омразата най-накрая се освободиха с чудовищна сила, сякаш гледката на кръвта бе отворила някакви шлюзове в него. Нахвърли се като луд върху неподвижното тяло, риташе го и го обсипваше с ругатни. Накрая се изтощи, отпусна се, главата му клюмна, а ръцете му висяха като камшици. Той вдигна глава и се огледа. Луната се появи иззад накъсания ръб на облака и бледата й светлина падна върху отметнатото му назад лице. Настана тишина. Беше сам.
