Иван Д. Христов

Завидно е усърдието, с което бившият директор на Държавен архив Пловдив - Александър Маринов продължава да издирва и публикува най-ценното от огромното документално наследство на своя баща - големият родоповед Петър Маринов.

Роденият преди 120 години в село Проглед, Община Чепеларе - учител, историк и родопски книжовник Петър Анастасов Маринов, посвещава целия си живот и дейност на проучване на миналото, бита и културата на населението в Средните Родопи.

Огромно е книжовното наследство на Петър Маринов, когото писателят Николай Хайтов с основание нарича „патриархът на родопското краезнание”.

Това потвърждава и сборникът „Литературна мозайка”, който цели да покаже и разкрие пред читателите и другата страна на неговото книжовно дело - не само историко - етнографските му творби, но и неговото литературно творчество.

Книгата започва с увод написан от съставителя Александър Маринов, в който той проследява жизнения и творчески път на Петър Маринов.

Творбите в „Литературна мозайка” са групирани в няколко жанрово обособени раздела: „Разкази”, „Фейлетони”, „Повест”, „Поема”, Легенди и предания”, „ Очерци и спомени”, „Отзиви за книги с родопска тематика”, „Отзиви за чествания, събития и личности”.

Шестте разказа на Петър Маринов: „Братя”, „Тижа Мария”, „Бос адем”, „ Ташо Караджата”, „Гальовница”,„Премеждията на Шодата гост” са с увлекателни сюжети, запомнящи се персонажи, различно време и място на действие. Някой от тях са публикувани в родопския периодичен печат.

С художествените си внушения и чувствено въздействие се открояват „Братя” и „Тижа Мария”. В „Братя” - войната, общото страдание, взаимопомощ и човечност превръщат един български и един сръбски войник в братя.

Не по-малко вълнуващ със своята драматична история е разказа „Тижа Мария”, за покръстената мохамеданка в християнска вяра. Печално завършва живота на тази родопска мъченица - убита от едноутробните си братя поради мохамеданския им фанатизъм.

Трите фейлетона в сборника са написани по действителен случай. Чрез сарказма и иронията, авторът порицава обществените порядки и недъзи, както и провеждането на изборите през 30- те години на миналия век в Смоленско.

Сред най-интригуващите и художествено издържани творби в „Литературна мозайка” е лирическата повест „Робинята” на Петър Маринов. Написана е в Аз - повествователна форма, което засилва нейното въздействие и истинност. Действието ? се развива динамично и емоционално.

Авторът е написал повестта по действителен случай разказан му от свещ. Димитър Мавров и Анастас Чапкънов от Райково много отдавна, но я издава едва през 1994 година.

Разказаната в нея история е свързана с Аджи ага - Сюрчо от Райково, който е главатар на банда от хайти, които грабят и безчинстват над беззащитното население. Със заграбеното Сюрчо си построява конак в Райково.

Щом турската армия тръгва за Виена, той събира бандата и потегля след нея да граби и плячкосва. Бандата му достига само до река Морава в Сърбия.

Започват грабеж и убийства. Сюрчо среща в едно село млада и красива невеста с две малки деца - момче и момиче… Харесал я и взема при себе си, въпреки нейната съпротива.

Щом се прибират в Райково, жените в конака посрещат робинята с неприязън. Сурчо е настанява сама в една от стаите и не ? разрешава да излиза навън от конака.

Опитват се да я помохамеданчат, но тя успява въпреки настояванията и подаръците на Сурчо да опази християнската си вяра. Ражда му един син и две дъщери. Синът ? Иван е обрязан и преименуван в Шакир, а двете й дъщери са помохамеданчени и омъжени за българомохамедани в Райково.

След смъртта на Сурчо робинята напуска конака и живее в една стаичка до църквата „Света Неделя”. Там спазва християнските ритуали и редовно пали свещи в църквата. Когато почива, тя е погребана близо до храма, но и до сега не се знае гроба й.

Това е в основни линии съдържанието и сюжета на повестта. Езикът, на който е написана е изпъстрен с диалектни думи и изрази характерни за тогавашния архаичен говор в Средните Родопи. Те придават на съдържанието колорит и емоционална обагреност.

Много затрогващо, тъжно и актуално звучи последния епизод на повестта, в който е описано погребението на робинята: „Дойдоха християни и мохамедани. И едните палеха свещи и другите палеха свещи, и едните плачеха и другите плачеха…

Дъщерите й мохамеданки казваха на своите: „Ние плачем за майка по християнската вяра! Но и другите плачеха.

От едната страна носеха ковчега мохамедани, а от другата носеха християни. Еднаква бе и за едните и за другите.

Смъртта е еднаква за всички! Всички са равни пред Бога…”

Повестта „Робинята” на Петър Маринов има актуално звучене, тя е потвърждение на българския характер на планината и на хората живеещи в нея. Тя е убедително художествено доказателство, че религия и етнос са две различни неща и не бива да се смесват.

В сборника е включена и поемата „Гайдар”, която Петър Маринов пише през 1938 година по действителен случай , разказан му от родственици на фамилията Дафови, но е отпечатана едва през 2006 година.

Събитията описани в родопската поема се случват в махала „Караманица” на село Проглед и главно в село Борово, Община Лъки.

Написана е от автора в стила на родопската народна песен и не е римувана. Действието й е динамично, изпълнено с драматизъм и емоционалност.

Лирическият герой в нея е гайдарят Манол, който по време на Илинденското въстание преминава със семейството си българо-турската граница и се заселва в свободна България.

Съдбата обаче не е благосклонна към него. Той овдовява и с първата и с втората си съпруга. Принуден е с осиротелите си деца да се върне отново в родното село. Една трагична съдба на бежанец, която вълнува и натъжава.

В „Литературна мозайка” са поместени и няколко легенди и предания, сред тях се откроява „Предание за Караджа войвода”, който си е един вълнуващ и интересен художествено - документален разказ.

Поместените в книгата са и очерци и спомени на Петър Маринов за писатели, дейци на културата, общественици и други.

Те се отнасят за свещеник Иван Шивачев - изповедник на Никола Вапцаров при разстрела му, за родопската певица Надежда Хвойнева от село Левочево, за писателя Антон Страшимиров и неговите творби, писани за Родопите и родопчани, за живота и дейността на Стою Шишков.

В раздела „ Отзиви за книги с родопска тематика” са поместени двете статии на Петър Маринов за романа „Време разделно” на Антон Дончев - „Книгата „Време разделно” - фалшификация” и „Време разделно” - шарлатания с исторически образи и събития”.

Те са публикувани във вестник „Марица” и вестник „Денонощен новинар” през1993 година.

В края на втората си статия за „Време разделно”, Петър Маринов обобщава:

„Колкото да се сили да създава нови събития”, „нови лица” и „нов бит и мироглед” Антон Дончев, при известни вече образи и събития в споменатите вече родопски „класици” - В. Дечев, Хр. Попконстантинов и Ст. Н. Шишков, опитите и на него и на други подобни на него писатели, ще останат нацяло като безплодни напъни”.

В този раздел е публикувано обширно интервю на писателя Тодор Коруев с Петър Маринов, на очерка на Христо Гиневски „С възрожденски дух и патриотизъм”, по повод на 90 годишнината на автора, на статията „Културен пост” на Пенка Калинкова за изтъкнатия родоповед.

В последния най-кратък раздел “Отзиви за чествания на събития, личности и други” е поместена статията на Петър Маринов „Десет години Красногор”, публикувана в същия вестник през 1941 година, както и очерковата скица на автора за протоиерей Никола Манолев от село Чокманово и неговата учителска, свещеническа и обществена дейност.

Поместените в книгата „Литературна мозайка” - родопска поема „Гайдар”, лирическа повест „Робинята”, както и разказите, фейлетоните, легендите и сказанията, очерците и спомените, отзивите за книги и други на Петър Маринов, потвърждават, че той писал не само исторически очерци, статии и монографии, а е имал и литературни интереси и талантливо написани литературни произведения.

Петър Маринов е изтъкнат родопски книжовник, който достойно следва традицията на своите духовни предходници - Стою Шишков, Васил Дечев и Христо Попконстантинов, а с литературното си творчество той заслужено нарежда името си до имената на родопските писатели в миналото - Николай Вранчев, Тома Попратилов - Садукей, Никола Бумбаров - Перич и Димитър Хронев.