Продрум Димов

На 21 юни 2024 година си отиде от тоя свят този забележителен творец в сферата на изобразителното ни изкуство. За неговата кончина случайно разбрах от скорострелни публикации в печата ни от Иван Гранитски. В случая съм му благодарен, че се е постарал да направи достояние неговата смърт на културната ни общественост, защото БНТ, пък и много други медии, унесени да ни занимават непрестанно с важни за тях събития, избягват да известяват за сетния земен ден на приносни строители на духовното ни съвремие. За жалост, такава е днешната ни ценностна система, целяща да ни внушава новите стойности на така нареченото демократично време.

Очевидно е, че Иван Димов и много други градивни върхове на съвременната духовна България остават извън тяхното информативно полезрение. Вероятно на днешните ни управляващи върхушки, затънали в недопустима духовна ограниченост, тези неща не са им потребни.

Това престъпно бездушие ме застави да припомня колко стойностни факти и събития сегашното ни бездуховно време захвърля безнаказано в мрачното мълчание на безмълвното забвение. За съжаление, подобна участ споходи и големия ни художник от Ямболския край. Може би малцина знаят кой е Иван Димов?

Роден е на 19 февруари 1943 г. в с. Маломир, Ямболско. Гимназия завършва в гр. Ямбол, но получава солидна научно-практическа подготовка за бъдещия си успешен занаят във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович” - София. Оттам цял живот, учейки се и работейки у нас и в чужбина, той изгражда облика на именития представител на българското изобразително изкуство.

Името на Иван Димов ми прозвуча за пръв път в случаен разговор с приятеля ми Велин Георгиев - един от най-нестандартните творци на родната ни мерена реч, неповторимия кочияш на литературния салон „Старинният файтон”. Току-що беше излязла една привлекателна негова поетична книга за деца, изпъстрена с примамливи цветни илюстрации, които грабнаха мигновено погледа ми.

А този поет от Крупник поначало си е завоювал респектиращо присъствие с поетични творби за възрастни. В тях дишат дълбоките социално-психологически и нравствени проблеми на нашето сбъркано и драматично съвремие.Но му беше хрумнало да опита поетичното си перо и в творчеството за деца. И в случая той беше повече от успял да ни пренесе в едно наистина много детско четиво за малчуганите.

Стиховете му обаче в тази богато илюстрована книжка бяха станали още по-силно въздействащи с хармоничното съпричастие на придружаващите ги рисунки на художника Иван Димов. По всичко личи, че художникът знае да вниква в самите дълбини на детската душевност и усещаме красотата на искрените и неподправени преживелици на най-малките ни читатели. И от този момент у мен се зароди непреодолимо желание да открия и да се потопя в творческия свят на този талантлив художник. А той, също изпитал непреодолимата потребност да общува не само с майстори на четката, но и с творци на изящната словесност. Понякога даже само за отдушник от занаята, съзнателно се е потапял в атмосферата на интересни писателски изяви, за да си поема и от друг творчески въздух.

Така на една литературна вечер му направили силно впечатление примамливите коси на колежката Диана Димих. Запознава се с нея и я моли да му предостави няколко снимки, за да нарисува портрет. Скоро образът й оживява в разкошно живописно платно. И подготвено с внушителни размери, участва в художествена изложба. Атрактивната цветна творба носела цена от пет хиляди лева, но той й я подарява. Този скъп подарък и днес оживява и краси уютната й домашна обител. Този жест на благородния творец ще я стопля до сетния й земен ден.

По неведоми пътища узнава за моя интерес към него и в едно интервю с Надя Попова - главен редактор на писателския орган „Словото днес”, изявил желание да се запознае с моята скромна особа. Не закъсняха и обажданията на колеги, които ми предоставиха и мобилния му телефон. С това пътят ми към ревностния живописец беше открит. И след известно колебание, събрах кураж и му звъннах.

Щом разбра кой го търси, мигновено гласът му се оживи. Долових, че не се изненада, думите му издаваха спонтанен прилив на удовлетворение. Пожела да му гостувам. А по принцип избягваше да кани гости у дома, защото се притесняваше от внезапно споходилите го натрапчиви болежки. Съпругата му беше починала и го гледаше сестра му, която живееше в Бургас и беше наела постоянно да му помага и да го обслужва една пенсионерка от София. Но всъщност синът му беше поел всички разходи, нищо, че живееше в Австрия.

Иван Димов изяви желание да прочете нещо от мен и веднага му изпратих моите скромни „Струйки от литературния ни бързей”. За жалост пощенските услуги в столицата са безотговорни, често се губят писма и пратки. Това тяхно поведение ме огорчаваше, налагаше се да ги изпращам препоръчани, макар че и с тях се получаваше същото. Щом получил книгата, той изоставил грижите, с които го удостоява разклатеното му  здраве, и нетърпеливо се запознал с непретенциозното й съдържание. Харесала му и незабавно ми звънна, за да ми благодари, като настоя да му предоставя и други мои заглавия.

Очевидно, доволен от първите стъпки на зараждащото се добро и взаимно приятелство, ми изпрати един луксозен албум с цветни негови платна, придружени от солидни подробни анотации, свързани с тяхната творческа история. Още в началото беше написал дарствения си автограф: „На писателя със странно име Продрум! Част от моите занимания. Иван Димов. София, 29 януари 2019 г.”. И се заредиха общувания по телефона, а той беше прикован на легло, трудно се придвижваше даже и в стаята си. Но беше свикнал с болките си, стискаше зъби и продължаваше да рисува.

Беше приготвил десетина платна за самостоятелна изложба, насрочена за 20 март 2019 г. в столичната „Клуб-галерия  Арт” - ул. “Бузлуджа” - 31. Покани ме настойчиво да присъствам на въпросното събитие. Зарязах всичко и хванах влака, за да вкуся от откриването й. Разбрал за пристигането ми, той ме откри в близко кафене и ме поведе към непознатата за мен галерия. Беше претъпкана от посетители, стекли се за официалното откриване на експозиция, предложена от авторитетния живописец, доскорошен професор от Художествената ни академия.

Напиращото стълпотворение пренасели малката зала и мнозина останаха отвън с надеждата да уловят поне малко от атмосферата на протичащото тържество. И до днес не са стихнали в паметта ми признателните слова на проф. Аксиния Джурова, която в течение на години е следяла и неведнъж е анализирала творческото развитие на художника, като в изказването си сложи ударението върху дългогодишното му водещо и престижно присъствие в съвременното ни изобразително изкуство. За мен това бяха наистина паметни мигове, отразяващи мащабността на разнообразните му приносни творби.

Междувременно, обхождайки любознателно богатия му, силно впечатляващ албум, който ми подари, се докоснах за пръв път до някои непознати, но обогатяващи страници от неговото житейско и творческо битие. Тези привлекателни страници ме отведоха в родното му село Маломир, Ямболско, където израства и поема първия въздух, където засуква от здравия корен на обикновения трудов селски бит бъдещият майстор на четката. Още от най-ранното си детство се сприятелява с блокчето и акварелните боички, които трасират и жалонират бъдещия му професионален път.

Връщайки се назад, някогашният млад творец е набирал скорост, усетена от Ружа Маринска, бивша директорка на Националната ни художествена галерия. „Тя - споделя той пред мен - е изкуствовед, който най-старателно, компетентно и професионално е наблюдавала и анализирала досегашното му творческо развитие,импулсирала е наличния му творчески потенциал, за да създава платна, които го нареждат сред най-надарените и почитани съвременни художници.

А името му нашумява след откриването през 1973 г. на Общата художествена изложба „Септември - 1923″. Тогава картината му „Посещение на музей” привлича като магнит погледите на критици, колеги и посетители. С нея, както отбелязва и Ружа Маринска, Иван Димов става един от родоначалниците на нова изобразителна вълна, която слага началото, според нея, на съпротивата срещу традиционната тематична картина. Сетне с цяла поредица от платна художникът отстоява новия си поглед в собственото си творческо полезрение.

С този подход художникът на практика осъществява съчетаването на фотографията стилистично добре в целесъобразно съжителство с художествените образи от заобикалящата ни действителност, с което се налагат и нови творчески замисли и идеи. Тези си свои нестандартни разбирания Иван Димов реализира в цяла нова поредица от творби - „Време”/1975/, „Поколения”/1976/, „Разходка”/1978/ и др. В тях тържествува властно хиперреализмът и произведенията му впечатляват с присъщата на автора автобиографичност.

И от средата на 70-те години това ново течение, хиперреализмът, увлича редица млади художници, които се сродяват идейно и тематично с амбициозния си колега от Ямболския край - Димитър Буюклийски, Елена Сокерова, Димитър Войнов, Михалис Гарудис и други негови последователи, които бележат един своеобразен нов период в развитието на изобразителното ни изкуство.

Тръгнал безвъзвратно и неотклонно да търси себе си, той продължава да прокарва и усъвършенства избраната си творческа пътека. В това ни убеждават с категоричния си изобразителен език и платната му: „Страници от роман” /1977/, „Нощем в Балкана” /1981/, „Предание за ямболския ремсист”/1981/ и др.

В немалко свои работи, както пише и Ружа Маринска, той влага и литературен подтекст, който се усеща вътрешно и доизяснява водещия замисъл на творбата. Твърде показателна в тази насока е картината му „На гости у дявола”, в която неслучайно са вплетени образите на Смирненски, Жендов и едно момиче. В нея се прокрадва и личната авторова поетика.

Особено плодотворни за този художник-новатор се оказват 80-те години, когато се ориентира и търси реализация в голямоформатни картини, в които умело комбинира в сюжетно-тематичен план образи от историческото минало и напрегнатото ни съвремие. С такъв характер и съдържание се открояват таблата му „Легенди и предания” и „Дългият път”.

Знаменателна, обаче, за него ще остане 1984 година, когато се представя с внушителна самостоятелна изложба, която е вдъхновяващ триумф в творческия му възход. Сред показаните творби най-дълго задържат погледите на посетителите картините „Памет”, „Елегия”, „Те, двамата”, „Поле” и други платна. Тези му работи говорят за професионален ръст и творческа зрялост, които го извисяват сред най-талантливите ни и уважавани художници.

Не познавам в нужната дълбочина неговия интересен и оригинален творчески свят, но заживявам с убеждението, че Иван Димов изпитва непреодолим афинитет и естествена ненаситна пристрастност да се връща към детството си, което оживява и днес в някои негови носталгични творби. Неслучайно има картини, в които ни докосва с умиление образът на момче.

До него виждаме рибка, ябълка, каручка, магаренце, птичка. И в този атрактивен реквизит всяко нещо си има своя роля и предназначение в общите им смълчани взаимоотношения. Всеки образ диша своята атмосфера, своя нов бит, предложен от художника в картините му „Наблюдения върху живота”и „Бавно време” от 1979 г. А в „Носталгия” ставаме съпричастни на селския бит с елементи от градската действителност.

Иван Димов е творец, който непрекъснато експериментира, постоянно се стреми да се добере до нови художествено-естетически средства и в тематичен,  и  в изобразителен план. И най-важното е, че тези новаторски негови творчески изяви срещат топлия прием и на художествената ни критика. Инак как да си обясним подчертано успешното му участие през 1981 г. в първото у нас Международно биенале на графиката във Варна.

Не по-малко престижно се представя през 1998 г. с „Полетът на ангела”, показан фрапиращо различен, многоцветен. По преценка на специалисти, в случая нещата звучат твърде иновативно, образите оживяват с различни материали и нови техники. Това показва, че художникът не се примирява  с отъпканите коловози при избора на изобразителните похвати.

Твърде различен е също така и при работата си с рисунката, при която съзнателно прибягва до разнообразната услуга на туша, молива, като нерядко използва и цвят.

В това наистина новаторско подбиране и разнообразяване на изобразителните средства и похвати не подценява съпричастието и на акварела, пастела и флумастера. И, разбира се, според анализаторите, той е придавал особено значение на акварела, който доминира приоритетно в рисунките му „Роден край”, „Живот в полето”, „Тук, на земята”. Самите имена на творбите говорят за домораслата му, вкоренена обич към родното място.

Като творец той никога не е бил чужд на красотата и обаянието на жената - източник на творческо вдъхновение. Твърде красноречиво за това говорят и примамливите му женски портрети. В тази насока ни впечатляват картините му: „Пътуващо момиче”, „Човек в полето”, а също така - и портретът на колежката Диана Димих.

И разхождайки се, при това доста набързо, из житейския и творчески свят на Иван Димов, задължително трябва да отбележим и приноса от пребиваването му в Холандия. По време на този свой наистина плодоносен престой в тази страна през 2007 г. Иван Димов, както подчертава и Ружа Мариновска, обогатява творческото си  битие с цикъла „Холандски пейзажи”.

В него, по мнение на изследователката, багрите не са изгубили чистотата си и звучат в най-високите си регистри. И тук, според нея, художникът показва невероятните възможности на своя талант, който ни удивлява с устойчивост, продуктивност и със завидния си изтънчен и извисен лиризъм.

Високите оценки за неговия впечатляващ творчески ръст се споделят от много ерудирани ценители на изобразителното ни изкуство. Ето какво споделя по този повод и проф. Аксиния Джурова още през 1975 г. : „Иван Димов - пише тя - се очертава като график и живописец, при който външната страна, ефектната игра на рисувача, умозрителното търсене и съпоставяне на сложни символи отстъпва място на един засилен интерес към използването на рационални композиционни принципи и комуникативни, по-ефектни пластични средства.”

Общувайки с интригуващия му творчески свят, ни прави впечатление и перманентното му завръщане към селския му корен и детството. Това е забелязала и Бисера Йосифова: „Той - казва тя - не се нуждае от митове, за да възкреси и пресъздаде по новому и по своему образа на селото. Детският спомен в неговото изкуство е неизчерпаем и жизнен със силата на наистина почувстваното преживяване. Онова, което особено силно се налага в творбите на Иван Димов, е великолепната спойка на модерни изразни средства и съвременната национална психология на внушението”.

Не по-малко стойностни са и оценките на проф. Алфред Замер - ректор на Академията за изобразителни изкуства във Виена, на проф. Чавдар Попов… Да не говорим за суперлативните заключения на Валери Петров, Йордан Радичков  или пък на руския изкуствовед М. Сомолов, който също дава израз на невероятното си удовлетворение от платната му. „Образите на Иван Димов - пише той - преминават пред зрителя в забавена, циклична последователност, одухотворена от един дълбок смисъл, свързващ миналото и съвременността, обусловила гражданския лиризъм, който придава неповторим оттенък на личния стил на майстора.

Пиша тези неспокойни редове, погълнат от неукротима горест, която връхлетява безмилостно с неговата кончина. „Почина в стаята си най-неочаквано - разказва домашната му помощничка Мария Иванова. - Останахме изненадани, защото напоследък се чувстваше малко по-добре. Тежко преживяваше загубата на съпругата си проф. Цветана Каменова, която се помина преди няколко години. Двамата много се обичаха и си помагаха в рисуването, заедно преподаваха на студенти в Художествената академия.

Сестра му, Сийка, макар че живееше в Бургас, всеки ден се интересуваше от нестабилното му здравословно състояние. А синът му, Диман, юрист, който живее със семейството си във Виена, но поддържаше постоянна връзка с него по телефона. Той беше поел всички финансови разходи, за да му осигури здраве и условия за пълноценна творческа работа. Но за съжаление, съдбата беше отброила сетните му земни дни. Много ми е мъчно за този толкова скромен, честен и земен човек… Той се беше родил със завидна добронамереност, която аз високо ценя и съм се учила на доброта от него. Благодаря на съдбата, че ме дари с тази възможност да го обслужвам и да ме научи на толкова човещина, която днес ни липсва и е на изчезване…”.

Тези думи на неговата първа и незаменима домашна помощничка, която посещаваше мои столични премиери, за да му отнесе в къщи някоя от последните ми книги, ни убеждават колко неоценимо нравствено богатство си е отишло от нас, живите, с неговата загуба.

С нея си отиде един голям човек и творец от Ямболския край, но остана завинаги неговото непреходно житейско и творческо дело, обезсмъртено в родната ни духовна и морална съкровищница.

7 юли 2024 г.