Димитър Кенанов

Волною морскою/скрывшаго древле, гонителя мучителя, под землею скрыша/спасенных отроцы;
но мы, яко отроковицы, / Господеви поим,
славно бо прославися.
Касиана
Ти властваш в нова Византия, в нова
държава царица си ти…

Сякаш ефирни, небесни повеи редят спонтанно думите в изповедните „Византийски запеви. Стихове” (НМ, С. 1978) на поета визионер Радко Радков. В краткия предговор „Няколко думи за тази книга” проф. Тончо Жечев проникновено осмисля мястото на сбирката в съвременната българска поезия: „С вярното си чувство на поет Радко Радков си е избрал идеален, на места идеализиран образ на православна Византия. Защото го привлича преди всичко антиварварското в нейната същност, културната и цивилизаторска роля на Втория Рим, облагородяващото, духовното, моралното в иначе сложния хилядогодишен живот на империята. Никой, както нас, няма толкова морално право да говори за всичко това, тъкмо ние до дъно сме изпитали и познали и другото лице на Византия.
Спомням си, на времето какво силно впечатление остави у мене осъзнатата „старомодност” на стилистиката в тази книга, нейното стилно единство, лилиевската напевност, чистота и жажда по духовност. За мене е ясно, че този път в поезията е път само на Радко Радков и никой друг, оттук манифести не могат да излязат, школи и направления няма да се родят. Но има нещо отрадно, красиво и добро в тези „ангелистически” звуци при общото усилие на нашата съвременна поезия да се приобщи към цялата си богата традиция, към българското народно творчество, да ги обогати и развие с ново самочувствие” (стр. 6).
Два тематични дяла изграждат посланията на „Византийски запеви”, предварени от мотото: „Презирам мълчанието,//когато времето говори. Касиана”: „Диктовка на ангела” и „Касиана” с пояснение: „Красива патрицианка и знаменита поетеса от IX в., която поради разочарование се оттеглила в цариградски манастир” (стр. 65).
Радко Радков като ученик семинарист не само е разгръщал „Постния Триод”, но е съслужвал в литургиите и знае за Касия/Икасия/Касиана/Ейкасия/Касианина по участието в написването на „Канон на Велика Събота”.
През 1968 г. в издателство „Наука”, Москва, е отпечатана антологията „Памятники византийской литературы IV-IX веков. Проф. Сергей С. Аверинцев прави обзор на жизнения и творческия Касианин път и превежда „Гномически едностишия”, „Епиграми и гноми” (стр. 318-320). Рождената дата е определена приблизително: „Родена около 810 година”:
„Несмотря на пример Евдокии-Афинаиды, супруги Феодосия II, сочинявшей в V в. центоны из стихов Гомера и переложения Ветхого Завета, и Анны Комнины (XI-XII вв.), составительницы „Алексиады”, писательская деятельность ученой монахини Касии - достаточно одинокое явление в византийской культуре. Ее имя в рукописьях сильно варьируется: Касия, Кассия, Икасия, Кассиана. О ее жизни известен отдающий восточной сказкой, но достоверный исторически рассказ: Касия оказалась в числе красивейших и знатнейших девиц империи, собранных для того, чтобы молодой император Феофил выбрал среди них себе невесту. Избранница должна была получить из рук жениха яблоко. Феофил заметил красоту Касии, подошел к ней и произнес мало подходящие к ситуации слова: „От женщин в мир пришло много зла”. Касия немедленно возразила: „Но через женщину произошло и высшее благо”. Возможно, что этот диалог, производящий несколько гротескное впечатление, имел богословско-полемический смысл: ответ Касии имел в виду, конечно, Богородицу, которую не слишком жаловали иконоборцы, - а Феофил был ярым иконоборцем. Во всяком случае, император был шокирован независимостью поведения Касии и живостью ее ума, и его выбор остановился на другой. Касии оставалось уйти в монастырь и утешаться сознанием своего интелектуального превосходства.
<…> Кроме этих ямбов, Касии принадлежат литургические песнопения, к которым она сама писала музыку. Среди последних интересен рождественский идеомелон, где проводится развернутая аналогия между утверждением в римском мире единодержавие Августа и единобожия Христа”
Преданието за императорската сгледа/избор на царица е засвидетелствано в Хрониката на блаж. Симеон Логотет/Метафраст от Х век. Не всички учени византинисти обаче признават историчността на легендата, в чийто център са разменените реплики между Теофил и Касия. Те са читателски отглас от Свещеното Писание на Ветхия/Стария и Новия Завет:
Човекът Адам чрез единството си на тяло и душа, чрез дара на свободната си воля е сътворен да бъде „образ и подобие” на Твореца с разума и безсмъртната си душа, с предназначението си да съществува в измеренията на добродетелта и светостта. Жената е помощница на Адам в земния рай, градината на наслаждението, където е забранено единствено да се яде от „дървото за познаване добро и зло” (Битие. 2:17).
На човешката невинност и блаженство завидява дяволът (клеветникът), сатаната (противникът), който е безплътен дух, отпаднал от Божиите ангели, ненавиждащ доброто и Бога. Отначало жената, а после Адам, се оставят да бъдат изкусени от дявола чрез змията и да опитат от забранения плод.
Според библейския разказ последствията от грехопадението придават драматичен устрем на човешката история извън изгубения Едемски рай. Адам поставя име на жена си Ева (живот), „защото става майка на всички живеещи” (Битие. 3:20). Целият човешки род бива белязан с печата на възмездието над Адам и Ева. Душите на техните потомци горят в раздвоението да живеят по Божия закон на съвестта и доброто, за да изкупят вината или да се отдават на пороците и изкушенията.
Императорското твърдение упрек към Касия посочва ролята на жената в Едем, която първом посяга на запретния плод. А отговорът на патрицианката извежда мисията на Новата Ева - Дева Мария, Богородица - майка на Спасителя. Иисус Христос е Авраамов потомък от дома на Давид и Син Божи по уверението на ангела Господен към годеника на Пресветата Дева Мария: „Йосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му” (1:20-21). За да потвърди тайната на въплътяването, ангелът припомня древното пророчество на Исаия (7:14): „А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: „Ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил”, което ще рече: с нас е Бог” (1:22-23).
С опора на Библията Радко Радков убедено, уверено пресъздава императорското сватуване. Стилистическа особеност са подхващанията-ритмоповторения: „морски полъх, полъх лекокрил”; „гневен царя … отминава царя”. Очите са прозорец към душата на Касия, освилена с красотата на южното море, приоткрита с тихо придиалогово повеление („Повдигни си клепките нагоре -// да се свилне южното море”). Поетът се самопренася във времето на сгледата, струящата обич в сърцето му долавя невидимото за другите присъстващи емоционален блик/сълзящ полъх у Касиана („И сълзи под влажните ресници// морски полъх, полъх лекокрил…// Само аз единствен ли, царице,// твоята тъга съм доловил?”):

Дреме под спокойните ресници
морски полъх, полъх лекокрил.
А пред теб в широка багреница
спира император Теофил.

Теб те чакат почести и слава -
както в хекзаметрите сега
ябълката златна озарява
неговата царствена ръка.

Повдигни си клепките нагоре -
да се свилне южното море.
Той те гледа хубав и покорен,
тебе иска той да избере.

- О, жена, ти с тоя плод пред Бога
изкуси за грях и смърт света! -
Устните му дръзко изнемогват
в маковия трепет на страстта.

Ти го любиш, този чародеец,
пръв по сан и по достойнство пръв,
но от суетата се чуждее,
поетесо, звездната ти кръв.

Затова с насмешка отговаряш:
- Кой, царю, Спасителя роди?
Гневен царя … отминава царя,
залата безмълвно го следи.

И на друга ябълката дава,
друга си избира за жена.
В тежките светилници остава
недостъпно-светла тишина

И сълзи под влажните ресници
морски полъх, полъх лекокрил…
Само аз единствен ли, царице,
твоята тъга съм доловил?

Стиховият ред „както в хекзаметрите сега” напомня за важна черта на византийската култура - тя помни и живее с уроците на античната реторика. От една страна озарените, духоносните писатели са съработници у Бога (1 Кор. 3:9). Те осъзнават чудото на библейското (близкоизточното) слово - божествено и нереторично. То е резултат от съдействието на Бога, на Св. Дух.
От друга страна - църковните писатели са превъзходни ритори, познавачи и ценители на античните автори, следовници на техния художествен език, който се строи по каноните на реториката. Тази свързаност с езиковото минало е характерна и за песнописицата Касия според Радко Радков: „Тя там седи превита// над Постния Триод,// а сетне препрочита//Алкей и Хезиод”; Срв още: „Някога лек сонм от музи// е летял над таз земя -// лека музика и музи…// Ти си толкова сама!// А прелитал сонм от музи”; „Дроздове немирно пеят,//както Омир ги е учил”.
Езически реалии се вестяват и в превъзходната възхвала за името („зад зида остана//име като птица”) на Касиана и нейния отказ/излизане от мирския свят. Съчетанието „крехка пяна” напомня за богинята Афродита Анадиомена - „раждаща се от морската пяна”. Марс е в стиховия край. Всяка строфа накъсва, изостря ритъма с римувани синкопи („Ти си в тоя димен филигран// от тамян”; „Глъхне в двор с вековни дървеса// небеса”; „исках в чернотата им да спре,// да замре”; „Блъска се и пърха тоя ден// запленен”; „Марс гори над нас неутешим…// Да вървим…”):

Името ти - разломена ваза,
винен зной по мраморa разлян.
Като път, до теб неизвървян,
май белей, но ти сама отказа
цветната му, светлата му фраза..
Ти си в тоя димен филигран
от тамян.

Ето, ето, черна и фонтанна,
в птиче ехо, в пръсък на роса
се разбива твоята коса
върху раменете от крехка пяна.
Но гласът с извивка кадифяна
глъхне в двор с вековни дървеса,
небеса!

Исках кипарисова в зората
да трептиш до пъстрото море,
вятър в твойте къдри да се свре,
тъмната им волност да размята.
Гребена ухаещ на луната,
исках в чернотата им да спре,
да замре.

Ти си крехка, стройна и фонтанна,
ти си неочаквана за мен.
Но зида за тебе изграден
се затвори, зад зида остана
име като птица: Касиана…
Блъска се и пърха тоя ден
запленен.

Златонога, твойте стъпки леки,
водени от стражев херувим,
се разтварят в моравия дим
на нощта и сонма й навеки.
Ширнаха се звездните пътеки,
Марс гори над нас неутешим…
Да вървим…

Ето как, прегърната от съпричастно одушевения космос, „златоногата” (Омиров по сила епитет) със „стъпки леки,//водени от стражеви серафим” приема другобитиен, иночески образ на живот.
Монашеството е връх на християнското подвижничество, както проф. Георги Флоровски обобщава убеждението си по началото на 15-слово от „Небесна Лествица” на св. Йоан Синайски: „Отречение от миpа должно быть полным и решительным, - „отвержение естества, для получения тех благ, которые выше естества”. Это очень важное противопоставление: „естественное” расторгается ради сверх-естественного, а не заменяется противо-естественным. - Задача подвига в сублимации естественной свободы, не в противоборстве ее подлинным законам” (по началото на 15 слово. Флоровский 1933, 179-180).
Вникването в „сублимацията на естествената свобода” се осъществява от мистически реализъм, където са обичайни мотивите за духовния брак, сватбената радост и веселие, както е например в Пс. 44; 1Мак. 9:37. Тази традиция се продължава от Иисус Христос в притчата за чертога на Царството небесно и десетте девици (Мт. 25:1-13) и в символичните изречения за Жениха (Мт. 9:15). Описваните чрез брачната образност духовни явления и състояния са неизречими и недостъпни за човешките сетива, затова в осмислянето им са недопустими веществени и чувствени (плътски) земни аналогии.
В края на първото/въвеждащото стихотворение към цикъла-поема за Касия, Радко Радков неволно, в увлечението си по езически представи, свързва Купидон със Соломон: „Да, да, цар Соломон пише//за стрелите на любовта”.
Така се влиза в съблазнителната възможност за отхвърляне на библейски духовни дълбини и положената в тях христоцентричност - особено за книги като Соломоновата „Песен на песните”, чийто художествен език изцяло е в просторите на брачната символика. Приобщението в Бога е приобщение на Любовта в Бога, възстановяване на загубения след грехопадението „образ и подобие Божие”/обожение. Затова монашеското пострижение отваря пътя към „светлия чертог Христов” - към него тръгва друмницата Касия, придружена от невидим ангел пазител, „стражник верен”/„ангел вечерен”:

О, иноческо пострижение.
О, здрача в оня манастир,
където ти като видение
напусна суетния мир.
Химн монахините подеха
и тя под черния покров
заплака в песенното ехо
на светлия чертог Христов.
А там до нея - стражник верен -
за смъртните очи незрим,
стоеше ангелът вечерен,
пронизан от кадилен дим.

В избрания живот извън света/социума, „в болка и страх”, Касия преоткрива старозаветната Ева - „сякаш че стъпките Божии Ева//чува, смутена от първия грях”. Драматични душевни борения/оплаквания за греха на жената - „голяма библейска вина” раздира сърцето: „тежко е, тежко е в земното време// да си на висшата воля съсъд”. „Няма убежище - в твоята лира// бурята гръмва със тласък суров// и зазвучава оная стихира, пълна със ужас, тъга и любов”.
Така се изписват богодвижими стихопения: „Песен безпаметна, димна, пространна,// удря със пулса на всяка вълна”. И „серафимски фанфари тръбят”: „в сетния стон на покайното пение” помисловата огреховяваща буря замира. Покой. „По вълните, утихнали вече,// с нимб покрай челото, ведър и бос,//иде в одежда, от слава облечен, иде Женихът ти вечен Христос”:

Тътне на морските бездни напева,
тръпне сърцето ти в болка и страх.
Сякаш че стъпките Божии Ева
чува, смутена от първия грях.

Няма убежище - в твоята лира
бурята гръмва със тласък суров
и заззвучава оная стихира,
пълна със ужас, тъга и любов!

Ветхия, страшния призив Господен!
А над морето - тревожни звезди…
Вятър огромен, могъщ и свободен
грабва словата от твойте гърди.

Де ще намериш покой, Касиана? -
Като голяма библейска вина
песен безпаметна, димна, пространна,
удря със пулса на всяка вълна.

Горко греха на жената оплакваш
върху скалата на пустия бряг
и на косите ти черната факла
люшка езици от устрем и мрак.

Тежко е, тежко е в земното време
да си на висшата воля съсъд!…
Водните сприи под теб се възземат
и серафимски фанфари тръбят.

Но изведнъж - сякаш знак на спасение -
млъква на бурята грозния глас,
сетният стон на покайното пение
кротко замира в сияен талаз.

И по вълните, утихнали вече,
с нимб покрай челото, ведър и бос,
иде в одежда, от слава облечен,
иде Женихът ти вечен Христос.

Монашеството е Иаковлево борение с Бога/Ангела (Бит. 32:24-31) - борение като приравняване на човешката мяра към Божествената висота (по св. Григорий Богослов и неговата епитафия за св. Василий Велики. Вж. Кенанов 2002:46). Борението съпреживява и монахиня Касия:

Ти до разсъмване се бори
със огнения херувим
и ето светло се повтори
мигът със нищо несравним -
от ясните небесни сфери
звук безтелесен затрепери…
Ти трепна, ти го улови
и стих молитвен промълви.
Не тегне дългата умора
и само с тънък хлад от двора,
от всичко на света по-мил,
дъхът на цъфнала маслина
ти спомня как на Магдалина
Бог греховете опростил.

Пред това приравняване на човешката мяра препятствия издига съпротивникът на Бога, на човешкото помирение и единение с Бога. Монашеският чин е воинство Христово в тази духовна бран (Еф.6:12). Касиана е вътре в нея с претърпени внушения-изкушения на „разбунтуваната плът” пролетес, когато родителното тайнство на обичането разпуква лозовите пъпки, когато по нрав чедоненавистна (по Григорий Цамблак), „враната се весело обажда// от гняздото си в топлата скала”:

Как демона ще победиш, Касия,
безбройните невидими врази,
когато по колоните се вият
разпукани от пролетта лози,
когато и водата се огражда
със слънчев лъч, със ласкава мъгла
и враната се весело обажда
от гняздото си в топлата скала,
когато в тайнство, празнично и свято,
се съчетават днес живот и смърт…

Или ти знаеш тайната, която
смирява разбунтуваната плът?!

Зноя на страстите (по „Демон” на Пейо Кр. Яворов) намята „слънцевласият дявол”, който предвкусва осъществяване на приражения (прилози - „нахлувания на страстни помисли в съзнанието”) чрез силата на природните щения, преодолими само с Христова подкрепа. Чудноват двусъставен епитет - слънцевлас”, асонансни глаголни подхващания с натуралистично поведенски излъчвания („пъха”, „дъха”) материализират помисловите внушения, примамки за отстъпление от монашески обети („Пъха дявола, смее се дявола,// кървав огън от нара вали”; „ Дъха дявола - смъртни сме, смъртни сме!// Сипе пламъци сухият нар”/одър):

Слънцевласият дявол на зноя
с жадни устни листата суши.
Ясни кръстове тлеят в покоя.
Баснословна омара тежи.

Пламват в пладнето кървави, кървави
цветовете на сухия нар.
Непробудни са медните лъвове
пред вратите на земния цар.

Пъха дявола, смее се дявола,
кървав огън от нара вали.
По фронтоните глъхнат разплавени
неподвижните воински орли.

Дъха дявола - смъртни сме, смъртни сме!
Сипе пламъци сухият нар.
Скучно, скучно - не ще се завърнеш ти -
непреклонен е твоят ключар!

Ти си вече Христова съпруга
и града със небето се сля.
Лъчезарна, таинствена скука.
Слънцевласа, безкрайна мъгла.

Расото е „крило// на бронзов ангел, който пее за този свят, потънал в зло//”, но то не скрива физическата привлекателност на Касия/„стои до мрачния амвон// и устните й аленеят” - дори когато „звучи покайният канон”, а „кадилниците сладко веят”. Непреклонна, „тя пред Иисусовия трон// молитвено благоговее.// И устните й аленеят” и въпреки това - „не смей да доближиш до нея”:

Звучи покайния канон,
кадилниците сладко веят.
Стои до мрачния амвон
и устните й аленеят.

Кадилниците сладко веят.
Да, твойто расо е крило
на бронзов ангел, който пее
за този свят, потънал в зло.

Стои до мрачния амвон.
Не смей да доближиш до нея. -
Тя пред Иисусовия трон
молитвено благоговее.

И устните й аленеят
все там, до мрачния амвон.
Кадилниците сладко веят,
звучи покайния канон.

Жарта на плътското привличане Касия погасява, превъзмогва още при царската сгледа/сватосване - „ти не послуша лукавия дявол”, „той бе в багреница, но ти го отрече”, „в черното расо душата ти бяла// витае над нас” - цветово стълкновение/антитеза:

Не, ти не послуша лукавия дявол,
когато с брилянтни очи
към теб се наведе, гласа си оставил
с ромонлив покой да звучи.

Той бе в багреница, но ти го отрече,
в топази ръката му бе,
но ти си в килията тясна - и вече
в прозорец на друго небе.

Гласът му нашепва, а ти се отвръщаш
от него, от полета хром,
от смъртните рози на царската къща,
от змийския рай на Содом!

Сега накъде? Тихо вземаш воала,
просмукан от нощна роса,
и в черното расо душата ти бяла
витае над нас и часа.

Ти властваш над нова Византия, в нова
държава царица си ти…
А мрежи разстлал, слушам аз, птицелова,
как - славеев - хълмът тупти.

И мисля за твоята участ на птица,
която заключена, пак
лети по-високо от всички: в зеница
на слънце над утринен бряг.

Образът на птицелова, на съблазни „мрежи разстлал”, е самопроекция на автора, за да се пренесе във времепространството на Касия. Птицеловът въплъщава предимно образа на светски човек, греховно приразен/уловен от психофизическата красота на Касия. Мрежата на еросното уловление е хвърлена мигом при неволната първа среща, за която мълви встъпителното стихотворение (така и Данте Алигиери при първовиждането на Беатриче пада в озвезден несвяст. С думата „звезди” завършва всяки дял от „Божествена комедия” - „Ад”: „И снова улыбнулись звезды мне”, „Чистилище”: „Въ далекую обитель вечныхъ звездъ”, „Рай”: „Которой солнце движется и звезды”; вж. Кохан, с. 61):

В паметта ми е тази неделя -
с птицеклетка, щастлив и убог,
съзерцавах как бавно се стели
маранята над Златния рог.

И се чудех защо мойта малка
птичка седмица вече мълчи…
Колко хубава патрицианка!
И с такива вглъбени очи!

Приближава полека, полека.
Жизнодавче, каква съдба!
Ето спря до моята клетка
и канарчето вътре запя.

- Господине, за клетата птичка
колко фолиса трябва да дам?
- За сто царства дори се не вричам,
господарко, да я продам.

Само мен, бедняка, милее -
казах аз и наведох взор. -
Вместо свещ вечер слагам нея
под лика на свети Исидор.

Но при тебе тя няма да страда,
приеми я за спомен ти. -
Не отвърна нищо, погледна как пада
светлокъдрец на мойте плещи.

И си тръгна.
На здравец мирише
и на някакви райски цветя…
Да, да, цар Соломон пише
за стрелите на любовта

Птицеловът, оприроден езичник, самоописва хедонистичната си отдаденост - „пия с присмехулци гъсто вино// и деля със смуглите робини// хляба и човешката любов”; „езичник прост”, „не крася олтара с вощеници,// не зова сладчайшия (акатистен епитет в превъзходна степен) Иисус”, „аз съм беден птицепродавач”, „нямам аз гласа на Дамаскина” и затова за примама в манастирската градина пуска славей - „да ти пее монахиньо,//за любов в маслинения здрач:

Аз не пея като Дамаскина,
нито съм мъдрец и богослов.
Пия с присмехулци гъсто вино
и деля със смуглите робини
хляба и човешката любов.

Не крася олтара с вощеници,
не зова сладчайшия Иисус.
Аз продавам по стъгдите птици
и оставям своите къдрици
във властта на бриза медоуст.

И като езичник прост обичам
мартенски ръсец да ме роси,
с бързеите в утрото да тичам,
като дъжд по мене да се стичат
на върбите дългите реси.

Нека млъкнат книжните витии,
нека не говорят за смъртта.
Да погледнем криновете ние,
тварите - и те ще ни открият
промисъла, вложен във света.

Нямам аз гласа на Дамаскина,
аз съм беден птицепродавач.
Пуснах в манастирската градина
славей - да ти пее монахиньо,
за любов в маслинения здрач.

Разгулният присмехулец-хедонист си представя мечтаната любовна среща с „мълчалницата” - разстлани тъмни коси, „амфорно тяло, струящо деня”; подканя я да излезе „от скритите в здрач коридори” и да сподели празника на моряци рибари в кръчмата. Но не стига „ехото скритите в здрач коридори,//където ти потъваш с негаснеща свещ” - „виждам как твоето расо,// развяно от химни, се смесва с безкрайния мрак”:

Косата ти тъмна разстлал бих на златния пясък,
та тъй да съперничи с дългата морска вълна,
която ще плъзне смолиста сред пяна и плясък
по твоето амфорно тяло, струящо деня.
Как бих те прегръщал на твърдото, земното ложе,
димящо от слънце, дъхтящо на миди и сол!
Не биха те милвали тъй ни царе, ни велможи,
единствено вятърът-елин, разпътен и гол.
Земя и вода, до небето ехтящи простори.
Рибарската песен, издуло платното с копнеж…
Но стига ли ехото скритите в здрач коридори,
Където ти потъваш с негаснеща свещ?
Мълчалнице моя, аз виждам как твоето расо,
развяно от химни, се смесва с безкрайния мрак.

Излез, чуй моряците, викащи в кръчмите: Ясу!
Танцувай със тях и с вълните на топлия бряг.

По аналогия с метафората-символ на осеменяващия дъжд при Пейо Кр. Яворов съблазнителят дарява на Икасия „майския дъжд// с плът на светия//единосъщ”, „шепот на мъж,// грешен светия” (понятието „шепот” семантично явява тихостта, неусетното идване и настаняване в съзнанието на нападателните дяволски помишления). Скъсените по думи редове наподобяват капковия ромол от тихия дъжд на „светъл Гергьовден”:

Чуй, Икасия,
майския дъжд
с плът на светия
единосъщ.

Чист и свободен
смях на цветя,
светъл Гергьовден
пада в пръстта.

И под небесни
капки стъкло
свличат се, чезнат
пепел и зло.

В клоните бие -
ти го задръж, -
весел светия,
топлият дъжд.

Пълен с гълчава
и аромат,
той освещава
блудния свят.

В ромона чуден
вънка излез…
Грей изумруден
младият лес.

И калдъръма
тъне в един
зеленотъмен
сладостен дим.

Чуй, Икасия -
шепот на мъж,
грешен светия,
майският дъжд.

Редят се още подкани за излизане от манастирските стени, за да се съзерцава и сърадва божествената красота на пробуждащия се жизнен кипеж в пролетните цъфтежи („Бялата магнолия цъфти,//спят калинки в млечната й пяна”, „Логоса божествен мирно духа”, „как свирука влюбеният кос”, „като сладка тръпка е грехът,//Логоса щом в люляка задуха”) - „Напусни стените, Касиана!”, природата нашепва:

Тъмнокъдра, велемъдра Касиана,
бялата магнолия цъфти,
спят калинки в млечната й пяна,
пара снежнодъхава шурти. -
Напусни стените, Касиана!

Логоса божествен мирно духа,
пухкави глухарчета хвърчат.
Съблечи монашеското рухо -
като сладка тръпка е грехът,
Логоса щом в люляка задуха.

Босфора открадна небосклона…
Как свирука влюбеният кос!
Нека по вълните да се гоним
като оня облак светлокос
с белите платна на небосклона.

Тягостен затвор е манастира.
Плиска пеперудения смях,
пуска, кълни пуска твойта лира,
но умира повикът й плах
в хладните стени на манастира.

Тъмнокъдра, велемъдра Касиана,
бялата магнолия цъфти
и напира в млечната й пяна
Логосът божествен, и лъхти…
Напусни стените, Касиана!

Птицеловът обаче постепенно съзнава, че има неодолима граница, която възпира оземеното любовно пристрастие:

Но някога ме завладява
безименното онова,
което те отдалечава
от земните ми сетива,
в което чезнат замъглени,
топят се твоите черти.
Да, има граница за мене -
зад тази граница си ти.

От похотта на очите остава спомен за „кадилен дим”, стени, „врати на храм”, „черен плащ”, ораменил в прегръдка монахиня и молитвен, омиротворяващ „стон светъл” - „Отче наш, иже еси на небесех”:

Какво запомни? -
Кадилен плам,
стени огромни,
врати на храм.
На раменете
й черен плащ
и стона светъл
на „Отче наш”.

Така се стига до прозрителното убеждение - „недостъпна за грях е Касиана”: „Вънка е май”, „ухай еретичката-пролет”, а вътре, в намоленото храмово пространство е всенощно бдение - „на отвъдния мир отражение” и движение „към предвечния образ на вещите”… Дълги двустишни редове, оритмени от вътрешни цезури (9+10):

Трепват сенки връз бледи стени,/ тръгват сенки на постници тъжни,
те в предълги процесии тъй да пристъпват към Бога са длъжни.

Отминават безкрайно натам, на отвъдния мир отражение,
прозвучава в среднощния храм, отзвучава всенощното бдение.

Неизменно се движат натам, към предвечния образ на вещите,
безконечно издигат с ръце двуконечния пламък на свещите.

Те не помнят, че вънка е май, че ухай еретичката-пролет,
те вървят към свещения край на блажения рай и се молят.

И отива, отива със тях, недостъпна за грях, Касиана -
само тъжното ехо у мен от протяжната песен остана.

Сякаш птицеловът, Касианин поклонник съблазнител, достига до „светото смирение”/просветление от преобразителна мисъл-самоповеление - „Тръгни след нея// към вечните врати”:

Запали вощеница
пред каменния праг
мъдрейшата девица.
И чист, безплътен зрак
в десницата й грее…
Защо се бавиш ти?
Тръгни смирен след нея
към вечните врати.

От духовната промяна за помисловия грешник се овидимява „знак неведом” за „Господни планини”, където „някой ангел благ// шепти: Касианина”. Юг. Трикуполен храм. Самота-уединение в Бога. Тризвън на камбана. Жена. „Плащ// с цвета на теменуга”:

Нима все същия мираж? -
Три купола под юга.
Жена. Самотният й плащ
с цвета на теменуга.

Ала отвъд е - трети звън
камбаната удари.
Дрънчат, затварят се в просън
железни катинари.

Тя с преподобните жени,
с децата шестокрили
живей в Господни планини,
в тамянови могили.

Кое е името й? - Знак
неведом. Раковина,
в която някой ангел благ
шепти: Касианина…

* * *

Предупреждение да не се допуска окрадване/открадване на човешката душа и отпадане от Царството Небесно се чете в Христовата молба: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта - немощна” (Мт. 26:41). Господният призив е пренареден като лайтмотив от Радко Радков в прослава на духом озарената химнописица: „Побди, душа, под хора на звездите -// това е нощ на ангелите”; „Побди, душа, осъдена на слава,// затуй че си познала песента”; „Побди, душа, това е твоят час -// претайнствен се разтваря небосклона// със златни словеса” - „да четеш вселената с любов и мощ, // тъй както я възпява Касиана”:

Побди, душа, под хора на звездите -
това е нощ на ангелите, нощ,
когато над вълните са разкрити
дворци от злато, мъртвият разкош
на сферите внезапно оживява.

Побди, душа, осъдена на слава,
затуй че си познала песента,
че в химна славословен на света
Сам Бог те е белязал с тая синя
и топла нощ на свойте мъдреци.
В теб възклицава тъмната градина,
замаяна от струни и щурци,
и пак напира в устните ти оня,
заглъхнал във пророчествата глас.

Побди душа, това е твоят час -
претайнствен се разтваря небосклона
със златни словеса и ти в екстаз
под дивото ухание на клона
четеш Вселената с любов и мощ,
тъй както я възпява Касиана…
О, тоя зов! О, тая древна рана
в сърцето ми от пяна, звън и нощ!
О, тая беззащитност пред мечтите.
Побди, душа, под хора на звездите…

Сигурно най-високото духовно копнение на птицелова по песнописицата Касиана е положено в последното стихотворение-размисъл за „сърцето - чучулига” на птицелова и копнежа му със „земнородна любов” да постигне Непостижимата „Ничия Никога” (Н. Лилиев), жителка на Горен „невидим Град” - „да я видя там как свети -// звездица в тия небеса// и в миглите на вековете://една некапнала сълза”:

Тя никога не ще се върне
към людете и пролетта.
Над мен горят като огърлия
съзвездията на нощта.

Какво в отвъдното я мами,
че тъй лети духът й пак
извън световните измами,
по-кратковременни от злак?

Дали чернеещото нищо
на свечереното небе,
където като роза пищна
цъфти черковното кубе.

Или е сляп и я обижда
със грубостта си тоя свят
и тя през девството си вижда
невидим бряг, невидим град?

А тук, а тук звездите капят,
шуми вечерното море,
в седеф вълните се разтапят,
щом с рог луната ги допре.

И пей сърцето - чучулига -
в гърдите ми на птицелов…
Но мога ли я аз постигна
със земнородната любов?

Но мога ли и аз да чуя
със нея ангелски хорал
във тоя град, подобно струя
на босфорния бряг заспал?

О, аз ще идвам всяка вечер
във своя прост бедняшки дом
и ще се вглеждам надалече
зад тътнещия вълнолом.

За да я видя там как свети -
звездица в тия небеса
и в миглите на вековете:
една некапнала сълза…

——————–

ЛИТЕРАТУРА:

Афиногенов 2017. Афиногенов Д. Е.; Э. П. А.; Е. Е. М. “Кассия” // Православная энциклопедия, т. 31, с. 575-578: http://www.pravenc.ru/text/1681291.html
Кассия (Сенина) 2006. Кассия (Сенина), мон. «Волною морскою…»: Канон на Великую Субботу, сост. св. инокиней Кассией, песнописицей К-польской: Пер. с древнегреч. и коммент.//Искусство грамматики. Новосиб., 2006. Вып. 2. С. 473-481.
Кенанов 2002: Кенанов, Д. Славянска метафрастика (с приложение на жития за св. Сава Сръбски), ИК „ЖАНЕТ-45″, Изд. „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 2002.
Струкова 2014. Струкова, Ал. Умная Кассия: Гимны под спудом: https://www.pravmir.ru/ umnaya-kassiya-gimnyi-pod-spudom/
Филарет 1902. Филарет (Гумилевский), архиеп. Исторический обзор песнопевцев и песнопения греческой Церкви. 3-е изд. СПб., 1902.
Флоровский 1933. Флоровский, прот. Георгий. Восточные отцы V-VІІІ веков, Парижъ, 1933, М., 1992.
Подробна библиография вж.: https://drevo-info.ru/articles/28064.html