Ахмет Емин Атасой

КРАТКА САМОХАРАКТЕРИСТИКА

името ми е арабско, но аз арабин не съм.
в България съм роден,
но на гурбет живея;
сред многото приятели винаги съм сам,
наглед съм свободен,
а в плен любовен тлея.

все съм заплашван с ада, а примамван от рая,
вярвам само в сънищата,
измислени от мен;
преди да съм започнал, представям си края
на съдбоносните сценарии
всеки божи ден.

Библията, Корана и всякакви писания небесни
не можаха да ме спасят
от невежеството земно;
като заклет аскет, сам си слушам своите песни
и се чудя на тези,
които ми се смеят надменно.
нещо, което изричам, го обмислям отлично.
невъзможните цели
не преследвам по навик;
сам си признавам греховете, и то публично,
затуй съм признат като
съвършен наивник.
сраснал съм се с утрото, затуй мразя мрака,
все още носят товара тежък
слабите ми колене;
твърдоглав съм, дори и в най-критична схватка
от всичко мога да се откажа,
но от музата - не!

ПРОЛЕТНА НАЗДРАВИЦА

наздраве!
затуй, че доживяхме
отново пролетта
и поздравихме слънцето пак
със звънки смехове;
нека стиснем зъби напук
на орисницата проклета
и да кроим
по-смели житейски планове,
наздраве!

наздраве!
за новодошлите от път
прелетни птици
и гласа им весел, който
неспирно в небето снове;
за щъркелите и носените от тях
бебета-щастливци,
за градините, ухаещи
на младост и любов,
наздраве!

наздраве!
за интернет-страниците,
с пъстри честитки,
за приветствията пролетни,
като съкровени дарове;
за разветите от пролетния вятър
момински плитки
и за лудо разтуптените
младежки сърца,
наздраве!

наздраве!
вдигам с вълнение
пролетната си чаша
за ангелските ни добрини
и човешките ни грехове
нека пролетта да бъде
празник на надеждата наша
и нека животът
ни се усмихне пролетно,
наздраве!

ОТИВА СИ ЛЯТОТО

На поета Георги Атанасов

тихомълком, неусетно, полека-лека…
се скъсяват крехките сенки на дните,
които неуморно преследват човека
и с плахи крачки се губят из мъглите.

като празни очни кухини са гнездата,
мъката им се изпарява на топъл дим;
крушите жълти като зрели мисли падат
раздрусани от някакъв дух невидим.

вечер слънцето по-рано се прибира
като закъснял пътник във своя дом;
забравено ехо търси гласа си в ефира
сред облаци, движещи се пълзешком.

небосводът е като онемяла камбана,
неволно е глътнал езика си звънлив;
гарванът, връщащ се от небесна смяна,
гледа наоколо с поглед мрачен и див.

замислено мълчат беловласите старци,
чули някакъв тайнствен зов отдалеко;
ето отива си приятното лято, отива си
тихомълком, неусетно, полека-лека…

***
да благодарим на зимата за това, че
ни напомня за годините хлапашки,
скрили се грижливо толкова далече
зад чудесните гори на мечтите наши.

мечтите, макар и често да са лъжливи,
винаги ни изглеждат бели като сняг;
затова, ние хората, докато сме живи,
ги преследваме с хъс в безспирен бяг.
да благодарим на зимата за това, че
ни поучава как да ценим топлите лета
не само във въздуха, а във всяко сърце,
и то когато спада карата на съвестта.

когато сърцата, изпразнени от чувства
приличат досущ на каси, ограбени вече
и студът в тях, затрил сетната топлота,
след време се превръща в дамоклев меч.

да благодарим на зимата затова, че
в сватбена рокля облича земята тъжна,
гъсто набръчканото й лице за да не личи,
гримира го с бяла пудра изкусно и нежно.

поне временно ни се иска да се лъжем,
че хубостта, макар и мнима, все още я има;
стига да умеем по човешки да се държим
и да благодарим на всяка поредна зима.

ДУШЕВНИ ЗЕМЕТРЪСИ

преди сън винаги
себе си
проклинам
за всички възможности,
пропуснати неволно;
най-вече по въпроси,
чиито отговори
не знам
и от това като че ли
винаги ми става по-болно.

броя наум
колко тайни
в себе си съм крил,
колко покани за срещи
съм отказал безпричинно;
на колко места
съм бил чакан,
но не съм бил
и как ли не съм забелязал,
че небето е синьо..

чувствата си
как безбожно
съм ги пропилял,
считайки за реално
заблуждението сладко
и до ден днешен
все още
страшно ми е жал
за неизпълнения ми
последен дълг към татко.

жал ми е
за поздравите,
оставени без ответ,
за отворените прегръдки,
отминати нехайно;
за непростимите грешки,
допуснати
безчет
и за ненормалностите,
смятани за нормално.

заслужавало си е, значи,
да надничам
в себе си,
докато от небесното царство
не съм призован;
размишленията
са моите
душевни земетръси,
чрез които се чувствам
като ненаписан роман.

***
нека мълчим като непознати,
спомените да не ги съживим;
в тях поне да останем млади и
над любовта си строго да бдим.

мен вече ме е страх от всичко,
напомнящо за онези бурни дни;
и огледалото ми е по-различно,
не ми се усмихва както преди.

отвикнах да чета старите писма,
а снимките не поглеждам дори;
а в пустите пътища и сега нима
ни чакат пак стопаджийски игри?

избягвам да стоя насред къра,
където чакахме зората - аз и ти;
за да не слушам ехото на вятъра,
пиян от любовните ти шепоти.

плашат ме даже миналите срещи,
автостопът вече хич не е за нас;
мълчи, че от спомените горещи
сърцето ми ще се пръсне завчас.

***
пак ти чух гласа,
значи и днес няма да умра,
и днес ще се радвам, че ни има на този свят.
с чудното ти лице
ще ме огрее сияйната зора
и всички птици с твоя глас ще ми запеят.

нищо че си далеч от мен
и си недостижима,
нищо че ръцете ти нежни ме канят отдалече;
на мен ми стига и това,
да знам, че те има,
на мен ми стига, че чувам омайната ти реч.

днес цял ден ще обикалям
като побъркан
от любов недолюбена във времето метежно;
ще посетя спомените ни
като гост нечакан,
за да не ги стресна ще ги милвам нежно.

аромата на косите ти
ще уловя във ветреца,
кокичетата ще ме гледат с очите ти - загадка;
мислено дълго ще играя с теб
на криеница,
ще те открия и ще те удавя в целувки сладки.

после пак и пак…
като луд ще крещя от радост
на всички от шестте континента за да разглася,
че изправен гордо
вдигам благодарствен тост
затуй, че и днес няма да умра, че ти чух гласа.

***
с разперени ръце си
същинско ангелче,
готово да излети към нечий красив сън,
за да го зарадва дълго
и изненадващо най-вече
с гласа си вълшебен като небесен звън.

душата ми ти се моли
да постоиш още,
за да оставиш в нея незаличима следа;
обземат ме на вълни
чувства горещи,
предвещаващи явно неизбежна беда.

но понякога бедите са
чудеса божии,
които подлагат на тест човешкия дух;
аз чрез теб опознавам
себе си може би
и затуй съм зашеметен - ослепял и глух.

стой така до безкрая
с разперени ръце,
и не се учудвай защо съм побъркан сега:
защото преди срещнах
много красавици,
но ангелче като теб, не срещнах никога.

БЯЛА ЛЮБОВ

ти бе мой бял ангел, моята бяла вяра
в осъществимостта на мечтания ден
и снегът, напомнящ роклята ти бяла,
събуждаше само бели спомени у мен.

аз зимата заради теб обичах може би,
защото ме огряваше с белия ти смях;
лицето ми усещаше пръстите ти бели,
а шията ти ме блазнеше като бял грях.

с тебе и нощите ми бяха все по-бели,
в сънищата бели яздех бели жребци;
водеха ме жрици, от опит побелели,
високо горе кръжаха бели лястовици.

замаян от шемета на белите ни дни
помня, че „бяла любов” те нарекох аз;
когато се гонехме сред белите вишни,
поличката ти лъщеше като бял атлаз.

ти опази душата ми бяла и нетленна
през годините на този живот суров;
благодаря ти и се радвам, че отвърна
на любовта ми чиста с бяла любов.

ГАТАНКА

трудна гатанка си за мен,
как да те разгадая не зная?
така се мениш всеки ден,
че не мога да те разпозная

понякога си доста хладна,
почти неузнаваема дори;
уж за милувки си жадна,
а в погледа ти укор гори.

ядосваш се безпричинно
и често ме хокаш без жал,
защото духът ми безчинно
като сянка те преследвал.

правейки капризи разни,
често ме отбягваш, знам;
но мен нищо не ме дразни,
защото те обичам с плам.

изобщо не се сърдя вече
на твоя привиден хлад;
на мен ми стига това, че
с теб е красив този свят!

ТАЙНСТВЕНИ ОЧИ

зелени, пъстри, кафяви, сини…
с приказно сияйните си лъчи
следят ме дръзко от години
тези чудно прелестни очи.

милват ме, без да ме пипнат,
задават ми въпроси неземни
и с вдъхновения ме заливат
пъстри, кафяви, сини, зелени…

развеждат ме из чудесен свят,
кроят ми изненади различни;
във вълшебни люлки ме люлеят
зелени, кафяви, пъстри, сини…

само веднъж погледна ли ги,
усещам, че нещо в мене ври -
лумват пожари в сърцето ми
кафяви, зелени, сини, пъстри…

мисълта ми все към тях лети,
обичам тайнствените им игри,
красящи живота ми с мечти
сини, зелени, пъстри, кафяви…

БОЛИ МЕ

боли ме
непрекъснато, неописуемо, адски…
за неволните прегрешения през годините:
за братските дни,
несподелени по братски
и за белите мечти неосъществени,
боли ме.

боли ме
за ръката подадена, която не хванах,
за оная чаровна усмивка, като сияйно небе,
която не забелязах
от бдителност или страх,
тя ми тежи на съвестта като грях и
боли ме.

боли ме
за ненаписаното утешително писмо
до майката на боеца, който няма да се върне;
незримото мълчание
пред престъпление зримо
се превръща в самосъд и ме измъчва,
боли ме.

боли ме
за всяка пътека тайна и рискована,
която не съм преминал без юзди, без стреме;
за римите, изцедени
от пламъците на огъня,
изстреляни като халосни патрони,
боли ме!

боли ме
от тежки рани, дори и в този късен час,
свидни следи от безвъзвратно изгубено време;
за всеки недооценен случай
и проигран шанс
като неиздаден остър писък боли ме,
боли ме…

***
ракиените вечери вече не са за мене,
никак не ми е приятно в стаята-килия;
нито пък под огромното звездно небе,
напомнящо на феникс с опърлени крила.

мислите ми верни вкупом се пръскат
и бягат, подгонени сякаш от ураган;
сянката ми отчуждена беснее от яд
и ми брътви нещо на език неразбран.

въпросите прииждат на огромни талази,
носещи знамена от страх и съмнения;
аз се спускам лудо по стръмни первази,
търсейки пролука, където да се скрия.

опипвам се леко, дишам на пресекулки,
искам да крещя, но става нещо странно,
викът ми отчаян се губи в черни дупки
и ръце извънземни ме душат безжално.

духът ми сякаш се превръща в тление
- напуснал тялото ми в ужасен транс -
само призраци сънува, с очи отворени,
ту в зимна горещина, ту в летен мраз.

така, като изоставено уплашено сираче,
задъхано се блъскам до петляно време
и за кой ли пореден път се убеждавам, че
ракиените вечери вече не са за мене.

***
да не се оплакваме никога от самотата
и да не я упрекваме никога без жалост;
защото след всички изневерници в света,
само тя остава при нас, като верен гост.

само тя влиза с нас в пустата ни къща,
тя на масата ни е вечната събеседница;
на моменти ни успокоява и прегръща -
ту е грижовна майка, ту мила сестрица.

прибира спомените ни като скъпи вещи,
разхвърляни хаотично из бекярска стая;
поставя лед върху раните ни кървящи
и търси сенките на мечтите ни в безкрая.

понякога пък ни се явява като любима,
скрила се в пазвата на далечни сезони;
изненадва ни с целувката незабравима
и често от радост бисерни сълзи рони.

само тя ни топли в леглото заледено,
тя ни поддържа с вяра и гони скръбта;
нужно е да помним като правило едно:
да не се оплакваме никога от самотата.

EЗИЦИТЕ

не помня за пръв път кога съм проговорил
и какво съм изрекъл
на всеослушание с вик;
но приказния напев завинаги съм запомнил
на предците ми чудесни
чудесния език.

лутах се из лабиринтите на живота нелек,
говорих и като недодялан
и като академик
- в трудните изпитания, докато стана човек -
но най-загадъчен ми се видя
телесният език.

всезнайно е, че езикът е необходимост първа,
с него си властелин,
а без него - мъченик;
след редица поражения аз разбирам тепърва,
че любовта е най-мъчният
и най-лесният език.

премълчаното го споделях с езика на погледа
чувствата ми в поетичния език
намираха отклик;
но аз сега, към отвъдния свят преди да отлетя,
трябва да науча непременно
небесния език.