Легенда

Янтай Кавалов

…Маро ле, бяла българко,
ела се, Маро, потурчи.

От Гойндолската падина ли се зададеше някой или от Одоровското ждрело, върховете на двата грамадни горуна се виждаха отдалеч забити в небето, подпряно към запад на Зубер, а към изток на Мамул планина.

Боднал пети в измитите хълбоци на Драговец и Тодорин камък, Драгашкият мост протягаше тънка снага над Ерма като сърп на начеващ месец. Току, до моста прегъваше разкривени зидове и воденицата на двамата братя Марколан, не се знае от где дошли тук, никога не разменящи дума помежду си.

Белият воденичен паспал не се измиваше вече от косата на стария, а плещите на младия отдавна бяха увиснали под тежестта на боздуганестите му ръце, с които претъркаляше отместения от пъприцата камък като играчка.

Брадати селяни от Гойндолската падина, Злочене, Сгориград и Власина идеха да мелят хмел, овес и просо за погачи и пресеник, катереха се по козите пътеки, прехвърляха Влашка, Равни камък, моста.

Прегънати одве под ниския праг на воденицата, те дълго мигаха в паяжинясалата дупка, в която тракаха крачеталата в тъмното, неогреяно от слънчев лъч, потонче.

Горе, дето се виеха и пищяха сивите орли, в опушена козарска пещера живееше отшелникът Драгаш. Имаше три кози, от които църкаше в гърненцето си преснак.

Суров той го изпиваше вечер на гладно сърце преди да падне на бодливия камък за вечерната си молитва…

Когато Султан Мурад плисна ордите си по цялото Жеглиговско и потомците на Жарко се пръснаха из Македония, по Драгашкия каменъ мост месеци и години спряха да преминават хора.

Между плочестите му камъни поникна иглеста трева, а петите му из година в година потъваха във върболяк. Цялата долина спеше в дива пустота, нарушавана пролет от бумтежа на придошлата Ерма, зиме от свиренето на виелиците низ тесните ждрела.

А откакто се чу вест, че и Деспот Костандин от Велбужд е намесил войската си да помага на султана и треби султанските душмани, пътищата дваж запустяха.

Чу вестта и Драгаш, натири козите в гората и хвърли камък подире им:

- Къш… да се махнете! Брат брата вече не познава … подивявайте.

Марколанската воденица запустя. Никой не идваше в нея да мели овес и просо.

Братята се хранеха с диви круши и желъд, събиран зърно по зърно из букаците на Влашка. А когато им се случеха да намерят гнездо от диви пчели, те носеха пита на отшелника Драгаш и получаваха от него благословия.

Една привечер младият Марколан бъркаше с ръце из подмолите на Ерма, откъдето му се случваше да измъкне пъстърва или рак. Както беше залепил ухо до водата и натикал ръце до раменете под камък, той видя, че по Драгашкия мост притрополи конник.

Конникът приближи воденицата и пъргаво скочи. Отдавна човек не бе минавал тъдява. Старият Марколан се изплаши, трепна със снага и понечи да коленичи пред странника, ала тоя го лупна по гърба с камшик, усмихна се, гледайки нагоре към скалите, и рече:

- Е, старче, познаваш ли ме?…

- Не те познавам, ки… отде ще те познавам… такъв болярин.

- Слушай, старче, добър си ти, най-добрия от Марколаните. Познавам те аз тебе, и брат ти познавам, - а след като помълча малко, додаде: - И хе-е-е там оня отшелник, дето е в канарите, и него познавам. Все сме хора, дето се рекло, братя сме …

Младият Марколан дойде и застана пред двамата. От крачолите и ръкавите му течеше вода, в ръка държеше малка рибка.

- Чуй, млади воденичарю, свали от коня ми дисагите. Дай на стария да опече рибата, а ти донеси дисагите сам!

Младият Марколан, какъвто беше здравеняк, подаде на стария рибата и посегна отдалеч с една ръка да дигне преметнатите през седлото дисаги.

Ала ръката му застина на седлото, плещите му го секнаха. Тогава сбърчи чело, приближи до коня, пипна прекросника с две ръце, от ръкавите му протече вода, тежките дисаги се тръшнаха на земята, звъннаха…

Двамата Марколани ококориха очи.

- Слушай, старче, тия пари на вас донесох. Манастир ще дигнем тука …наш, христянски.

Погледнаха повтор братята странника и още повече ококориха очи.

Рус млад човек с дълга до раменете коса, малки мустачки и къдрава копринена брада. Вишняв безръкавен кафтан, украсен с двуглави орли и обточен със златни ивици. Златен колан през кръста. Под кафтана червена дреха с тесни ржкави, златни наръкавници. Широка златна ивица през хълбока и тия пълни дисаги…

А на главата си имаше висок турски каук със звезда и полумесец, на бедрото ятаган със сребърна ножница.

- Не ме гледайте странно… не съм турчин. Току с турци съм се повлякъл. Страшен грях пред Бога и пред рода извърших. Села горихме, братя избивахме. Християни. А Златния и сребърен град (1) на връх Великден попленихме, църкви и дворци ограбихме… Що са златни кръстове и венци Богородични от църкви отскубнати, в дисагите ми. - А там, в Злочене, в черковището, анадолците пред нас сякоха братята ни…

Страникът махна ръка над главата си, сякаш за да отпъди някаква сянка и продължи:

- Стеблата на трите големи горуна като че бяха препасали царски наметала. Катереха се хората по тях да избегнат сечта. А ятаганите там по стеблата и клоните като плодове ги брулеха… А утре… теглим къмъ Туна. На Ровине с войвод Мирча ще се кръстосаме. Изпи щем и неговата кръвчица, или той нашата …

Едри капки пот набъбваха по челото и слепоочията на странника, той дигна атлазен ръкав, избърса лице, и като приклекна над дисагите, извади вързоп бели писани кожи, завити на руло и привързани със сърмен гайтан.

- Ей ви и царственика. Носете го на отшелника Драгаш в пещерата горе. Нека го потули, до ще време… тук пише за царя Бориса, за царя Симеона, светци и патриарси. Хай идете, носете му го. Или не, нека той дойде тука, насила го докарайте. Кажете му: родният ти брат, дето с агарянците грях дели, иска да ти каже нещо. Свята поръка да ти предаде…

- … Тука манастир да се изгради. В Злочене от окървавените горуни дъбов иконостас да се изреже. Да се изкупи кръвта на кланите. А под светата трапеза тоя поменик да потули. И парите са тука. Кръстове, венци, всичко. А името му - Свети Йоан Богослов да бъде… той за разбойници от небето милост е изпросвал, и за мене милост ще на…

Дълго още нарежда странникът. Когато конят му изцвили, той трепна с плещи и рече:

- Вървете!..

Братята взеха вързопа писани кожи и тръгнаха. Свечеряваше се. Колкото се изкачваха по-нагоре струваше им се, че реката бучи се по-силно и по-ядовито. Долината ли се пълнеше след тях с мрак и бумтеж, или кръвта им напираше в слепите очи, блъскаше се там и затъмняваше мислите им - не разбираха.

Когато, извивали дълго по сипеи и провирали се под букаци и повит, стигнаха пред пещерата на отшелника и погледнаха надолу, долината светна като зинала горяща пещ.

Гореше воденицата им и червени пламъци се развяваха в тъмното. През изгърбушената дъга на Драгашкия мост прелетя конникът и потъна нататък в храсталаците към Мали връх.

Братята прехапаха уста, хвърлиха свитъка в краката на отшелника и се свлякоха низ сипеите. Двата горуна, допиращи клони до западната стряха на воденицата, пламтяха като факли и осветяваха долината.

На утринта пепелището димеше тук-таме, а изсипаното на земята злато светеше като лицето на месечината, огледала се в някой вир на Ерма. Братята Марколан го събраха в цедилки и го изнесоха в пещерата на Драгаша.

- Брат ти беше. Остави златото и поръча, там дето бе изсипано да дигнеш черква с оловни кубета и огнянки тухли. Иконостасът да е изрязан от окървавените горуни в черковището на Злочене, а свитъка писани кожи да потулиш под светата трапеза, грехове много имал. Сеч и палежи лежали на сърцето му. Кръв течала от ръкавите му колчем дигнел ръка да се прекръсти… Нямало да се върне. На Ровине щели да му вземат младостта. Сънувал… И през моста, що никой не може премина със зърно злато, прекара пълни дисаги. Боже чудо ще е, отче Драгаше.

- Тъй рече и ни изпроводи да те отведем при него да те пита бива ли едничкото си дете в скута на султана да даде, или… да го заколи? Ала не дочака, палнал е воденицата ни и просвятка през моста, та се не видя. Ето ти зърното… за черковата. Ето ти и златните кръстове, и Богородичните венци. Иконостасът да е от двата горуна на Злоченското черковище, а снощните писани кожи…

Майстор беше Драгаш из цяло Жеглиговско прочут, от камък игла можеше да направи. Негова бе църквата в Ново бърдо, в която Дяк Владислав кандилницата така размахваше, че сякаш звънци от далечни стада придрънкваха, та сърцето разтапяха. А Син Божи от дясно на царската врата благославяше като жив.

И моста над Ерма Драгаш направи, тънък, строен, извил снага към небето като зунка след дъжд.

- Черква ли, Марколан? Защо да не я направя? Ала с погански пари се черква не прави. Бич Божи от ясно небе ще падне или земята плещи ще разтърси да я срине, та
камък връз камък да не остане.

- И дъщеря си на султана ли искал да даде? За още един златен колан през мишца ли? И коня му да обиграва залудо по братски царства ли? - Змей петата й да ужили, а нему костите в земята да се не стопят!

- Не думай така, Драгаш, братска кръв е това, бащина.

- Брат ли? Нямам брат аз, Марколан! Хората вярата и народа си покитиха, та аз ли неверен брат ще търпя при сърце. Ала волята му… нека бъде!

Отплиснаха орди нататък къмъ Туна и Влахинско. Завърнаха се хората от гори и пещери мъртви да заровят. Камък връз камък не бе останало. Гора и поле бяха посърнали. Реки пресъхнали. Орли и гарвани деляха плячка из полята, където жътва на живи люде бе ставала.

Тръгна Драгаш по Трънско и по Велбуждско, де що майстор знаеше, подири го. Събра зидари и жеглари, що камъка изглаждат, и зазида черква.

Камък връз камък, тухла връз тухла - растяха ден след ден стените на черквата Божия.

А когато зидовете бяха на привършване, чу се, че царски керван от далечен път кара оловни плочи за покрив. Никой не узна кой цар бе пожелал с тежък капак да прихлупи земните си грехове: цар, султан или султанка.

От поръчаните горуни иконостаса изрязаха. От Света гора дойдоха зографи да изпишат стени и иконостас. Измиха тънки ножове и записаха.

Ала на сутринта лицата им станаха бели като измазаните с вар стени: всичко изписано с жълто и зелено, с бяло и синьо, със златно и сребърно след първата нощ ставаше кърваво-червено.

Човешка кръв пищеше от иконостаса и стените, кървави сълзи се изцеждаха от пукнатините и се стичаха към погазената от поганци, чужди и свои земя.

Разбягаха се зидари и зографи. Не дочакаха Драгаш да спусне тежко зърно в дланите им.

Тогава сам Драгаш взе най-острата жегла и на тиклата над входната врата издълба:

„Да се варди кога тия погорели горуни покарат клоне и листе церковата да се сгоруфиса…”

Златните кръстове и Богородичните венци зарови дълбоко под трапезата, а над тях, в корубестия каменен стълбъ спусна писаните кожи и ги подтисна с каменната плоча.

Минаха десетилетия. Зидари и зографи разнесоха надалеч мълвата за недовършения граден с поганско злато манастир.

Отдалеч, пълзейки по Мали връх и Гребена овчари извръщаха очи да го не зърнат. Запустяха пътеки край Ерма. Стопани, загубили добитъците си из ждрелата, ги изоставяха на зверове и орли.

Измряха пет колена хора. Никой не помнеше Драгаша, нито двамата Марколани и воденицата им.

Отдавна, много отдавна Драгаш бе оставил на напечената от есенното слънце плоча пред пещерата грешното си тяло. Отдавна духът му бе излетял като тънко пламъче над Зубер и костите му бяха станали прах.

Цял век след падането на столнината в погански ръце, когато падна посечен от ятаган и последният болярски потомък Богдан край Янтра, зографи от Самоков проникнаха из ждрелата на Ерма.

Спряха очи на плочата при входа на изоставения манастир и дигнаха глави към върховете на обгорелите горуни. Навсякъде от клоните бяха буйнали ластари и листа, а зефирът отвяваше прашец от цъфналите реси.

Знак Божи бе даден, че тежките грехове на ктитори и настойници са заличени, кръв кръвта бе измила, тежки изпитания на внуци и правнуци дали възмездие.

Тогава светите отци отвързаха рамници, отмиха бои и златен прах в елей и записаха с тънки ножове стени и иконостас. Двата зелнали горуна шумяха и отпяваха тиха вечерня.

А когато есеникът зашмули пожълтелите като старо злато листа от дърветата и ги занатрупва пред тежката джбова вратня, иконописците довършиха образите на равноапостолите и изрязаха отвътре над входната врата:

„Позволением Отца и поспешением Сина и съвръшением Светаго Духа пописа се сей Божествени храмъ… въ лето 7008 месецъ Октомврие 24 индикто… (1500 г.)”

—————-

1. Ново бърдо в Северна Македония, наричан заради богатството си по време турското нашествие в Балканския полуостров „Златния и сребърен град” - бел. авт.

——————————————-

сп. „Българска мисъл”, брой № 5-6, 1940 г.