Румен Стоянов

През 1915-а тогавашното най-известно хумористично списание в Бразилия, наричано „Карета” (”Гримаса”), помества разказ, онасловен „Дружество „Въздържание”. Автор Алеко Константинов, съвършено непознат за читателите. Още по-малко знаят, че творбата е взета от книгата му „Бай Ганю”.

Липсва името на преводача. Броят е от 7 април, селището Рио де Жанейро, тогава столица. Малкото откритие дължим на Карлош Друмонд де Андраде, най-големият бразилски поет за всички досегашни времена. От онзи град той ми прати преснимък в столица Бразилия, където бях културно и прес аташе.

Но кой, кой ще да е непосоченият словопрехвърляч? В началото на ХХ век френският е важен международен език в двете страни, затуй предположих да не би творбата посредством него да е стигнала тъй дълбоко под екватора. И, вече у нас, отправих запитване до Музея на Алеко в Свищов. Отговорът гласеше, че не е известен превод на френски преди 1915-а. Следователно появата в „Карета” може да е дело само на българин, живеещ в Страната на кафето, ала неговото име, за съжаление, едва ли някога ще научим.

По-важно е друго: литературните връзки между България и Бразилия имат точна рождена дата и са в своето второ столетие. Ще изтъкна още и че въпросният прощъпулник важи за цялата Латинска Америка, нямаме податки, сведения за по-ранна българска изява на това поприще в огромното пространство на юг от Рио Гранде дел Норте.

Вземайки предвид, че в Аржентина живеят повече нашенци (около или над 20 000, някои предполагат дори 25 000) от колкото, сборувано, из останалата Латинска Америка, учудва, дека литературният начатък не води към Буенос Айрес, там по-късно ще излиза единственото наше периодично издание в подконтинента, „Български вестник”, а и от нея страна тръгва чрез Борис Шивачев родната испанистика.

Да, случаят в „Карета” изпреварва испанистиката, но латиноамериканистиката бива осъществявана чрез испански, португалски, па френски, английски, ето защо „Дружество „Въздържание” заема свое незаобиколимо място в нашето културно общуване с подконтинента.

Кой би предположил, че в Бразилия книгите от българи и засягащи България са на чет 149? Ето друго първенство: в продължение на тридесет години поддържахме най-дружески връзки с Куба, но въпреки тая идейно-стопанска близост нямаме издадени в Остова толкова наши книги.

Нещо подобно виждаме и в музиката. През 1923/4 в Бразилия свири на виола Веселин Вапорджиев, ползващ лъжеимето Веско д,Орио. Гостуването му е широко отразено в печата, отива и в Колумбия, Венесуела, до 1927 работи в Националния симфоничен оркестър на Куба.

Благодарение на него българо-бразилските музикални връзки датират от преди над век, тоест развиваме ги в тяхното второ столетие. Те са първи въобще за Латинска Америка, техен първопроходник в нея е Д,Орио. Или: две наши културни първенства из подконтинента осъществени са в Бразилия.

Прекрасната ни Филхармония „Пионер” гостува не веднъж, а дваж в Бразилия, което говори несъмнено за висок интерес. Това й двойно посещение остава, до колкото знам, единствено в целия подконтинент и несъмнено изисква да го числим към въпросните първенства.

Прочутият североамерикански композитор Ленърд Бърнщейн след като чува детските изпълнители в нюйоркското местоседалище на ООН пише в книгата за впечатления: „Това не е Филхармония „Пионер”, това е върхът на цивилизацията”. С горчивина ще припомня, че подир славния и героичен 10-и бързо = бърже, от лесно по-лесно сринахме тоя връх, колко му е.

Момчил Стоянов, следвайки архитектура в Университета на гр. Бразилия, участва в младежкия раздел на Саопауловския биенал, това е най-важният архитектурен форум в света и тъй става първият българин, допуснат в него, а може би единствен. Години по-късно, в Гояния, столица на щата Гояш, където живее със съпруга бразилка и три деца, той прави шест стенописа в клиники.

Осъществява ги по свои проекти и сам, без ничия помощ. Тия му деяния го утвърждават като единствен българин, направил собствени стенописи в Латинска Америка.

Посочвайки тия първенства, ще упомена и следното: в преобширната Латинска Америка единствено Бразилия е удостоила българин със звание почетен доктор (2012, Университет на град Бразилия) и по съвместителство той съм аз.

От гореказаното изводът е ясен и неопровержим: Бразилия - по заслуги - въпреки географско-историческата отдалеченост не е коя да е национална общност в нашето културно присъствие из шара земен. Това е нужно да го знаем, помним и целенасочено развиваме, обогатяваме.