Продрум Димов

Едва ли големият български актьор Мирослав Миндов е подозирал, че в разцвета на своята младост, още 27-годишен, ще изживее толкова рано щастливия апогей на артистичната си кариера, току-що поел своя жадуван професионален път.

А самият той тръпне, сепнат от разтърсваща изненада, когато през 1952 г. режисьорът Дако Даковски му казва, че се спира именно на него да влезе в ролята на Бойчо Огнянов в подготвяния за първа екранизация роман „Под игото” на Иван Вазов.

А този избор тогава никак не е бил лек, защото за основната роля в бъдещата филмова лента са били номинирани имената на Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Георги Георгиев-Гец и други обнадеждаващи млади творчески дарования.

Да не говорим, че за успешната реализация на тази първа по рода си, с възрожденска тематика филмова продукция са привлечени творци от тогавашния ни театрален елит, като Иван Димов, Константин Кисимов, Петко Карлуковски и други ярки фигури от водещия ни сценичен свят.

Към тези сюблимни мигове, донесли изведнъж толкова спонтанна слава на актьора, режисьора, видния общественик, както и към други важни страници от неспокойния му и напрегнат житейски и творчески път, сега ни връща мемоарно-документалната му книга „Всичко в реалния живот е театър”.

Заглавието беше наскоро предложено на читателската общественост от столичното издателство „Вини 1837″.

Още в първите си страници книгата ни запознава с уводните думи на автора, който дава израз на синовното си преклонение пред театъра. Именно той го е научил да пише и оценява личностни и колективни постижения.

На него дължи незаменимите уроци по режисура и актьорско майсторство. Сцената го е благословила с човешкото щастие на труд и себеотдаване. Дълбоко убеден е, че книгата разкрива на читателите истината за добро и човечност.

А Мирослав Миндов наистина е отстоявал цял живот себе си като творец и човек. В това ни убеждава и добронамереното уводно експозе на драматурга и известен писател Пелин Пелинов.

„Мирослав, казва той, е роден за артист и режисьор. Като човек не беше двуличник и не умееше да клевети, нито да отмъщава. И най-важното - беше доверчив и безкористен.”

Тези думи се покриват напълно и с личните ми впечатления от контактите ми с него.

Такъв го виждаме и в това своеобразно изповедно, много човешко повествование, в което с изумително откровение той разголва душата си, заселена с ненадейни радости, но и с немалко разочарования и терзания.

Инак как бихме си обяснили изненадващата доверчивост, с която ни въвежда в спотайващия се мемоарно-документален свят на своя смълчан домашен архив.

Неговите папки сякаш ни говорят и отразяват в по-голяма широта и мащабност удивителната му творческа и човешка същност.

Без да се придържа към обичайната хронология на случките и събитията, трасиращи житейската му пътека, авторът възкресява вълнуващи преживелици от личното и духовното си битие у нас и в чужбина.

Твърде впечатляващи са спомените от пребиваването му през 1988 г. във Ваймар - паметното родно място на Гьоте и Шилер. Там големият актьор се потапя в атмосферата на Шекспировите театрални дни и усеща неоценимото въздействие на сценичното изкуство, което търси непрестанно езика на истината, а самите спектакли и теоретични форуми се превръщат в духовна арена, както се изразява той, на световната театрална мисъл.

От върха на достолепната си патриаршеска възраст Мирослав Миндов експонира внушителна галерия от забележителни люде, които - кой повече, кой по-малко, са внесли своето градиво в съзиждането на неговия творчески и човешки ръст.

В тази насока особено приносни са професионалните му взаимоотношения с известния наш писател, артист и режисьор Николай Фол.

Не по-малко значими са и съвместните му преживелици с видния интелектуалец и писател Владимир Полянов.

На доста страници ни завладява властно и горещото му признание и благодарност за предоставеното му творческо съпричастие и партньорство с театрални колоси като Иван Димов, Георги Стаматов, Константин Кисимов и други непомръкващи светила от националното ни сценично съзвездие.

В книгата му оживяват с не по-малка сърдечна благодарност и искрена коленопреклонност спомените за проф. Кръстьо Мирски - незаменимия му учител от Театралната школа към Народния театър през 1945-1947 г.

Там бъдещият актьор взема и първите си уроци по актьорско майсторство и театрално изкуство. А в истинско умиление, обич и нестихващо вдъхновение се къпят градивните му творчески усилия и от снимачната площадка, и сцената с незалязващата красота и обаяние на незабравимите му колежки Лили Пехливанова и Ирина Тасева.

С възхита той си спомня и за уникалното си приятелство с артистичното чудо Петър Василев - доайена на първата ни театрална сцена.

В книгата му възкръсва и позабравеният ни писател Стоян Ц. Даскалов, удостояван с прекомерно екранно внимание през 50-те и 60-те години на миналия век, когато нашумяха филмите по негови произведения „Неспокоен път”, „Тайната вечеря на седмаците” и „Стубленските липи”.

А тези филми са своеобразно, даже силно впечатляващо присъствие в творческия възход на големия ни актьор от Ямбол.

В представената галерия забележителни творци на българската духовност авторът ни среща и с известния наш поет Драгомир Шопов, с невероятно надарения ни художник Христо Стефанов, с именития интелектуалец - Петър Увалиев, чието приятелство и признание Мирослав Миндов високо цени.

Намирам обаче за голямо достойнство на изданието заселената в него внушителна поредица от интервюта, поднесени при това доста атрактивно, правени с него от наши журналисти и писатели.

Голяма част от събеседниците на актьора не са насочили въпросите си към битовото и пикантното, а към съществени страни от неговата професионална и човешка същност.

И за отбелязване е, че в тези разговори, осъществени и публикувани в печата през последните тридесетина години, ударението съвсем съзнателно се слага на недостижимия му Бойчо Огнянов от историческата филмова лента „Под игото”.

Този майсторски пресътворен герой от Вазовия роман, извисил го на най-високия творчески пиедестал, неслучайно намира подобаващо място и в интервютата му с Пенка Ангелова, Христо Цеков, Вилиана Семерджиева, Джуни Александрова, Пею Благов, Румяна Стефанова и други поклонници на журналистическото перо.

Всички те са се постарали да ни предложат интересни, съществени моменти от неговото неравно, драматично понякога, житейско и творческо битие.

Пред очите на многобройните му читатели и почитатели оживява нерадостното детство на някогашното будно и трудолюбиво момче от Ямбол, принудено още от крехката си седемгодишна възраст да помага за оцеляването на бедното си семейство.

Това не му пречи обаче да се сроди завинаги с книгата, още твърде невръстен чете и рецитира вдъхновено стихове на Ботев и Вазов, включва се с неудържим хъс и в дейността на детската театрална трупа към местното читалище „Съгласие” и заживява с бленуваната мечта някога да стане артист.

А като ученик ще спечели симпатиите на целокупната ямболска общественост с успешната си дебютна роля на Златил от Йовковата „Боряна”.

А в центъра на бурния някогашен духовен живот в града са били и бъдещите ни музикални колоси Парашкев Хаджиев и Светослав Обретенов.

И неслучайно там, в Града на големия завой на Тунджа, бликват поривите на лелеяното му театрално бъдеще, което ще го отведе през далечната 1945 година в Театралната школа към Народния театър в София.

Нов свят - примамлив и интересен, се открива за младия и недодялан момък от провинцията, принуден да се освободи час по-скоро от нелицеприятния за един бъдещ актьор ямболски диалект.

С решаващата подкрепа на проф. Роснер успява да се освободи от него с немалко усърдие и е привлечен да рецитира с баритонния си глас творби на Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски, Вапцаров, Пушкин, Чехов, Достоевски, Лермонтов и други автори от нашата, руската и европейската литературна класика.

Не закъсняват и първите му роли като стажант-артист в Народния театър, последвани от престижното му актьорско участие във филма „Данка”.

Така се стига и до неочаквания му, респектиращ триумф с ролята на Бойчо Огнянов от най-българския роман на Вазов. Спомням си как името му спонтанно нашумя, завладя мало и голямо навред по села и градове.

Изведнъж актьорът стана любимец на гимназистки, студентки, привлече вниманието своевременно на Червенков и Живков. Поверяват му се главни роли във филми на режисьора Дако Даковски, а първият човек в държавата настоява той да оглави партийната организация в Народния театър.

По-късно е издигнат и за негов директор. За съжаление човекът, прегърнал от детските си години голямата житейска мечта да се посвети на Мелпомена, е принуден до изпита и първите си огорчения от рано споходилата го слава. Оглавил като председател и САБ, скоро става обект на завист от колеги и неприятели.

Същевременно безразсъдно се предприемат съкращения в театрите и от първата ни сцена са изхвърлени на улицата повече от 120 души.

Това предизвиква гневно недоволство и цялата вина за тези неочаквани стъпки се стоварва върху неговата глава, макар че реформата е поверена на специална комисия, натоварена да осъществи налудничави кадрови промени.

Междувременно Миндов успява да си поеме дъх от връхлетялото го напрежение. Изпратен е в Лондон на специализация в световноизвестния Кралски Шекспиров театър, което му позволява да се изгради като висококвалифициран професионален театрал. Завистта обаче продължава да го дебне отвсякъде, създават се настроения против него, снема се доверието от високите етажи на властта.

Приписват му се прибързано обвинения за съмнителни връзки и общуване с Петър Увалиев, български интелектуалец от много висок ранг, но невъзвращенец.

Някои недобросъвестни люде изглежда не са си давали сметка, че големият актьор е и много по-голям българин от тях. Това обаче не пречи той да бъде маргинализиран и лишаван от роли и с това се слага началото на незаслужените му разочарования и огорчения.

Известно време работи като директор на Сатиричния театър, оглавява не за дълго и театъра в Благоевград, за да стигне в началото на 70-те години до незавидния пост на ръководител на Столичния съвет за изкуство и култура.

А той кипи от завидна енергия и има отлична професионална подготовка, но няма къде да реализира натрупания опит и знания. А за висотата и на режисьорския му талант красноречиво говори блестящото представяне по негова режисура на драмата „Калоян” на Камен Зидаров в Ловеч и в София, където публиката възторжено аплодира спектаклите му.

Лишен от възможността да се появява на големите сцени, Мирослав Миндов организира Детски музикален театър „Пиколо” в столицата, работи и в читалище „Добри Чинтулов” и в продължение на близо тридесет години отдава силите си на скъпото си поприще.

За професионалните възходи и огорчаващи падове научаваме и от многобройните интервюта, включени в изданието му.

Съдържанието на книгата (както и близките ми приятелски контакти с него) ни прави съпричастни и на голямата любов с прекрасната му съпруга Виолета, която го спасява от труднопоносимите житейски несгоди.

Това интригуващо мемоарно-документално четиво, поднесено на великолепен литературен език, хвърля светлина върху човешкия и професионалния портрет на автора и впечатлява с респектиращо високата театрална култура и ерудиция на едно от най-ярките имена на съвременна духовна България.

21 април 2018 г.