Елена Алекова

Мине се, не мине време и току някой политик се присети през годините да раздаде на събратята си „Приказка за стълбата” на слънчевия поет Христо Смирненски. Огнян Герджиков през 2001 година например, като новоизбран председател на Народното събрание, я подари на всички тогавашни двеста и четиридесет депутати. Тази година „приказката” се падна на матурата по български език и литература. Та, дали затова, дали заради изобщо, но преди дни, в навечерието на 24 май, и министър-председателят Димитър Главчев току изненада своите министри, като им я връчи на правителствено заседание.

* * *
„Приказка за стълбата” излиза за първи път на 25 май 1923 г. в брой 53 на списание „Младеж”. Последната творба на Смирненски, напечатана, докато е още жив. Обозначават я ту като фейлетон, ту като притча, тук като убийствена сатира. Но в заглавието поетът сам я е определил жанрово - приказка: „Приказка за стълбата”.
Всъщност, на 6 май 1923 г. в Горна баня той дава ръкописа й на приятеля и съмишленика Крум Кюлявков с думите: „Предай го на другаря Тодор Павлов - за „Младеж”… И му кажи, че не е измислица. Героя съм взел от натура. Тука, в един и същи дом живеем, съседи сме” 1.
Кой точно е този „герой от натура” Смирненски вече е посочил на 1 май 1923 г. в писмо от Горна Баня до любимата Жени Дюстабанова:
„Тук съм в една къща със семействата на някои наши комунистически големци: Г. Попов 2, Томов. Случайно случила се случайност. Без съмнение аз съм твърде поласкан. Па и те любопитстват да видят „младия поет Смирненски”, който по тяхна сметка трябва да е някаква зоологическа рядкост от рода на ихтиозаврите.
Много пъти ме е жегвала една индустриална мисъл: дали някои революционерски сърца не могат да се употребят за сапун при тая скъпотия на тлъстините. Но по дяволите! Аз твърдо вярвам в две неща: че ще оздравея и че човечеството ще оздравее чрез една пневмония на революциите…” 3.
Дали Г. Попов е този герой… Дали Томов… А може би и двамата… А може би и някои други тогавашни „големци”… А може би и всякакви други „големци” - от вчера, от днес и от утре… Кой може със сигурност да каже… Та нали неслучайно и в наше време тази „Приказка за стълбата” е така болезнено актуална, че няма как да я подминеш… И дори си наумяваш да я раздадеш на депутати, министри, политици, общественици, видни и невидни… На не един или двама. На всички… И не само в наше… Във всички времена.

* * *
На 5 април 1923 г. поетът е нарочен от „жълтата гостенка”. По-късно се установява, че е милиарна туберкулоза. Безмилостна. Безпощадна. По съвет на лекарите баща му вече е осигурил квартира в Горна баня и всеки ден му носи силна храна и лекарства. Но трябват средства за санаториум.
Приятелите му тръгват да събират. Един от тях, Ангел Каралийчев, пише (през 1948-а): „Когато Смирненски падна болен, за да не се дигне вече, ние тръгнахме с Крум Кюлявков и още един другар, да молиме за средства, но не успяхме” 4. Каралийчев, заедно с Асен Разцветников, посещава болния поет. Писателят си спомня: „Не беше добре, но усмивката не слизаше от устните му. Бяха му разказали за несполучливото наше търсене на пари и долових, че е огорчен. Струва ми се, че в „Приказка за стълбата” - последното му художествено произведение - има нещо и от тая горчивина…” 5. И привнася нови нюанси в тълкуването на причините, довели до появата на „приказката”.
Когато на 5 юни 1923 г. поетът получава масивен кръвоизлив, сестра му Надежда Измирлиева е до него. Сама. „Успях да му дам малка първа помощ - разказва в спомените си тя. - Христо мълчеше, но огнените му очи - те говореха… В тях се четеше и вярата в утрешния хубав ден, и мъката, че не ще дочака празника на своите бледолики братя, и мълчалив укор към тези, които не изпълниха дълга си към поета. И тихо, едва чуто, устните му нашепваха: …„И речи, музика и тържества безумни…”, и допълваше: „Тъй ще бъде след моята смърт” 6.

* * *
Бих искала да припомня главните външни обстоятелства и обществено-политически събития, които пряко засягат Смирненски, проломявайки живота и съдбата му в буквалния смисъл на думата. Те и белязват многоликото му и многожанрово творчество. Нека ги имаме предвид… съпоставено с нашето всекидневие и с това, което правим, за да изпълним своите предназначения за живота…
За само двадесет и четири години на белия свят той преживява - „очи в очи” - две кърваво потушени въстания (Илинденско-Преображенското от 1903 и Войнишкото от 1918 година), три немилостиви войни (Балканската от 1912-1913, Междусъюзническата от 1913 и Първата световна война от 1914-1919 година), двуседмично бягство по прогорелите от пожарищата на Междусъюзническата война и юлските жеги пътища на бежанците от Македония и Тракия, под угрозата на гръцки и турски кланета, и една вечна носталгия по роден дом и детство, потънали в небесата на 4 юли 1913 г. ведно с дима на горящия Кукуш. В София родители, трима братя и една сестра живеят на квартира. Двустайна. Учи и работи едновременно.
Неволно изтръпваш при мисълта, че въобще е възможно за толкова кратковременно битуване на земята човек, преживял всичко това, да остави тъй огромно по обем литературно наследство, каквото Смирненски ни е оставил!
И когато си мислиш, че няма какво повече да му се случи, стъписано осъзнаваш, чe това не е така. Защото той преживява пореден удар на съдбата, предопределил до голяма степен смъртта му. Десет дена преди да си иде от този свят, в София е извършен преврат, известен като Деветоюнския военен преврат. В летописа за живота и творчеството на Смирненски, чийто автор е сестра му Надежда Измирлиева, под датата 9 юни 1923 г. четем:
„Военен преврат, извършен от монархо-фашистите. Блокада над София и околностите. Въоръжени войници и офицери спират всяко движение.
Болният поет е лишен не само от лекарска помощ, но и от редовно снабдяване с храна и лекарства. Политическата промяна силно го вълнува. Положението му от ден на ден се влошава” 7.
Тези усилни денонощия на преврата, блокадата, болката, когато той остава без лекарска помощ, без храна и лекарства, както и последвалите вълнения са решаващи за здравето му. Десет дена след това Христо иска от майка си лист и молив, опитва се да напише нещо, но безуспешно. И издъхва. С порива да твори. И в смъртта. Както е било през цялото време в живота му. Известно е, че всичко, което е излизало от ,стата му, той е превръщал в „песенчица” - през детството, в стихове - по-късно. От шест-седем годишна възраст. До смъртта. За това мнозина свидетелстват:
Брат му Тома Измирлиев: „Всичко каквото чуе, всичко каквото научи или преживее, преплетено със силно развитата му детска фантазия, се обръщаше в наивна своеобразна песенчица и от клоните на някое дърво в градината се разнасяше из цялата махала” 8.
Сестра му Надежда Измирлиева: „Той работеше много и пишеше навсякъде. У дома, в редакцията, в клуба, на улицата, в бозаджийницата. Обстановката не го смущаваше” 9.
Писателят Светослав Минков: „…Ведбал пишеше с удивителна лекота, на която всички завиждахме. Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непозната за него. Мисълта и въображението му бяха постоянно озарени от някаква неспирна ракетна феерия от рими. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими. Стихотворенията си даваше направо за печат” 10.

* * *
18 юни 1923 г. е денят на неговата смърт (в 6,30 часа, в присъствието на баща му Димитър Измирлиев, майка му Елисавета и брат му Тома) и същевременно - денят на неговото погребение (в 18 часа, наистина с речи и музика, според както е предсказал).
След опелото, многолюдното траурно шествие до гробищата, погребението и покрусата на хората, които изпращат поета в последния му път, Асен Разцветников ще напише лирически диптих („След погребението”) с посвещение „На Хр. Смирненски”. Тези стихове, чисто по асен-разцетниковски, придават на всичко в този ден - отвън и отвътре - безнадеждно-печален колорит:

Зелените клепки на летната вечер
са нежно замрежени с капки и цвят…
Замаян от звъна на вопли и речи
аз бавно се връщам във черния град.

Край мен отминават другарите вкупом
със сини рубашки и мрачни лица -
и сещам как моята скръб се пречупва
през хиляди прости и нежни сърца.

Ах, кой пак за подвиг и бран ще ни стопли?
Ах, кой ще посипе стоцветни лъчи?…
В душата ми сбират се сълзи и вопли,
в душата ми твоята песен звучи… 11

* * *
Ние, хората на бъдещето - спрямо самия Смирненски, имаме привилегията да наблюдаваме като на филмова лента приливите и отливите на читателското обожание и внимание към него и неговото творчество. Възхваляван до небесата. И отричан до преизподнята. Издиган. И низвергван. От „Осанна!” до „Разпни го!”. Впрочем, както е с всички велики люде.
Но… въпреки упоритото му „полит(не)коректно” неглижиране след 1989 година от страна на някогашни и днешни ренегати, творчеството му най-неочаквано, внезапно, изведнъж придобива в някакъв миг особена свръхактуалност, какъвто е случаят с „Приказка за стълбата”.
Нещо повече. Всяка творба на това „слънчево момче на българската поезия”, дори най-непретенциозната, съдържа в себе си няколко неделими плана - чисто човешки (тясно личен), злободневно политически (наложен от епохата, в която поетът живее и твори) и универсален (странстващ свободно назад и напред във времето, но и отвъд времето).

* * *
Ако трябва да търсим „генеалогията” на „Приказка за стълбата” в по-близкото спрямо нейното създаване минало, ще я открием, струва ми се, в жестоко сатиричния разказ на Алеко Константинов „Пази боже сляпо да прогледа” (1894). В случая, „проглеждането” на „Негово високоблагородие Христофор Белокровский” 12, син на дядо Петко Белокръвчанина от едно село в Северна България, си е тотално „заслепление”. Всред безметежния живот на село съдбата предоставя на едно сополиво момченце възможност (нещо като „стълба”) за измъкване от мизерията: първо стъпалце (живот при консула), второ стъпало (българско училище), трето стъпало (пансион и гимназия в странство), четвърто стъпало (Институт за възточните езици), пето стъпало (цариградско агенство)…. След всяко изкачено стъпало Христо, синът на дядо Петко Белокръвчанина („плебеят по рождение”), постепенно се лишава от очи, уши, сърце и памет и се превръща в Христофор Белокровский („принц по рождение”)… Колкото по „проглежда” - стъпало след стъпало, толкова по „заслепен” става… Колкото по-високо се издига, толкова по-ниско и низко пада…
Разбира се, можем и към „Криворазбраната цивилизация” (1871) на Добри Войникова да съотнесем „Приказка за стълбата”, макар в пиесата сатирата да е смекчена тук и там от незлобливия смях на автора и друг да е акцентът. Но не пречи…
Само че на мен ми се чини, а и най присърце ми е асоциацията на „приказката” със знаменитата „Лествица” („Стълба”), която и дава име на създателя си Иоан Лествичник (ок. 570-603). Някой би попитал какво общо би могло да има между прочут византийския светец, схоластик и писател, живял VI-VII век и преведен на български още през Х век, и едно слънчево българско момче от началото на ХХ век, нехаещо за Бога и каноните? Тъкмо тук и се разкрива в пълна сила универсалността на творчеството на Христо Смирненски, и по-специално на „Приказка за стълбата”.
Всяка стълба, дори символична, е полезна само ако е опната нагоре, за да се изкачват или слизат по нея. „Полезността” й се губи, ако просто е положена на земята. „Стълбата” на Иоан Лествичник представлява различните добродетели (стъпала), които монасите, а защо не и хората въобще, следва да преодоляват в желанието да постигнат съвършенство, колкото и невъзможно да изглежда то. Крайната цел е небето. Незримият, тих, безмълвен, но Вечно Присъстващ Наставник по тоя път е сам Бог.
Крайната цел, която момъкът в „Приказка за стълбата” преследва, са „ония горе”. Негов съвсем видим, осезаем наставник (с космата ръка и лукаво изражение), както и страж на „стълбата”, е дяволът. Това „ония горе” би могло да се тълкува двояко - от една страна, пируващите земни князе на върха на земната йерархия, от друга страна - небожителите, „князете на мрака”. „Стълбата” на Смирненски - в далечен отглас - представлява смъртните грехове човешки (стъпала), нещо като сянка на „стълбата” на Йоан Лествичник или като нейната обратна перспектива. Затова, колкото по се издига по нея човек, толкова по пропада.
„Стълбата” на Смирненски - в далечен отглас - наподобява дори по-скоро онази „кула, висока до небето” 13, която древните хора искали да издигнат, за да съперничат на Бога, по-известна като „вавилонската кула”. Неизменният, хилядолетният символ на падението човешко. Когато единното човечество (на „златните векове”) се отказва от добродетелта за сметка на гордостта, самомнението, богоборчеството… Стъпало по стъпало… Етаж след етаж… Нагоре… А по същество надолу… Към разноезичието, разединението, разногласията, войните…
Така от чисто човешкия план (туберкулозата, липсата на пари, срещата с онези, които биха могли да помогнат, но нехаят) и злободневно-политическия (самозабравилите се партийни „големци”, чужди на тежненията на своите братя) „Приказка за стълбата” се пренася на универсално ниво, символизирайки двояката природа човешка. От една страна - светлата половина, с тягата към небето, към правдата и справедливостта, а от друга - тъмната половина, сянката, която дебне сгоден случай в дълбините, за да се покаже, „черният човек” 14 в човека (по едноименната поема на Сергей Есенин), с тягата към изкушенията и греха, водещи към пропаст. „Приказката” говори за лекотата при трудните избори и множеството компромиси, които допускаме непрекъснато в гонитбата на цели, в сбъдване на мечти на всяка и всякаква цена, неоправдаващи жертвата, която правим. Нещо като онази приказчица - пътят към ада най-често е постлан с добри намерения.
В още по-далечен отглас… „Приказка за стълбата”, доколкото водач на момъка по стълбата към „ония горе” е дяволът… може да бъде съотнесена и към преданията за Луцифер, „най-красивия сред ангелите”, „светлоносеца”, падналия ангел, който, бидейки на най-високото стъпало в небесната йерархия, е наказан заради своята неукротима завист към Бога и човека да се сгромоляса до най-ниското и низкото й стъпало. Тук вече прекрачваме отвъд времето, в безвремевото състояние на съществуването. Но това вече е тема за друг разговор.

* * *
Да се върнем към нашата българска действителност. Тук и сега.
Подобно на Алековият Бай Ганьо, който прекрачи от своята епоха в бъдещето и прекрачи от литературата в живота, превръщайки се във фолклор, в герой на анекдоти, вицове, истории и дори в реалност, и момъкът на Смирненски от „Приказка на стълбата”, макар и необозначен с име, е белязан от същата съдба. Тепърва ще го открояваме в нашия живот все повече и повече. Тепърва ще го вкарваме в свои делнични, по същество анонимни, народни „повествования”.
Ето например една анекдотична история, която чух преди време и в която той чудесно се вписва. Сякаш продължение на „приказката” за това какво се е случило, след като момъкът вече е „там горе”…

Известен български политик се пренесъл в отвъдното. С наближаването до райските порти земната му опереност постепенно отстъпила място на тревогите и съмненията дали след всичко, което е натворил в житието-битието си, заслужава рая, към който се е устремил. Внезапно пред него се изправя свети Петър. Нашият човек, загубил ума и дума от страх, все пак се решил да го попита дали там… дали е заслужил… с две думи… дали става за рая, или не. Свети Петър му отвърнал: „Ти си толкова велик, че ти се дава право сам да избереш!”. Политикът, подошъл му вече куражецът, попитал: „А може ли да видя къде какво е, за да преценя?”. - „Естествено!” - рекъл свети Петър. И политикът се намерил в ада.
Гледа наляво, надясно той и не вярва на очите си. Идеални игрища за голф, тучни футболни терени. Тук засукани фолкмацки му посвещават песни. Там фенове скандират името му. Кресливи ЛГТБ-ейци се щукат насам-натам неориентирано, но са симпатични. И колкото искаш закътани кръчмета, трещящи дискотеки, ослепителни реклами с неговия образ, прожектори, злато и долари по куфари и чекмеджета… Какво ли не! В чудо се видял. Почесал се дето не го сърбяло и си казал, наум: „Ако тука е толкоз хубаво, какво ли ще е в рая?”.
Още неизрекъл думите, и се оказал в рая. Гледа наляво, надясно той и нищо не разбира: мед и мляко от чешмите тече, вълк до агне седи и го не яде, благообразни старци и девици с благи усмивки обикалят наоколо, нещо тихичко обсъждат. Не го дори забелязват. Сторило му се пълна скука.
А свети Петър вече се е надвесил над него неумолимо: „Е, какво избра?”. Политикът пристъпил от крак на крак, срам го било някак да си признае, ама накрая смутолевил: „Аз… такованката… избрах ада. Раят скучничък ми се видя, та затова”.
Тъй нашият човек отново се оказал в ада. Но… Оглежда се наляво, надясно той… Нещо не му се връзва. Какъв е тоя дим? И тая миризма на сяра каква е? И тия огньове, разпалени до небесата? Тук казани врят и кипят. Там мочурливи блата, тресавища бълбукат. От всички страни - непоносими стенания, вопли, въздишки… „Но къде съм? Къде?”. - „Как къде? В ада! - чул се гръмовен глас, дяволът. - Нали сам го избра…” - „Ама аз нещо друго гледах одеве…” - „Братко, братко, на тебе ли да обяснявам? Това бяха клипчета от предизборната ми агитация…”

Каквото и да си говорим, едно е от ясно по-ясно. Поетът принадлежи не само на своята епоха. Той е на всички епохи. Истинният поет. Какъвто е Смирненски. А не финтифлюшките еднодневки. Ние, жителите на двадесет и първия век, тепърва ще проумяваме колко свръхактуален е той, колко е поет и на нашето време, макар да го отписваха години наред от литературатата. И ще го проумеем. На първо време - през брилянтната му „Приказка за стълбата”. А после - и през неговата есхатологична, наситена с ядрен заряд поезия.

————————–

Бележки:

1 Крум Кюлявков. „За Христо Смирненски”. - Крум Кюлявков. „Избрани произведения”. Стихотворения. Разкази и фейлетони. Спомени. Последният удар, драма. Изд. „Български писател”, София, 1983, с. 237-280; цит. с. 275.
2 Вероятно Георги Попов, председател на кооперация „Освобождение”, който отказва да даде средства за лечението на поета.
3 Вж.: „До последен дъх”. Предсмъртни бележници и кореспонденция на Христо Смирненски. Съст. Светла Андронова-Тошева, Веска Иванова-Нинова и Маргарита Маринова. ИК „Христо Ботев”, София, 1995, с. 170-171.
4 Ангел Каралийчев. „Спомен за Христо Смирненски”. - В. „Литературен фронт”, бр. 5, 2.10.1948.
5 Ангел Каралийчев. „Под знамето на Комунистическата партия”. - „Спомени за Христо Смирненски”. Сборник. Изд. „Български писател”, София, 1955, с. 221-224; цит. с. 224.
6 Надежда Измирлиева. „Моите спомени за Христо”. - „Спомени за Христо Смирненски”. Сборник…, с. 27-56; цит. с. 52.
7 Надежда Измирлиева. „Христо Смирненски. Летопис на живота и творчеството му”. Издателство на БАН, София, 1961, с. 168-169.
6 Тома Измирлиев. „Спомени за Христо Смирненски”. - „Спомени за Христо Смирненски”. Сборник…, с. 18-26; цит. с. 20.
9 Надежда Измирлиева. „Моите спомени за Христо”. - „Спомени за Христо Смирненски”. Сборник…, с. 27-56; цит. с. 40.
10 Светослав Минков. „Ведбал”. - „Спомени за Христо Смирненски”. Сборник…, с. 151-159; цит. с. 151-159.
11 Вж.: Асен Разцветников. „След погребението”. - „Моята библиотека” (на адрес: https://chitanka.info/text/24603-sled-pogrebenieto); вж. и: Асен Разцветников. „Жертвени клади”. Лирика. Изд. „Захарий Стоянов”, София, 1997.
12 Вж. Алеко Константинов. „Пази боже сляпо да прогледа”. - Алеко Константинов. „Събрани съчинения в четири тома”. Т. 2. „Фейлетони. Пътеписи. Разкази”. Изд. „Български писател”, София, 1980, с. 184-190; цит. с. 184.
13 Първа книга Моисеева - Битие 11:4.
14 Вж.: Сергей Есенин. „Черный человек”. - Сергей Есенин. Собрание сочинений в пяти томах. Т. III. „Стихотворения и поэмы (1924-1925)”. ГИХЛ, Москва, 1962, с.209-214.